Джефри Арчър
Затворник по рождение (18)

17.

— Добре дошъл обратно, Картрайт! — Дани се вгледа в мъжа зад бюрото в приемната, но не отговори нищо. Служителят се зачете в документа пред себе си. — Двайсет и две години! — въздъхна господин Дженкинс. Замълча за секунда, после продължи: — Разбирам как се чувстваш, защото от толкова дълго съм на тази служба.

Дани смяташе господин Дженкинс за възрастен човек. И аз ли ще изглеждам така след двайсет и две години, зачуди се сега.

— Съжалявам, момче — рече Дженкинс, а това не беше реплика, която често използваше.

— Благодаря — тихо отвърна Дани.

— Вече не си подсъдим — продължи полицаят, — така че не ти се полага самостоятелна килия. — Отвори друга папка и се зачете. В затвора нищо не ставаше бързо. Дженкинс прокара пръст по дълга колона с имена и спря, щом стигна до празен ред. — Ще те настаня в блок три, килия номер едно-две-девет. — Прегледа имената на настоящите обитатели на същата килия. — Би трябвало да са ти приятна компания — добави той без повече обяснения и кимна на по-младия полицай, застанал зад гърба му.

— Последвай ме, Картрайт, и си отваряй очите на четири — нареди полицаят, когото Дани виждаше за първи път.

Тръгнаха по дълъг тухлен коридор, боядисан в бледомораво — цвят, който никое едно друго учреждение не би избрало за помещенията си. Спряха пред двойна решетъчна врата. Полицаят избра голям ключ от връзката на колана си, отключи вратата и подкани Дани да мине пред него. После го последва, заключи вратата и едва тогава пъхна ключа в следващата. Озоваха се в коридор, боядисан в зелено — знак, че се намират в охранявана зона. В затвора всеки цвят означаваше нещо. След малко приближиха втора двойна врата. Последваха още четири, преди да стигнат блок три. Не беше трудно да се разбере защо никой не бе успял да избяга от „Белмарш“. Цветът на стените се бе променил от бледоморав, през зелен, до син, когато Дани беше предаден на дежурния надзирател в блок три. Надзирателят бе облечен в абсолютно същата синя униформа, същата бяла риза и черна вратовръзка и с обръсната глава, сякаш искаше да внуши, че е не по-малко жесток от обитателите на затвора.

— И така, Картрайт — дружелюбно започна той, — това място ще е домът ти през следващите осем години. Така че по-добре се разположи удобно и се помъчи да свикнеш. Ако не ни създаваш проблеми, и ние няма да те притесняваме. Ясно?

— Ясно, шефе — повтори Дани, като добави обръщението, което всеки затворник използваше към полицай, на когото не знаеше името.

Докато изкачваше металните стъпала към първия етаж, Дани не забеляза нито един затворник. Всички бяха заключени в килиите си — където прекарваха по-голямата част от денонощието, понякога дори по двайсет и два часа. Полицаят провери името му в списъка на килиите и се засмя, щом прочете в коя е разпределен.

— Господин Дженкинс очевидно има чувство за хумор — каза той, когато стигнаха до номер едно-две-девет.

Полицаят извади поредната връзка ключове, избра един и отключи тежката метална врата. Дани прекрачи прага и вратата шумно се затръшна зад гърба му. Той огледа подозрително другите двама затворници, с които щеше да дели килията.

Едър мъж се беше излегнал полузаспал на тясното легло, с лице към стената. Дори не се обърна да погледне новодошлия. Другият седеше до малката масичка и пишеше нещо. Сега остави химикалката, изправи се и протегна ръка към изненадания Дани.

— Ник Монкрийф — представи се той с тон, който повече би подхождал на полицай, отколкото на затворник. — Добре дошъл в новия ти дом — добави усмихнато.

— Дани Картрайт — представи се Дани и също подаде ръка.

Ник му посочи леглото на втория етаж.

— Понеже си най-новият тук, горното легло е за теб. Ще можеш да се преместиш долу чак след две години. Между другото — продължи той и се обърна към великана, отпуснат в леглото си — това е Големия Ал. — Другият съкилийник на Дани — изглеждаше няколко години по-възрастен от Ник — изръмжа, но не си направи труда да се обърне. — Не говори много, но като го опознаеш, ще свикнеш с него — обясни Монкрийф. — На мен ми отне около шест месеца, но ти може да постигнеш и по-бърз успех.

Дани чу някой да пъха ключа в бравата и след секунда тежката врата отново се отвори.

— Картрайт, последвай ме — нареди нечий глас.

Дани излезе от килията и тръгна след поредния полицай. Дали вече бяха премислили и го местеха в друга килия, почуди се той, докато следваше надзирателя обратно по металното стълбище, оттам по друг коридор и през поредната двойна решетъчна врата, докато най-сетне спряха пред помещение с надпис: „СКЛАД“. Надзирателят потропа силно по вратата и след секунди ги пуснаха вътре.

— СК4802 Картрайт — прочете надзирателят от листа в ръцете си.

— Съблечи се — нареди служителят вътре. — Тези дрехи няма да ги облечеш повече до… — погледна листа пред себе си и продължи: — две хиляди двайсет и втора година. — Засмя се на собствената си шега, която повтаряше средно по пет пъти на ден.

Дани изпълни нареждането и му подадоха два чифта боксерки (на бели и червени райета), две ризи (на бели и сини райета), чифт джинси (сини), две памучни фланелки (бели), пуловер (сив), яке (черно), два чифта чорапи (сиви), два чифта къси панталони (сини, спортни), две долни фланелки (бели), два чаршафа (найлонови, зелени), одеяло (сиво), калъфка за възглавница (зелена), самата възглавница (кръгла и твърда); можеше да задържи маратонките си — единственият шанс на затворниците да са в крак с модата.

Служителят в склада събра дрехите на Дани в голям найлонов плик, от който висеше етикет СК4802 Картрайт. След това му подаде друг найлонов плик, в който имаше сапун, четка за зъби, пластмасова самобръсначка за еднократна употреба, памучна кърпа и друга хавлиена за ръце, пластмасова чиния и пластмасови нож, вилица и лъжица. Извади документ на зелен картон, отбеляза няколко полета, след което го обърна, подаде на Дани добре изгризана химикалка, закачена с верижка за бюрото, и му посочи къде да се разпише. Дани надраска няколко нечетливи завъртулки.

— Всеки четвъртък следобед между три и пет трябва да се явяваш тук, за да получиш нов комплект дрехи — обясни служителят. — Ако нещо е скъсано, плащаш. Удържаме парите от седмичната ти заплата. И аз решавам каква е сумата, която дължиш — добави той, преди да тръшне вратата.

Дани взе двете торби и отново тръгна след надзирателя. След минута вече бе затворен в килията си, без да са разменили и една дума. Големият Ал видимо не се беше помръднал, а Ник все още пишеше нещо на малката масичка.

Дани се качи на горното легло и се изтегна на неравния дюшек. Докато беше подсъдим, през последните шест месеца, му разрешаваха да носи собствените си дрехи, да се разхожда из коридорите на приземния етаж и да говори с другите затворници, да гледа телевизия, да играе тенис на маса, дори да си купува сандвичи и кока-кола от автомата. Но вече нямаше да е така. Сега беше осъден с двайсет и две годишна присъда и за първи път осъзна какво означава да загубиш свободата си. Захвана се да си оправи леглото, без да бърза, тъй като вече беше разбрал колко много часове има в един ден, минути — в един час и секунди във всяка минута, когато си заключен в килия два и половина на три и половина метра, която на всичко отгоре трябва да делиш с още двама непознати, единият от които доста едър.

След като приключи с леглото, Дани се излегна и се загледа в белия таван. Едно от малкото предимства на това да си на втория етаж беше, че точно срещу главата ти се намира малкият прозорец, обезопасен с решетки — единственото доказателство, че съществува и свят отвън. Дани се загледа към останалите сгради на затвора, които оформяха двора и игрището за тренировки; можеше да види и високата ограда, увенчана с бодлива тел. Премести отново поглед към тавана и се замисли за Бет. Не му разрешиха дори да се сбогува с нея.

Следващата седмица, и през оставащите хиляда седмици, щеше да е заключен в тази адска дупка. Единственото му спасение бе да обжалва. Адвокат Редмейн го беше предупредил, че може да мине и година, докато дойде ред на тяхното дело. Графикът на съда наистина беше препълнен, а и колкото по-голяма присъда си получил, толкова повече трябва да чакаш, докато ти дадат дата за обжалване. Със сигурност обаче една година щеше да е достатъчна за адвокат Редмейн да събере нужните улики и да докаже, че Дани е невинен.

Минути след като съдия Саквил произнесе присъдата, Алекс Редмейн напусна съдебната зала и тръгна по застлания с килим коридор. На облепените с тапети стени висяха портрети на бивши съдии. Почука на вратата на друг съдия, влезе, свлече се в удобното кресло пред бюрото на баща си и простичко рече:

— Виновен.

Съдия Редмейн прекоси кабинета и спря пред шкафа с напитки.

— И с това ще трябва да свикнеш — започна той, докато вадеше корковата тапа на бутилката, предварително нарочена за този повод, без значение от изхода на делото. — Защото трябва да знаеш, че откакто отмениха смъртното наказание, много повече обвинени в убийство биват осъдени и почти без изключения съдебните заседатели се оказват прави. — Наля две чаши вино и подаде едната на сина си. — Ти ли ще представляваш Картрайт при обжалването? — попита съдията, преди да отпие.

— Да, разбира се — отговори Алекс, изненадан от въпроса.

Баща му сбърчи вежди.

— Единственото, което ми остава, е да ти пожелая късмет, защото ако Картрайт е невинен, кой тогава е убиецът?

— Спенсър Крейг — без колебание отвърна Алекс.