Джефри Арчър
Затворник по рождение (11)

10.

Бет се върна бавно назад. Потърси с поглед родителите си сред публиката и тогава видя Крейг да я гледа съсредоточено. Поиска й се да възрази, но се сети, че едва ли ще има смисъл и само ще му достави удоволствие, като признае въздействието му върху нея.

Решена повече от всякога да го победи, тя се върна, изкачи стъпалата до тесния подиум и се обърна към Пиърсън, без да сяда. Той още не се бе изправил. Може би нямаше намерение да я разпитва.

След малко възрастният прокурор се надигна бавно от мястото си. Без да я поглежда, той започна да пренарежда листовете пред себе си. Отпи от чашата с вода и едва тогава вдигна очи към свидетелката.

— Госпожице Уилсън, какво закусихте тази сутрин?

Бет се поколеба за миг, погледите на всички в залата бяха отправени към нея. Алекс Редмейн изруга мислено. Трябваше да се сети, че Пиърсън ще се опита да я изненада, за да може първият му въпрос да я завари неподготвена. Единствен съдия Саквил не изглеждаше изненадан.

— Чаша чай и варено яйце — рече Бет най-сетне.

— И нищо друго?

— А, да, и няколко препечени филии.

— Колко бяха чашите чай?

— Една. Не — две.

— А дали не бяха три?

— Не, две бяха.

— А филийките препечен хляб?

Бет се поколеба за миг.

— Не мога да си спомня.

— Не можете да си спомните какво сте закусвали тази сутрин, но помните всяка реплика, която сте чули преди шест месеца. — Бет наклони глава настрани. — Не само си спомняте всяка дума, произнесена от господин Спенсър Крейг онази нощ, но дори и подробности като тази, че ви е намигнал и е прокарал език по устните си.

— Да — отсече Бет. — Помня ги.

— В такъв случай да се върнем още по-назад във времето и да проверим още малко паметта ви, госпожице Уилсън. Когато барманът дошъл да вземе от масата ви празната бутилка от шампанско, господин Крейг казал: „Само ще изхабят питието“.

— Така беше.

— А кой всъщност каза: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“?

— Не съм съвсем сигурна дали беше господин Крейг, или някой от другите мъже.

— Не сте сигурна значи. Да не би да е бил обвиняемият Картрайт?

— Не. Имах предвид мъжете на бара.

— Споделихте с уважаемия колега, че не сте реагирали, защото сте чували какво ли не в Ийст Енд.

— Така е.

— Всъщност тъкмо там сте чули фразата за първи път, нали, госпожице Уилсън? — Пиърсън подръпна реверите на тогата си.

— Накъде биете?

— Искам само да кажа, че никога не сте чували господин Крейг да произнася тези думи в бара в Челси, госпожице Уилсън, но сте ги чували много пъти от устата на Картрайт в Ийст Енд, защото са нещо обичайно за речника му.

— Не е вярно. Крейг ги каза.

— Също така казахте, че сте напуснали „Дънлоп Армс“ през задната врата.

— Да.

— Защо не си тръгнахте през официалния вход?

— Исках да се измъкна навън, без да предизвиквам повече неприятности.

— Значи вече сте причинили някакви неприятности?

— Не е вярно, не сме ставали причина за неприятности.

— Защо все пак не си тръгнахте през предния вход? Тогава щяхте да се озовете на оживена улица и да се измъкнете, ако използвам собствените ви думи, без да предизвиквате още неприятности.

Бет мълчеше.

— Може би ще успеете да ни обясните поне какво е имал предвид брат ви с думите: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», като поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.

— Шегуваше се.

Пиърсън гледа съсредоточено в записките си известно време, след това рече:

— Ще ме извините, госпожице Уилсън, но не виждам нищо шеговито в думите му.

— Защото не произхождате от Ийст Енд.

— Нито господин Крейг — отговори Пиърсън и побърза да добави: — След което Картрайт избутва господин Уилсън към задната врата и тогава господин Крейг е чул брат ви да казва: „Да излезем вън да се разберем“.

— Господин Крейг каза: „Да излезем вън да се разберем“, защото такъв език използват в Уест Енд.

Умна жена, помисли си Алекс, зарадван, че е схванала идеята му и я използва в точния момент.

— И когато излязохте навън, видяхте, че господин Крейг ви чака на другия край на алеята?

— Да, така беше.

— Колко време мина, преди да го видите там?

— Не помня — отговори Бет.

— Сега пък не си спомняте.

— Не беше минало много време.

— Не беше минало много време — повтори Пиърсън. — По-малко от минута?

— Не мога да кажа със сигурност, но той стоеше там.

— Ако бяхте излезли от „Дънлоп Армс“ през предната врата, бяхте минали през пълната с хора улица, след това по дългата тясна алея, за да стигнете задния вход на бара, щяхте да видите, че това са близо двеста и десет метра. Да не искате да кажете, че господин Крейг е изминал цялото това разстояние за по-малко от минута?

— Вероятно.

— А приятелите му са се присъединили скоро след това? — настоя Пиърсън.

— Точно така.

— Обърнахте се и видяхте, че господата Девънпорт и Мортимър са пред задната врата.

— Именно.

— Всичко това за по-малко от минута? — Прокурорът замълча за миг. — Кога според вас са успели да скроят този детайлен план за действие?

— Не разбирам какво искате да кажете — промълви Бет и стисна ниския парапет пред мястото за свидетеля.

— Напротив, според мен много добре разбирате, но нека повторя за заседателите: двама души напускат бара през предната врата и заобикалят сградата, докато други двама излизат през задния вход и застават пред вратата. Всичко това за около минута.

— Може да е било и повече от минута.

— Нали искахте да избягате — напомни Пиърсън. — В такъв случай, ако е било повече от минута, щяхте да имате време да изтичате до главната улица и да изчезнете много преди те да са стигнали на съответните места.

— Спомних си — обади се Бет. — Дани се опита да успокои Бърни, но брат ми настояваше да се върнат в бара и да се разбере с Крейг. Значи е било повече от минута.

— Може би Картрайт е бил този, който е искал да се разбере с брат ви, за да стане ясно веднъж завинаги кой ще е шефът, когато баща ви се пенсионира.

— Ако беше така, Бърни щеше да уреди нещата с един удар и да го просне на земята.

— Не и ако Картрайт има нож.

— Крейг държеше нож и той промуши Бърни.

— Как може да сте толкова сигурна, госпожице Уилсън, след като дори не сте видели намушкването.

— Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че точно Бърни ви е казал, а не Дани?

— Сигурна съм.

— Ще ме извините за клишето, госпожице Уилсън, но вие си имате своя история и твърдо се придържате към нея.

— Така е, защото точно това се случи.

— Предполагам е вярно също, че сте се тревожили за брат си, нали?

— Да. Губеше страшно много кръв и се страхувах, че няма да оцелее — отговори Бет и се разплака.

— Защо тогава не повикахте линейка? — Алекс също си бе задал този въпрос и сега се чудеше какво ще отговори Бет. Но тя мълчеше, което даде възможност на Пиърсън да добави: — Нали сама казахте, че брат ви е бил прободен няколко пъти.

— Нямах телефон! — промълви Бет.

— Но годеникът ви е имал — напомни Пиърсън. — Нали по-рано същата вечер се е обадил на брат ви, за да го покани при вас в кръчмата?

— Линейката така и така пристигна след няколко минути — отвърна Бет.

— А ние всички знаем кой всъщност я е повикал, нали, госпожице Уилсън? — заяви Пиърсън, обърнат към заседателите.

Бет наведе глава.

— Позволете ми да ви напомня и други полуистини, госпожице Уилсън, които казахте в отговорите си към моя уважаван колега.

Бет сви устни.

— „Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.“

— Точно така беше — дръзко заяви Бет.

— Казахте също — продължи Пиърсън, забил поглед в записките си, — че според вас Девънпорт не изглеждал толкова добре, колкото господин Картрайт.

— Така си е — отвърна Бет.

— И че ако нещо се обърка, „ще държи да го подкрепите в неговата версия“.

— Така беше.

— Все едно каква е тази версия.

— Не съм казала такова нещо.

— Аз го казвам — потвърди Пиърсън. — Защото според мен сте готова да кажете всичко, само и само да защитите съпруга си.

— Той не ми е съпруг.

— Но ще бъде, ако го оневинят.

— Естествено, че ще го оневинят.

— Колко време мина от нощта, в която брат ви беше убит?

— Повече от шест месеца.

— Колко често сте се виждали с господин Картрайт в този период?

— Посещавах го всяка неделя — гордо заяви Бет.

— И колко трае едно такова посещение?

— Около два часа.

— Излиза, че за последните шест месеца сте прекарали заедно общо около — той вдигна замислено очи към тавана — петдесет часа.

— Никога не съм ги изчислявала.

— Но сега, като се замислите, не ви ли се струва, че това е доста време, през което могат да бъдат обсъдени отново и отново подробностите около случката, така, че да се разберете какво да говорите?

— Няма такова нещо.

— При посещенията си в затвора… — Пиърсън замълча драматично — обсъждахте ли с господин Картрайт случилото се?

— Предполагам, че сме говорили и за това.

— Естествено, че сте говорили за това. Как иначе ще си спомняте всяка подробност от случилото се в онази нощ, както и всяка дума, казана тогава, като в същото време не си спомняте какво сте закусвали тази сутрин.

— Спомням си много добре какво се случи в нощта, когато брат ми беше убит, господин Пиърсън. Забравя ли се такова нещо? Крейг и неговите приятели са имали далеч повече време, за да подготвят своите истории, защото не са си говорили само в часовете за посещения, нито са били ограничавани за мястото и времето на срещите си.

— Браво! — възкликна Алекс не много високо, но достатъчно силно, за да го чуе Пиърсън.

— Да се върнем на пътеката зад бара, за да проверим за пореден път паметта ви — бързо смени темата прокурорът. — След около минута господин Крейг и господин Пейн се появяват на алеята, насочват се към брат ви и без никаква провокация започват да го бият.

— Да, точно така.

— Нападат човек, когото виждат за първи път.

— Именно.

— А когато става напечено, господин Крейг вади нож, незнайно откъде, и пробожда брат ви в гърдите.

— Не беше незнайно откъде. Взел го е на излизане от бара.

— Излиза, че не Дани го е взел от бара, така ли?

— Щях да видя, ако е бил Дани.

— Но не сте видели и Крейг да го взима.

— Не съм.

— Видяхте го да стои в другия край на алеята след около минута.

— Видях го.

— Носеше ли нож? — Пиърсън се облегна назад и зачака отговора.

— Не си спомням.

— Може би все пак ще си припомните в чии ръце беше ножът, когато стигнахте до брат си.

— У Дани, който ми каза, че го е измъкнал от ръцете на Крейг.

— Но вие не видяхте това с очите си.

— Не.

— Годеникът ви е бил покрит с кръв, нали?

— Естествено — отговори Бет. — Беше прегърнал брат ми.

— Ако господин Крейг беше промушил брат ви, и по него трябва да е имало кръв.

— Няма как да знам това. Вече беше изчезнал.

— Просто така? — изуми се Пиърсън. — Как ще обясните тогава, че при пристигането на полицията минути по-късно, господин Крейг е седял в бара в очакване на инспектора и по него е нямало и капка кръв?

Бет не отговори.

— Нека ви напомня — продължи Пиърсън — кой е повикал полицията. Във всеки случай не вие, госпожице Уилсън, а господин Крейг. Доста необичайно за човек, който току-що е намушкал някого с нож и дрехите му са били покрити с кръв. — Той замълча, за да може образът да се настани добре в съзнанието на заседателите и да ги подготви за следващия въпрос. — Госпожице Уилсън, за първи път ли годеникът ви се замесва в разправия, по време на която някой е извадил нож и вие му се притичвате на помощ?

— Не разбирам накъде биете.

Редмейн се взря в Бет. Дали бе скрила нещо от него?

— Може би е време да проверим отново забележителната ви памет — отбеляза Пиърсън.

Съдията, заседателите и Редмейн гледаха напрегнато прокурора, който очевидно не бързаше да извади коза си.

— Дали ще си спомните, госпожице Уилсън, какво се случи на игрището на училище „Клемент Атлий“ на дванайсети февруари осемдесет и шеста.

— Но това е преди петнайсет години! — протестира Бет.

— Така е, но си мисля, че сигурно си спомняте как мъжът, за когото винаги сте знаели, че ще се омъжите, е попаднал на първа страница на местния вестник. — Пиърсън се облегна назад и помощникът му му подаде фотокопие на брой на „Бетнал Грийн и Боу Газет“ от 13 февруари 1986. Той помоли пристава да предаде доказателството на свидетелката.

— Разполагате ли с копия и за заседателите? — попита съдия Саквил, като погледна прокурора над очилата си.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Пиърсън даде знак на помощника си и той предаде тесте листа на пристава, който ги раздаде на заседателите. Последният подаде на Дани, но той отказа да го приеме. Пиърсън го погледна изненадано. Дори му мина през ум, че може да е неграмотен. Напомни си да провери този факт, когато Картрайт седне на свидетелското място.

— Както виждате, госпожице Уилсън, това е копие на първа страница на „Бетнал Грийн и Боу Газет“, с материал, съобщаващ за сбиване с нож на игрището на „Клемент Атлий“, след което Даниъл Картрайт бил разпитан от полицията.

— Тогава той само искаше да помогне — отбеляза Бет.

— Създава се впечатление, че това му е станало навик.

— Какво искате да кажете?

— Че господин Картрайт е участвал в сбиване с нож, а вие го определяте като опит да помогне.

— Другото момче в крайна сметка влезе в затвора „Борстал“.

— Очевидно се надявате и този път някой друг да влезе в затвора вместо онзи, за когото искате да се омъжите.

— Така е.

— Радвам се, че поне това уточнихме — отговори Пиърсън. — Може би ще бъдете така любезна да прочетете пред съда параграфа, който започва с думите: „По-късно Бет Уилсън разказа на полицията…“.

Бет сведе очи към текста: По-късно Бет Уилсън разказа на полицията, че Дани Картрайт не участвал в свиването, а само се притекъл на помощ на своя приятел и така най-вероятно спасил живота му.

— Не ви ли звучи познато, госпожице Уилсън?

— Дани наистина не участва тогава в сбиването.

— Защо тогава е бил изгонен от училище?

— Нямаше такова нещо. Остана си вкъщи само докато траеха разпитите.

— По време на които вие дадохте показания, които го оневиниха, а другото момче попадна зад решетките. — Бет отново наведе глава. — Но да се върнем на последното сбиване с нож, за което вие за пореден път сте съвсем подходящо наблизо, за да се притечете на помощ на своето гадже. Вярно ли е — побърза да продължи Пиърсън, преди Бет да е успяла да го прекъсне, — че Картрайт се надява да наследи автосервиза „Уилсън“ след пенсионирането на баща ви?

— Да, татко вече беше казал на Дани, че е сред кандидатите му за тази работа.

— А не установихте ли по-късно, че баща ви е променил решението си и е съобщил на Картрайт, че възнамерява да остави сервиза на брат ви?

— Така беше, но Бърни никога не е искал това, приемаше, че Дани е лидерът.

— Възможно е, но след като става дума за семеен бизнес, не е ли естествено брат ви да се е почувствал засегнат, че е бил пренебрегнат?

— Не. Бърни не искаше да отговоря за абсолютно нищо.

— Защо тогава според вас същата вечер е казал: „А ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», ако поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.

— Той не каза „ако“, господин Пиърсън, той каза „когато“. Има разлика.

Алекс Редмейн се усмихна.

— За съжаление в случая можем да разчитаме единствено на вашата дума, госпожице Уилсън, докато от другата страна имаме трима свидетели, които твърдят тъкмо обратното.

— Те всички лъжат — извиси глас Бет.

— А вие единствена казвате истината — отвърна Пиърсън.

— Да, аз казвам истината.

— Кой според баща ви казва истината? — попита Пиърсън, сменяйки неочаквано посоката.

— Ваша Светлост — скочи мигновено Алекс Редмейн, — подобна информация не само е напълно излишна, но и няма никаква връзка с делото.

— Съгласен съм с уважаемия колега — намеси се Пиърсън, преди съдията да успее да отговори. — Но госпожица Уилсън живее в един дом с баща си и предположих, че може би са имали време да поговорят по този въпрос.

— Много вероятно — обади се съдията, — но не смятам, че е разумно да допусна този въпрос. Може да не отговаряте, госпожице Уилсън.

Бет вдигна очи към съдията и заяви, като трудно удържаше риданията си:

— Баща ми не ми вярва — заяви тя. — Все още е убеден, че Дани е убил брат ми.

Изведнъж всички в залата зашумяха. Наложи се съдията няколко пъти да призове за ред и тишина, преди Пиърсън да продължи.

— Госпожице Уилсън, искате ли да добавите нещо, което би помогнало на заседателите? — с надежда попита прокурорът.

— Да — отвърна Бет. — Баща ми не беше там, а аз бях.

— Също и вашият годеник — вмъкна Пиърсън. — Предполагам, че нещо, започнало като една от обичайните кавги, е завършило като трагедия, когато Картрайт е намушкал брат ви.

— Крейг намушка брат ми.

— Докато сте били в другия край на алеята, за да викате такси.

— Да.

— А когато полицията пристига, заварва Картрайт целия в кръв. А единствените пръстови отпечатъци по ножа са неговите.

— Вече обясних какво се случи — промълви Бет.

— В такъв случай ще можете да обясните и как стана така, че няколко минути по-късно по костюма и дрехите на Крейг няма и капка кръв.

— Имал е на разположение близо двайсет минути, за да изтича до вкъщи и да се преоблече — отбеляза Бет.

— Дори трийсет — обади се Редмейн.

— Значи и вие се придържате към теорията за Супермен, така ли? — попита Пиърсън.

— Той сам призна, че е бил на задната улица — допълни Бет, игнорирайки забележката му.

— Така е, но едва след като е чул писъка ви. Оставил е приятелите си, за да види дали не ви заплашва нещо.

— Не е вярно. Той вече беше на алеята, когато Бърни беше промушен.

— Промушен, но от кого?

— От Крейг! Крейг! Крейг! — развика се Бет. — Колко пъти да ви повтарям.

— Същият, успял да стигне за по-малко от минута до алеята? Успял също и да позвъни в полицията, да се върне в бара, да помоли приятелите си да си тръгнат, да си отиде вкъщи, да съблече окървавените дрехи, да вземе душ, а после да се върне в бара и да чака полицията. След това е успял да разкаже смислено какво се е случило, като думите му са потвърдени от всички останали в бара.

— Но те не казват истината — възрази Бет.

— Разбирам — въздъхна Пиърсън. — Всички заклели се свидетели не казват истината.

— Да, те просто го защитават.

— А вие не защитавате вашия годеник.

— Не, само казвам истината.

— Истината, каквато я виждате вие — уточни Пиърсън. — Защото всъщност не сте видели намушкването.

— Нямаше и нужда, защото Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че е бил Бърни, а не Дани?

— Бърни беше — настоя тя.

— Малко преди да издъхне?

— Да! — извика Бет.

— Много удобно — рече Пиърсън.

— Ще видите, че когато застане на свидетелското място, Дани ще потвърди историята ми.

— Особено след като сте се виждали всяка неделя в продължение на шест месеца. Не се съмнявам, че ще потвърди — рече Пиърсън. — Нямам повече въпроси, Ваша Милост.