Джефри Арчър
Затворник по рождение (33)

32.

Дани лежеше на най-горното легло и съчиняваше писмото, което обмисляше от много време. Ник се бе опитал да го разубеди, но той бе взел решение и нищо не можеше да го откаже.

Ник бе отишъл в банята, а Големия Ал даваше вечерно дежурство в болницата, защото сестрата бе останала сама. Килията бе изцяло на разположение на Дани. Той се смъкна от леглото и седна пред малката маса. Известно време гледа белия лист хартия, преди да напише първите думи.

Скъпа Бет,

Пиша ти за последен път. Мислих много дълго и стигнах до заключението, че не мога да те осъдя на същата дълга присъда, която трябва да излежа.

Очите му спряха за миг на снимката на Бет, обвита в целофан и закачена над главата му.

Както знаеш, няма да изляза оттук, преди да навърша петдесет. Ето защо искам да започнеш свой живот без мен. Ако ми изпратиш писмо, няма да го отварям, ако дойдеш на посещение, ще откажа да изляза от килията и няма да влизам в какъвто и да е контакт с теб. Напълно категоричен съм и нищо няма да промени решението ми.

Нито за миг не си помисляй, че не обичам теб и Кристи, защото ще ви обичам до края на живота си, но съм напълно убеден, че с оглед на бъдещето това е най-разумно и за двама ни.

Сбогом, любов моя.

Дани

Сгъна листа и го прибра в плик, който адресира до Бет Уилсън, Бейкън Роуд 27, Боу, Лондон Е 3.

Дани все още съзерцаваше снимката на Бет, когато ключът в бравата изщрака и вратата се отвори.

— Писма — съобщи надзирателят, който застана в рамката. — Едно за Монкрийф и едно за… — Човекът се загледа в сребърната верижка около врата на човека пред него и в часовника на китката му и се поколеба.

— Ник отиде да си вземе душ — обади се Дани.

— Ясно. Едното е за теб, а другото е за Монкрийф.

Дани веднага разпозна ясния почерк на Бет. Дори не понечи да го отвори, скъса го, хвърли парченцата в тоалетната и пусна водата. Другият плик остави на възглавницата на Ник.

С големи черни букви в горния ляв ъгъл пишеше: „Съвет за условно предсрочно освобождаване“.

— Колко пъти му писахме? — попита Алекс Редмейн секретарката си.

— Това ще е четвъртото писмо за последния месец — отвърна жената.

Алекс извърна лице към прозореца и площада отвън, по който притичваха хора с дълги шлифери.

— Синдромът на доживотните — въздъхна той.

— Какъв е този синдром?

— Или се изолираш от света, или продължаваш, все едно нищо не се е случило. Очевидно е избрал първото.

— Има ли смисъл да продължавате да му пишете в такъв случай?

— О, разбира се — отговори адвокатът. — Искам да е напълно сигурен, че не съм го забравил.

Когато се върна от банята, Ник завари Дани да седи пред масата и да се упражнява във финансови прогнози, необходими му за изпита по икономика, а Големия Ал се бе свил на леглото си. Около кръста на Ник бе увита тънка хавлиена кърпа, а след чехлите му оставаха тъмни следи по каменния под. Дани му подаде часовника, пръстена и сребърната верижка.

— Благодаря — рече Ник и в този момент забеляза тънкия кафяв плик на възглавницата си.

Известно време го съзерцава мълчаливо. Дани и Големия Ал чакаха безмълвно реакцията му. Най-сетне той взе пластмасов нож и разкъса с него плика, в който дори затворническите власти нямаха право да надникнат.

Уважаеми господин Монкрийф,

По поръчение на Съвета за условно предсрочно освобождаване ви уведомявам, че молбата ви за условно освобождаване е удовлетворена. Вашата присъда ще бъде прекратена на 17 юли 2002. Пълни подробности относно освобождаването ви и условията, които трябва да изпълнявате до края на вашия срок, с името на служителя, който ще отговаря за вашата пробация, както и мястото, където ще бъдете длъжен да се разписвате, ще ви бъдат изпратени по-късно.

Искрено ваш

Т. Л. Уилямс

Ник погледна двамата си съкилийници. Излишно беше да им казва, че много скоро ще бъде на свобода.

— Посещения! — отекна силен глас по коридорите на отделението на затвора. След миг вратата на килията се отвори и надзирателят застана на прага.

— Посетител за Картрайт. Същата млада жена от миналата седмица.

Дани отгърна следващата страница на романа „Студеният дом“ и само поклати глава.

— Както искаш — рече надзирателят и затръшна вратата.

Ник и Големия Ал не обелиха и дума. Вече се бяха предали. Усилията им да го убедят да се откаже от подобно поведение бяха отишли на вятъра.