Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

33.

Беше подбрал деня и дори часа много внимателно, но не беше очаквал нещата да се подредят така добре.

Директорът бе определил денят, а старшият надзирател го беше подкрепил. Бяха решили, че случаят си заслужава и могат да направят изключение. Затворниците щяха да бъдат пуснати от килиите, за да гледат мача за Световната купа по футбол между отборите на Англия и Аржентина.

В дванайсет без пет вратите на килиите бяха отворени и обитателите им се изсипаха в коридорите. Големия Ал, като патриот шотландец, намръщено отказа да гледа играта на вековния си враг и остана в леглото си.

Дани бе сред онези, които държаха да са на първите редове пред старата кутия, в очакване реферът да обяви начало на мача. Затворниците свиркаха и се вълнуваха, с изключение на един, застанал най-отзад. Не гледаше към екрана, а към отворената врата на една от килиите. Стоеше, без да мърда. Надзирателите никога не забелязват онези, които не мърдат. Вече бе започнал да мисли, че човекът, когото чакаше, е решил да наруши навика си заради мача. Но той очевидно нямаше да излезе да гледа, макар че приятелят му бе на първата пейка.

Бяха минали трийсет минути от първото полувреме, резултатът бе нула на нула, а неговият човек още не се появяваше.

И точно когато всички очакваха съдията да даде сигнал за край на полувремето, един от английските футболисти падна в наказателното поле на аржентинския отбор. Групата пред екрана изрева с почти същата сила, с която ревяха трийсет и петте хиляди зрители на стадиона, дори някои от надзирателите крещяха с пълен глас. Шумът и врявата бяха част от плана му. Очите му не се отделяха от вратата на килията, когато най-неочаквано „зайчето“ се показа от дупката си. Беше само по боксерки и чехли за баня с преметната през рамо хавлиена кърпа. Очевидно не се интересуваше от мача, защото изобщо не погледна към телевизора.

Той отстъпи няколко крачки назад, без никой да забележи и бавно се отправи към края на блока. След това изкачи спираловидната стълба до първия етаж. На никой не му и хрумваше да се огледа, очакваха съдията да посочи наказателното поле.

Когато стигна горната площадка, хвърли поглед надолу, за да се увери, че никой не го наблюдава. Така си и беше. Аржентинските футболисти бяха наобиколили съдията и протестираха, а капитанът на англичаните вдигна топката и спокойно се отправи към линията за наказателен удар.

Спря пред редицата кабинки с душове и надникна в пълното с пара помещение. Това също бе част от плана му. Влезе вътре и с облекчение установи, че неговият човек е сам. Тръгна тихо към дървената пейка, в чийто край бе оставена грижливо сгънатата хавлиена кърпа. Вдигна я и я усука в стегнато въже. Затворникът в кабинката втриваше старателно шампоан в косата си.

На долния етаж всички бяха затаили дъх. Никой не гъкваше, докато Дейвид Бекъм наместваше топката на тревата.

Мъжът под душа пристъпи напред в мига, в който десният крак на Бекъм ритна топката. Последвалият рев отекна като бомбен взрив. Затворникът в кабинката отвори очи при мощния рев, но бързо посегна към челото си, за да отстрани пяната. Понечи да излезе, за да вземе кърпата, когато нечие коляно се заби в слабините му със сила, на която и Бекъм би завидял. Последва удар в ребрата и човекът се удари в отсрещната стена. Една ръка светкавично го стисна за гърлото, с друга го хвана за косата и с рязко движение дръпна главата му назад. Никой не чу изпукването на прекършения гръбначен стълб, нито пък видя как тялото се свлича като марионетка с прерязани конци.

Убиецът се наведе и уви примката около врата на мъртвия, напрегна мускули и го подпря така, че да завърже краищата на пешкира за пръчката на душа. Отдръпна се, за да се наслади на резултата. След това надникна от кабинката, за да огледа коридора. Никой. Много скоро беше вън на площадката и видя, че триумфът на затворниците е в разгара си, а надзирателите са заети да обуздават еуфорията на подопечните си.

Спусна се като дива котка по спираловидното стълбище, без да обръща внимание на водата, която се стичаше от него. Щеше да изсъхне много преди края на мача. Само след минута беше в килията си. На леглото го чакаше кърпа, чиста фланелка и дънки, както и чифт нови маратонки „Адидас“. Светкавично съблече мокрите дрехи, изсуши се с кърпата и облече сухите. Огледа се в огледалото, преди да излезе отново в коридора.

Затворниците чакаха нетърпеливо началото на второто полувреме. Без да привлича внимание, той се намести в центъра на възбудената група. До края на играта мъжете около него подвикваха всеки път, когато свиренето на рефера застрашаваше резултат един на нула в полза на Англия.

След края на мача надзирателите се раздвижиха и започнаха да викат:

— Обратно в килиите!

Затворниците обаче не бързаха да се подчинят.

Той се огледа, тръгна към един надзирател и съвсем целенасочено се блъсна в него.

— Гледай къде ходиш, Лийч — извърна се Паско.

— Прощавай, шефе — рече затворникът и продължи по пътя си.

 

 

Дани се прибра в килията на втория етаж. Знаеше, че Големия Ал е дежурен в лекарския кабинет, но се изненада, че не завари Ник. Стовари се на стола пред масата и се загледа в снимката на Бет, която все така беше на стената, обвита в целофан. Спомни си за Бърни. Сега щяха да седят в местната кръчма и да гледат мача, ако… Опита се да се съсредоточи върху есето, което трябваше да предаде на следващия ден, но не можеше да откъсне очи от снимката. Мъчеше се да убеди сам себе си, че Бет не му липсва.

Изведнъж зави сирената и след миг надзирателите се разкрещяха:

— По килиите! Веднага!

Вратата се отвори с трясък и един от надзирателите подаде глава.

— Монкрийф, къде е Големия Ал?

Дани дори не си направи труда да го поправи. Щеше да се наложи дълго да обяснява, защото часовникът и сребърната верижка, които Ник му бе дал на съхранение, бяха на него. Ето защо отговори само:

— В болницата.

Вратата се тръшна и Дани се зачуди, защо униформеният не попита и за него? Навън се вдигаше такава врява, че му беше трудно да се съсредоточи. Предположи, че сигурно някой от превъзбудените от победата на англичаните затворници е трябвало да бъде отведен в карцера. След минути същият униформен отвори отново вратата и пусна пред себе си Големия Ал.

— Здрасти, Ник — някак припряно и доста високо поздрави Ал, преди вратата да се затвори.

— Какво ти става? — попита Дани.

Гигантът сложи пръст пред устните си и седна на капака на тоалетната чиния.

— От дупката във вратата не могат да ме видят само ако седя тук. Така че глей си в листа и не се озъртай.

— Ама защо…

— Не си отваряй устата! Само слушай. — Дани взе послушно писалката и се направи на много съсредоточен. — Ник се е обесил.

Дани усети, че ще повърне.

— Но защо…

— Казах ти да не говориш. Намерили са го обесен на душа.

— Не може да бъде — изстена Дани и блъсна с юмрук по масата.

— Млъкни бе, тъпак, и ме чуй! Бях в кабинета, когато двама шибаняци влетяха и извикаха на сестрата: „Ела бързо, защото Картрайт се е обесил“. Знаех, че не може да е вярно, защото минути преди това те видях да зяпаш мача. Нямаше кой друг да е, освен Ник. Винаги ходи да вземе душ, когато няма кой да му се мота.

— Защо…?

— Не се мъчи да си отговаряш, Дани Бой. Ония тримата изтичаха навън и останах сам няколко минути. Тогава дойде друг надзирател и ми каза да се прибирам. — Дани вече се бе овладял и слушаше внимателно. — Той ми каза, че ти си се самоубил.

— Много скоро ще разберат, че не съм аз…

— Не, няма — отвърна Ал, — защото имах достатъчно време да сменя имената върху болничните ви картони.

— Какво си направил?! — изуми се Дани.

— Чу ме много добре.

— Нали каза, че картоните винаги са заключени.

— Така е, но не и когато кабинетът е отворен, защото сестрата често ги поглежда, за да не обърка лекарствата. А тя излезе много бързо. — Навън се чуха стъпки и гласове и Ал млъкна, само процеди тихо през зъби: — Продължавай да пишеш. — След това се качи на леглото си.

Нечие око се появи в дупката на вратата и изчезна.

— Защо го направи бе, човек? — не мирясваше Дани.

— Когато проверяват кръвната група и пръстовите отпечатъци, ще решат, че си се обесил, защото не можеш да понасяш мисълта да останеш в тази дупка още двайсет години.

— Ник нямаше основание да се беси.

— Знам, но докато си мислят, че ти си онзи в душкабината, няма да има разследване.

— Това обаче не обяснява защо си сменил… — Дани замълча, преди да добави: — Значи след шест седмици ще мога да изляза оттук?

— Ей, загря най-сетне.

Осъзнал какво води след себе си дръзката постъпка на Ал, Дани така се изплаши, че пребледня като платно. Вдигна очи към снимката на Бет. Дори да се измъкнеше, нямаше да може да я вижда. Щеше да се наложи да прекара остатъка от живота си като Ник Монкрийф.

— Не ти ли мина през ум първо да ме попиташ?

— Нямаше време. Не забравяй, че тук има само пет-шест души, които могат да ви различат, а след като проверят картоните, вече ще са готови да приемат, че ти си мъртвият.

— Ами ако ни хванат?

— И без това ще лежиш почти цял живот, а мен най-много да ме направят пак чистач. Голяма работа.

Дани мълча още известно време. Накрая рече:

— Не знам дали да се хвана с тая работа, но ако… Само ако…

— Няма време за „ако“, Дани Бой. Ще отворят тази врата след около двайсет и четири часа. Дотогава ще трябва да решиш дали ще си Дани Картрайт, който лежи тук за престъпление, което не е извършил, или Ник Монкрийф, който ще напусне след шест седмици. А и нека сме честни, навън ще имаш много повече шансове да изчистиш името си, отколкото тук. Да не говорим за копелетата, които пречукаха приятеля ти.

— Трябва да помисля — въздъхна Дани и понечи да се качи на горното легло.

— Не се застоявай много там — обади се Големия Ал. — Забрави ли, че Ник спи на долното легло?