Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

52.

Дани се бе задълбочил в „Данъци, инфлация и ролята на правителството“ на Милтън Фридман и дори бе започнал да си води бележки от главата за жизнения цикъл и стойност на активите, когато телефонът иззвъня. Вече два часа се занимаваше с текста и бе започнал да мисли, че всяко нещо в икономиката е просто доразвиване на идеите на професор Фридман. Вдигна слушалката и чу женски глас:

— Здравей, Ник, глас от твоето минало се обажда.

— Здравей, глас от моето минало — отговори Ник дружелюбно, без да може да я разпознае.

— Обеща да дойдеш да ме гледаш на турнето. Непрестанно се взирам в публиката с надеждата да те открия, но теб все те няма.

— Къде сте сега? — попита той, но име така и не се оформяше в главата му.

— Кеймбридж, „Арт Тиътър“.

— Чудесно! И с коя пиеса?

— „Жена без значение“.

— Значи отново Оскар Уайлд — отбеляза Дани, съзнавайки, че тя всеки миг ще се усети.

— Дори не си спомняш името ми, нали?

— Не ставай смешна, Кати. — Тъкмо навреме. — Нима мога да забравя любимата си дубльорка?

— Играя вече главна роля и се надявам да дойдеш да ме гледаш.

— Звучи добре — неутрално отвърна Дани, разлиствайки бележника си, макар да знаеше чудесно, че почти всичките му вечери са свободни. — Какво ще кажеш за петък?

— Най-добре. Така ще можем да прекараме почивните дни заедно.

— Трябва да съм в Лондон за делова среща в събота сутрин — рече Дани.

— Значи ще имаме поредното кратко рандеву — въздъхна Кати. — Ще го преживея. — Дани мълчеше. — Началото е в седем и половина. Ще оставя билет на твое име на касата. Ела сам, защото нямам намерение да те деля с никого.

Дани затвори и се загледа в снимката на Бет в сребърна рамка на края на бюрото.

 

 

— Трима мъже идват насам — съобщи Моли, загледана през кухненския прозорец. — Приличат ми на чужденци.

— Не са опасни — увери я Дани. — Само ги покани в дневната и им кажи, че идвам след минута.

Той изтича по стълбите до кабинета си и грабна трите папки, върху които бе поработил, за да се приготви за срещата. После бързо слезе долу.

Тримата мъже си приличаха толкова много, сякаш бяха извадени от един калъп, и се отличаваха единствено по възрастта си. Носеха добре ушити тъмносини костюми и еднакви неутрални връзки. Всеки от тях държеше кожено куфарче в ръка. Човек би ги отминал на улицата като съвсем обикновени хора, което всъщност бе и целта им.

— Наистина ми е приятно да ви видя отново, бароне — приветства ги Дани.

Дьо Кубертен се поклони.

— Трогнати сме, че ни поканихте в красивия си дом, сър Никълъс. Нека ви представя мосю Бресон — член на управата на банката и мосю Сегат, който отговаря за големите ни сметки.

Дани се ръкува и с тримата, а Моли внесе табла с чай и бисквити.

— Господа — обърна се той към тях, след като се увери, че всички са удобно настанени, — може би трябва да започна с молбата да ме осведомите за настоящото състояние на сметката ми.

— Разбира се — обади се мосю Бресон и отвори кафява папка, на която не се виждаха никакви надписи. — Балансът по първата ви сметка е малко над петдесет и седем милиона долара с годишна лихва от 2,75 процента. Втората сметка е над един милион. При нас тя е известна като „сметката за марки“ на дядо ви. Прибягваше до нея, когато спешно му трябваха пари, за да добави нов екземпляр към колекцията си.

— Можете да обедините двете, тъй като нямам намерение да купувам марки — отбеляза Дани и Бресон кимна. — За мен 2,75 процента годишна лихва е неприемливо и възнамерявам да употребя парите си по по-разумен начин.

— Ще бъде ли прекалена дързост, ако попитаме какво имате предвид? — попита Сегат.

— Ще ви кажа — отвърна Дани. — Смятам да инвестирам в недвижима собственост, акции и вероятно в облигации с евентуална възвръщаемост от около 7,2 процента. Освен това ще отделя неголяма сума, вероятно около десет процента от състоянието си, за спекулативни операции.

— В такъв случай мога ли да предложа, с оглед на обстоятелствата — обади се Сегат, — да разделим средствата в три отделни сметки, които трудно ще бъдат свързани с вас, докато определите свой представител?

— Какво разбирате под „обстоятелствата“?

— След 11 септември и американците, и англичаните държат под око всеки, който прехвърля големи суми. Няма да е благоразумно да насочвате вниманието на властите към името си.

— Харесва ми този начин на мислене.

— Ако предположим, че приемете нашите предложения относно сметките — добави Бресон, — може ли да попитам дали имате желание да се възползвате от експертното мнение на наши специалисти във връзка с управление на инвестициите ви? Споменавам го, защото отделът, който работи при нас с недвижима собственост например, наброява близо четирийсет експерти — седем от които работят в офиса ни в Лондон с портфолио от около сто милиарда долара, а инвестиционният ни отдел е дори по-голям.

— Ще се възползвам от всички услуги, които предлагате — каза Дани. — Освен това разчитам, че няма да се поколебаете да ме предупредите в случаите, когато според вас вземам погрешно решение. През последните една-две години отделих немалко време да следя съдбата на двайсет и осем компании и съм решил да инвестирам част от капитала си в единайсет от тях.

— Каква да бъде политиката при покупка на акции от тези компании? — попита Сегат.

— Бих искал да купувам на малки траншове при всяко появяване на техни акции на пазара — никога агресивно, тъй като нямам желание да влияя на пазара по какъвто и да било начин. Не желая да притежавам и повече от два процента от всяка от компаниите. — Дани подаде на Бресон списък с имена на компании, чието развитие бе следил много преди да избяга от затвора.

Мъжът прокара пръст по списъка и се усмихна.

— Ние също държим под око част от тези тук, но ми прави впечатление, че сте открили още една-две, които, изглежда, сме пропуснали.

— Моля да ги проверите внимателно и ако имате някакви съмнения, кажете ми. — Дани взе една от своите папки. — Като стана дума за недвижима собственост, там смятам да действам агресивно. И очаквам да реагирате бързо, ако се наложи да се прави незабавно плащане, за да се осъществи изгодна сделка.

Бресон подаде едно картонче. На него нямаше нито име, нито адрес — само телефонен номер с едри черни цифри.

— Това е моят личен телефон. В състояние сме с натискане на един бутон да преведем каква да е сума до коя да е точка на земята. Когато се обадите, няма нужда да съобщавате името си, тъй като линията се активира гласово.

— Благодаря — рече Дани и прибра картончето във вътрешния джоб на сакото си. — Нуждая се от съвет по още един належащ въпрос, става дума за всекидневните ми разходи. Не бих желал да давам повод на данъчните да започнат да душат около мен. Живея в тази къща, поддържам икономка и шофьор, а официално съм само на една студентска стипендия. Излиза, че само търся повод да поканя данъчните у дома.

— Може ли да дам предложение? — обади се Дьо Кубертен. — В миналото изпращахме по сто хиляди лири годишно, които се пазеха в попечителски фонд на името на дядо ви. Плащаше данъците наведнъж и дори провеждаше част от по-малките си сделки през компания, регистрирана тук в Лондон.

— Бих искал да продължим тази практика — прие Дани. — Какво се иска от мен за тази цел?

Дьо Кубертен извади тънка папка от куфарчето си. В нея имаше няколко листа.

— Ако се подпишете тук, сър Никълъс — той посочи мястото за подпис на втората страница, — ви уверявам, че нещата ще се уредят според желанието ви. Необходимо ни е да знаем само името на банката, в която трябва да преведем парите.

— „Кътс“ на Странд — отговори Дани.

— Също като дядо ви — отбеляза председателят на банката.

 

 

— За колко време се стига до Кеймбридж? — попита Дани Големия Ал минути след като швейцарците банкери си отидоха.

— За около час и половина. Така че е добре да тръгнем по-скоро.

— Отивам само да се преоблека и да си взема малко багаж.

— Моли вече го направи — съобщи Големия Ал. — Прибрах чантата в багажника.

Движението в петък следобед бе натоварено и едва след като стигнаха път М 11, Големия Ал успя да увеличи скоростта. Спря в „Кингс Парейд“ няколко минути преди вдигането на завесата.

Последните няколко седмици Дани бе прекалено зает и тази вечер бе първата след посещението му на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ с участието на Лорънс Девънпорт, в която си позволяваше да отиде на театър.

Лорънс Девънпорт. Макар да имаше някои идеи как да се разправи с тримата си врагове, щом се сетеше за Девънпорт, в съзнанието му неизменно изникваше образът на Сара. Не можеше да забрави, че ако не беше тя, като нищо щеше да се озове отново в „Белмарш“. Ако се наложеше да отваря врати, за които няма ключ, щеше да я потърси отново.

Големия Ал спря колата пред театъра.

— По кое време смяташ, че ще си тръгнем за Лондон, шефе?

— Не съм решил още — отговори Дани, — но няма да е преди полунощ.

Взе билета си от касата, подаде три паунда за програма и тръгна след група закъснели посетители към залата, където зае мястото си на един от предните редове. Щом се настани, разгърна програмата. Възнамеряваше да прочете пиесата преди представлението, но и тя си остана неотворена на бюрото му, защото преговаряше текстовете на Милтън Фридман.

Спря на страницата с голяма красива снимка на Кати Бенсън. За разлика от снимките на много други актриси, нейната не бе отпреди няколко години. Прочете краткото й представяне. Очевидно ролята в „Жена без значение“ беше най-значимата в кратката й кариера.

Когато завесата се вдигна, Дани потъна в един друг свят и бързо реши, че в бъдеще ще ходи редовно на театър. Толкова му се искаше Бет да е до него сега, за да сподели удоволствието. Кати беше вече на сцената, подреждаше цветя във ваза на масата, а той не можеше да мисли за нищо друго, освен за Бет.

С напредването на спектакъла Дани реши, че Кати се справя наистина добре, и потъна в историята на жена, която подозира, че мъжът й й изневерява.

По време на антракта Дани взе важно решение, а когато завесата се спусна за последен път, той изчака публиката да се изниже от салона и едва тогава се запъти към служебния вход. Портиерът го изгледа подозрително, когато попита дали може да се види с госпожица Бенсън.

— Как се казвате?

— Никълъс Монкрийф.

— Предупредиха ме. Тя ви чака. Седма гримьорна на първия етаж.

Дани пое бавно по стълбите, намери вратата с номер 7, изчака малко и почука.

— Влез — чу се отвътре познат глас.

Кати седеше само по черно бельо пред огледалото и сваляше грима си.

— Да почакам ли отвън? — попита той.

— Не ставай смешен. Няма нищо, което да не си виждал. Пък и се надявам да събудя някои спомени — добави тя и се извърна към него.

Изправи се и облече черна рокля, в която му се стори още по-привлекателна.

— Беше чудесна — с леко треперлив глас рече той.

— Сигурен ли си? — пристъпи тя и приближи лице до неговото. — Сякаш не си много убеден.

— Напротив. Изпълнението ти много ми хареса.

Кати го погледна сериозно:

— Нещо не е наред.

— Трябва да се върна в Лондон. Имам спешна бизнес среща.

— В петък вечер? Стига, Ник. Можеше да измислиш нещо по-добро.

— Просто аз…

— Има друга жена, нали?

— Така е — призна Дани.

— Тогава защо изобщо дойде? — ядосано рече тя и се извърна.

— Извинявай, наистина съжалявам.

— Не си прави труда да се извиняваш, Ник. Нямаше по-добър начин да ми покажеш, че съм жена без значение.