Джефри Арчър
Затворник по рождение (68)

67.

Крейг бе поръчал четири пици. Тази вечер нямаше да има келнерки, които да сервират изстудено вино на Мускетарите.

Откакто напусна кабинета на лорд канцлера, посвещаваше всяка свободна минута на издирване и на най-незначителните факти, свързани със сър Никълъс Монкрийф. Получи потвърждение, че лежал в една килия с Дани Картрайт и Албърт Кран в „Белмарш“. Научи също така, че е пуснат условно шест седмици след смъртта на Картрайт.

Това, което не можеше още да проумее, бе, защо един човек ще посвети цялото си време на това да следи и да се опитва да съсипе трима мъже, които никога не е срещал. Освен ако… Едва когато се сети да сложи една до друга снимките на Монкрийф и Картрайт, му хрумна нещо почти невероятно. Много бързо си състави план как да разбере дали предположенията му са верни.

Някой почука плахо на външната врата. Крейг отвори и пусна вътре съкрушения Пейн. Той стискаше в ръка бутилка евтино вино. Нямаше и следа от самодоволното им поведение от предишната среща.

— Лари ще дойде ли? — попита Пейн, без дори да си направи труда да подаде ръка.

— Всеки момент — отвърна Крейг и поведе приятеля си към дневната. — Къде се беше скрил без всичкото това време?

— В Съсекс при майка ми съм, докато отмине бурята — рече Пейн и се тръшна в удобното кресло.

— Имаш ли неприятности с избирателите? — попита Крейг и му наля чаша вино.

— Можеше да е и по-зле. Либералите пускат всякакви слухове, но за щастие те го правят толкова често, че вече никой не им обръща внимание. В местния вестник се опитаха да направят коментари на случилото се, но обясних на издателя, че съм се оттеглил от съдружието във фирмата, за да имам повече време за подготовка преди изборите. На следващия ден дори излезе уводна статия в моя подкрепа.

— Убеден съм, че ще оцелееш — отбеляза Крейг. — Повече се тревожа за Лари. Не само се провали на пробните снимки за „Холби Сити“, но и няма човек на когото да не е разказал за съобщението, което си му пуснал след изявлението на министърката. Минути преди да застане пред камерата.

— Няма такова нещо — възрази Пейн. — Бях в такова състояние, че не ми беше до никакви съобщения.

— Някой обаче го е направил. Щом не си бил ти, значи е бил някой, който е знаел за пробните снимки на Лари, както и за моята среща с лорд канцлера.

— И който е можел да се добере до телефона ми в този момент.

— Вездесъщият сър Никълъс Монкрийф.

— Копеле. Ще го пречукам — избухна Пейн.

— Трябваше да го направим, когато все още имахме възможност.

— Какво искаш да кажеш?

— Много скоро ще разбереш — отговори Крейг. В този момент някой натисна звънеца на входната врата. — Сигурно е Лари.

Крейг отиде да отвори, а Пейн се замисли за съобщенията, които Монкрийф бе изпратил на Лари и Спенсър, докато самият той бе в напълно безпомощно състояние. След малко приятелите му влязоха в стаята. Лари бе неузнаваем — с овехтели джинси и смачкана риза. Очевидно не се беше бръснал от момента, в който бе научил за решението на министърката. Направо се свлече на най-близкия стол.

— Защо? Обяснете ми защо? — изпъшка той.

— Много скоро ще разбереш — рече Крейг и му подаде чаша вино.

— По всичко личи, че става дума за добре организиран капан — отбеляза Пейн, докато Крейг доливаше чашата му.

— При това нямаме основания да смятаме, че Монкрийф е приключил с това — допълни Крейг.

— Но защо? — повтори Девънпорт. — Защо ще ми дава един милион от собствените си пари, ако е знаел, че ще го загуби?

— Защото държи дома ти като гаранция — обясни Пейн. — Нищо не губи.

— Знаеш ли какво е направил още на следващия ден? Възложил е на бившата ти фирма да продаде къщата ми. Вече са сложили табела „Продава се“ на входа и я показват на потенциални купувачи.

— Сериозно? — не се сдържа Пейн.

— А тази сутрин получих известие, че ако не се изнеса до края на месеца, ще бъдат принудени да…

— Къде ще живееш? — попита Крейг с половин уста. Надяваше се, че Лари няма да се премести при него.

— Сара се съгласи да ме приеме, докато нещата се изяснят.

— Да не си й казал нещо? — разтревожи се Крейг.

— Не, нищо. Но според мен се досеща, че нещо не е наред. Непрестанно ме пита кога за първи път съм се срещнал с Монкрийф.

— Не бива да й казваш, защото и тримата ще загазим още повече.

— Къде повече от това? — попита Девънпорт.

— Има накъде, ако позволим на Монкрийф да продължава със своята вендета — горчиво заключи Крейг. — Известно ни е, че е предал дневника си на лорд канцлера и непременно ще бъде призован да даде показания пред лордовете съдии, когато разглеждат амнистията на Картрайт.

— Господи! — простена Девънпорт. На лицето му бе изписано истинско отчаяние.

— Няма място за паника — обади се Крейг. — Мисля, че можем приключим с Монкрийф веднъж завинаги.

Лари никак не изглеждаше убеден.

— Нещо повече, съществува вероятност дори да си върнем парите. А това включва и твоята къща, Лари, както и картините ти.

— И как ще?

— Търпение. Всичко ще се изясни.

— Мога да разбера тактиката му с Лари — намеси се Пейн. — Там няма какво да губи. Но защо влага един милион собствени пари, когато знае, че сделката е куха?

— Ходът му е гениален — призна Крейг.

— Предполагам, ще ни обясниш.

— Инвестирайки този милион — започна Крейг, правейки се, че не е доловил сарказма на Лари, — успява да убеди вас, а и мен, че сме на печелившата страна.

— И въпреки това е знаел, че ще го загуби — прекъсна го Пейн, — щом първият терен е бил обречен.

— Не и ако вече е притежавал този терен.

Двамата му приятели мълчаха, опитвайки се да проумеят чутото.

— Да не искаш да кажеш, че сме му платили, за да купим неговия собствен имот? — окопити се първи Пейн.

— По-лошо. И според мен, Джералд, ти си го насочил с предупреждението, че не може да загуби каквото и да се случи. В крайна сметка не само унищожава нас, но и самият той прави удар.

Звънецът на входа иззвъня.

— Кой може да е? — подскочи Девънпорт.

— Вечерята — обясни Крейг. — По-добре отидете в кухнята. Докато ядем, ще ви обясня какво съм замислил за нашия сър Никълъс, защото моментът да отвърнем на удара настъпи.

— Не мисля, че искам да се изправям срещу този човек — призна Девънпорт, докато вървеше след Пейн.

— Може да нямаме кой знае какъв избор — рече приятелят му.

— Имаш ли представа кой още ще дойде? — попита Девънпорт, когато видяха, че масата е приготвена за четирима.

— Никаква — отвърна Пейн. — Едва ли ще е Монкрийф.

— Прав си — обади се зад гърба им Крейг. — Но смятам да ви срещна с един негов съученик. — Извади пиците от кутиите и ги сложи в микровълновата печка.

— Защо не ни обясниш най-сетне за какво намекваш през цялото време? — нетърпеливо попита Пейн.

— След малко. — Крейг си погледна часовника. — Налага се да почакате още няколко минути.

— Няма ли поне да ми кажеш как моят съвет го е подсетил да направи удара?

— Нали ти беше този, който го насочи да купи и втория терен, за да се подсигури?

— Вярно е. Но ако си спомняш той нямаше пари да купи и първия.

— Така е казал на теб. А според „Ивнинг Стандарт“ цената на спечелилия терен е вече дванайсет милиона.

— Все още не разбирам защо ще вложи цял милион, за да направи удар с втория терен — попита Девънпорт.

— Защото от самото начало е решил да спечели от някой от тях. При първия жертвите е трябвало да бъдем ние, докато той не е загубил и пени — обясни Крейг. — А ако ти, Лари, ни беше казал от самото начало, че ти е заел пари, можеше да се сетим какво цели, преди да нанесе удара си.

Девънпорт се сви, но не направи опит да се защити.

— Все още не разбирам — повиши глас Пейн. — Защо ни подлага на всичко това? Не може да е само защото е бил в една килия с Картрайт.

— Съгласен съм — обади се Девънпорт.

— Ако е това, което си мисля, Монкрийф няма да ни безпокои повече — отвърна Крейг.

Лари и Пейн не изглеждаха много убедени.

— Кажи поне как се добра до съученика му.

— Чувал ли си някога за сайта в интернет: „Стари приятели от училище точка ком“?

— И ти кого потърси там?

— Всеки, който познава Никълъс Монкрийф от училище или от армията.

— Обади ли се някой? — попита Девънпорт и в този миг на вратата се позвъни.

— Седем души. Само един от тях обаче имаше необходимите качества — рече Крейг и отиде да отвори.

Девънпорт и Пейн се спогледаха объркано.

Минута по-късно домакинът им се появи, придружен от висок як мъж, който трябваше да наведе глава, за да мине през вратата на кухнята.

— Господа, позволете да ви представя Санди Доусън. Посещавал е същото училище като Никълъс Монкрийф — „Лорето“. Живели са в една и съща сграда.

— Цели пет години — допълни Доусън, докато се здрависваше с Пейн и Девънпорт.

Крейг му наля чаша вино и го настани на празното място.

— Защо ни е някой, който познава Монкрийф от училище? — не се сдържа Девънпорт.

— Най-добре им разкажи, Санди.

— Свързах се със Спенсър, защото си мислех, че става дума за моя стар приятел Ник Монкрийф, когото не бях виждал, откакто завършихме.

— Когато Санди ми се обади — прекъсна го Крейг, — споделих с него резервите си относно човека, който се представя за Монкрийф, и той се съгласи да го подложи на тест. Джералд ми беше споменал, че той има среща с един от колегите му от фирмата — Гари Хол в „Дорчестър“ същата сутрин. Няколко минути след уречения час Санди се яви при тях.

— Не беше трудно да ги открия — продължи гостът. — Всички служители знаеха кой е сър Никълъс Монкрийф. Седеше в едно от сепаретата, точно както ми каза човекът на рецепцията. В първия миг бях абсолютно убеден, че виждам Ник. Но все пак бяха минали петнайсет години и реших да проверя. Приближих, но той изобщо не реагира, а аз не съм човек, когото лесно можеш да забравиш.

— Точно за това те избрах — прекъсна го Крейг. — Макар че това не е доказателство, особено след толкова години.

— И? — нетърпеливо ги подкани Пейн.

— Същият на вид, същият глас, дори същото поведение. И все пак не бях убеден. Реших да подхвърля няколко уловки. В „Лорето“ Ник беше капитан на отбора по крикет и беше дяволски добър на терена. Този човек там го знаеше, но когато споменах, че съм бил вратар, дори не трепна. Първата му грешка. Никога не съм играл крикет. Бях в отбора по ръгби. Е, можеше и да е забравил. Тръгнах си, но се върнах, за да му съобщя тъжната новина, че Скуифи Хъмфрис е починал и целият град е отишъл на погребението. „Велик треньор“, рече вашият човек. И това беше втората му грешка. Скуифи беше домакинка на нашата сграда. Ръководеше момчетата с желязна ръка. Дори аз се боях от нея. Нямаше начин да забрави коя е Скуифи. Не знам кой е онзи човек в „Дорчестър“, но едно е сигурно — не е Никълъс Монкрийф.

— Тогава кой е, по дяволите? — възкликна Пейн.

— Знам точно кой е — отговори Крейг. — Нещо повече, мога да го докажа.

 

 

Дани бе актуализирал информацията и в трите папки. Без никакво съмнение бе нанесъл тежък удар на Пейн и може да се каже, че бе осакатил Девънпорт, но не беше докоснал Спенсър Крейг, ако не се смяташе това, че присъединяването му към избраното общество на кралските адвокати се отлагаше за известно време. Беше се разкрил и тримата вече знаеха кой е отговорен за финансовия им провал.

Скрит зад своята анонимност, Дани бе в състояние да атакува опонентите си един по един и дори да избира територията, на която да провежда битката. Сега обаче беше уязвим. Щяха да търсят отмъщение, а той нямаше нужда от напомняне как бе завършила последната им атака в екип.

Беше се надявал да ги победи, преди да се усетят откъде идват ударите. Сега единствената му надежда бе да ги изправи пред съда, което означаваше да се разкрие напълно — да стане ясно, че под душа в „Белмарш“ е бил убит Ник, и ако щеше да се стига дотам, той бе длъжен да уцели точния момент.

Девънпорт бе загубил дома си и колекцията от картини и го бяха отхвърлили от „Холби Сити“ още преди края на пробните снимки. Беше се преместил да живее при сестра си и това бе причината Дани за първи път да изпита известно чувство на вина. Как ли щеше да реагира Сара, дори след като научеше истината?

Пейн беше на ръба на банкрута, но Хол му бе обяснил, че майка му ще го измъкне и на следващите избори като нищо ще стане депутат от Централен Съсекс.

В сравнение с приятелите си Крейг не беше загубил нищо, на всичко отгоре и не даваше признаци на разкаяние. Дани нито за миг не се съмняваше кой от Мускетарите ще поведе контраатаката.

Върна папките на мястото им. Беше подготвил следващия си ход, който щеше да ги отведе зад решетките. Щеше да се яви пред тримата лордове съдии, както бе предложил господин Редмейн, и да представи новото доказателство, потвърждаващо, че Крейг е убиец, а Пейн — съучастник. Девънпорт трябваше да получи наказание за лъжесвидетелстване, станало причина невинен човек да лежи в затвора за престъпление, което не беше извършил.