Джефри Арчър
Затворник по рождение (56)

55.

— Добро утро, Джордж — поздрави Дани портиера, който отвори вратата на колата пред него.

— Добро утро, сър Никълъс.

Дани влезе с бодра стъпка в хотела и помаха на Уолтър, докато минаваше покрай рецепцията. Лицето на Марио изгря в усмивка, когато забеляза любимия си клиент.

— Горещ шоколад и „Таймс“, нали, сър Никълъс? — попита той, щом Ник се намести в своето сепаре.

— Благодаря, Марио. Освен това ще искам маса за обяд утре около един, но достатъчно настрани, че да не ни чуват.

— Няма да е проблем, сър Никълъс.

Дани се облегна удобно и се замисли за предстоящата среща. Консултантите му от отдела за недвижими имоти на банка „Дьо Кубертен“ се бяха обадили три пъти през изминалата седмица: никакви имена, никакви празни приказки, само факти и деликатно поднесени съвети. Те не само предложиха реалистични цени за заложната къща и склада за килими, но му обърнаха внимание и на едно голо парче земя, което се намираше зад трите имота и бе собственост на местната община.

Дани познаваше до болка това място, защото бе играл там като дете. Информираха го също, че благоустройствената комисия на общината планира да строи там фондови жилища, но поради близостта на автосервиза, комисията по околната среда сложила вето на идеята. Протоколите от заседанията на съответната комисия бяха пристигнали в кафяв плик на следващата сутрин. Дани имаше план как да реши техния проблем.

— Добър ден, господин Хол — поздрави той младия мъж, който зае мястото срещу него.

Хол вече вадеше дебела папка с надпис „Монкрийф“ от куфарчето си. Подаде му един лист от нея.

— Ето тук са описани стъпките, свързани с автосервиза на Уилсън — обясни той. — Тази сутрин разменихме договори с госпожица Уилсън. — Сърцето на Дани ускори ударите си. — Много симпатична млада жена, която изпита видимо облекчение при решаването на проблема.

Дани се усмихна. Бет щеше да вложи 200 000 паунда в местния клон на „Ейч Ес Би Си“ с годишна лихва 4.5%. Само той знаеше кой всъщност ще спечели от щастливото разрешение на нейния проблем.

— А двете сгради отстрани? — попита Дани. — Имате ли напредък там?

— За моя изненада много скоро ще успеем да сключим сделка. — Дани очакваше подобна реакция. — Господин Айзъкс е съгласен да продаде магазина си за двеста и петдесет хиляди, докато господин Камал говори за триста и шейсет хиляди за склада за килими. Обединени, трите имота ще удвоят вложените суми и според нашите инвеститори общата цена ще бъде двойно по-голяма.

— Платете на господин Айзъкс исканата цена. Предложете на Камал триста хиляди, най-много триста и двайсет.

— Мисля, че можем да постигнем и по-ниска цена — отбеляза Хол.

— Не си го и помисляйте. Държа обаче двете сделки да бъдат сключени в един и същи ден, защото ако господин Камал разбере накъде вървят нещата, ще реши, че е изкупителна жертва.

— Разбрано — рече Хол и записа старателно инструкциите на Дани. — Парцелът ще се окаже чудесно място за малка офис сграда или супермаркет.

— Няма такова нещо, господин Хол — отряза го Дани. — Предприемете ли нещо в тази посока, значи губите и времето, и парите ми.

Хол видимо се смути.

— Съвсем наблизо има клон на „Сейнсбъри“, а ако разгледате плановете на общината за този район, ще видите, че той е предвиден за фондови жилища. От опит знам, че успеете ли да убедите една общинска управа, че това, което им предлагате, е тяхна идея, имате много по-големи шансове да сключите сделка. Не ставайте алчен, господин Хол. Това беше грешката на предишната фирма, с която работех.

— Ще го запомня — рече Хол.

Консултантите на Дани си бяха свършили работата така добре, че той можеше да прави стратегически кръгове около Хол.

— Междувременно днес ще преведа депозит от петстотин и седемдесет хиляди паунда в сметката ви за клиенти, за да можете да сключите двете сделки колкото се може по-бързо. Не забравяйте, че това трябва да стане в един и същи ден и никоя от заинтересованите страни не бива да разбере за сделката на другата. И, естествено, за моето участие.

— Няма да ви подведа — обеща Хол.

— Надявам се. Защото ако завършите успешно тази неголяма сделка, имам далеч по-интересни планове. Съществуват, естествено, малки рискове, така че ще е необходима подкрепата на някой от съдружниците във фирмата, за предпочитане е да е някой млад, на когото му стиска, а и да е човек с въображение.

— Мисля, че познавам такъв.

Дани не спомена, че се досеща за кого става дума.

 

 

— Как си, Бет? — попита Алекс Редмейн и се изправи да посрещне младата жена. Заобиколи бюрото си и я заведе до удобното кресло до камината.

— Добре съм, благодаря, господин Редмейн.

— Така и не успях да убедя Дани да ме нарича Алекс — усмихна се той и се настани до нея. — Въпреки това се надявам, че към края станахме нещо като приятели. Дано да имам по-голям успех с теб.

— Истината, господин Редмейн, е, че Дани беше по-стеснителен дори от мен. Стеснителен и упорит. Не бива да мислите, че щом не се обръщаше към вас на малко име, не ви считаше за свой приятел.

— Ще ми се да беше тук и да ми го каже лично. Много приятно ми стана, че се обади да се видим.

— От доста време исках да ви потърся за съвет, но съвсем отскоро съм състояние да го направя наистина.

Алекс се наведе напред и улови ръката й. Усмихна се, когато забеляза годежния й пръстен, който при последната им среща липсваше.

— С какво мога да помогна?

— Мислех си, че трябва да споделя с вас нещо странно, което ми се случи, когато бях в „Белмарш“, за да прибера нещата на Дани.

— Трябва да е било мъчително преживяване.

— В някои отношения беше по-лошо от самото погребение — отвърна Бет. — Когато си тръгвах, се натъкнах на господин Паско.

— Натъкна ли се — попита Алекс, — или той се въртеше наоколо и просто те чакаше.

— Няма как да съм сигурна. Има ли значение?

— Голямо. Рей Паско е свестен мъж и винаги е бил убеден, че Дани е невинен. Спомена ми веднъж, че в практиката си е срещал хиляди убийци, но Дани не е от тях. Та какво ти каза?

— Това е най-странното. Според него Дани „ще се радва“ името му да бъде изчистено, а не че „би се радвал“. Как ви се вижда това?

— Неволна грешка, може би — рече Алекс. — Поиска ли от него да бъде по-конкретен?

— Не — отговори Бет. — Тогава си мислех само за това, че Дани го няма вече.

Алекс се замисли дали може да открие някакъв подтекст в думите на надзирателя.

— Ако държиш името на Дани да бъде изчистено, единственият начин е чрез молба до кралицата за амнистия.

— Амнистия ли?

— Ако лордовете съдии^[1] бъдат убедени, че е извършена несправедливост, лорд канцлерът може да препоръча на кралицата решението на Апелативния съд да бъде отменено. В дните на смъртното наказание това е била честа практика, но сега е доста необичайна.

— Според вас какви са шансовете делото на Дани да бъде преразгледано?

— Рядко се допуска разглеждането на молба за помилване, макар че много хора на доста високи места са убедени също като мен, че спрямо Дани бе извършена несправедливост.

— Изглежда, забравяте, господин Редмейн, че аз бях в кръчмата, когато Крейг предизвика скандала, бях също така и на алеята, когато той нападна Дани, и държах в прегръдките си Бърни, който лично ми каза, че Крейг го е промушил. Моята история никога не се промени, и то не защото, както каза господин Пиърсън, съм подготвила всяка своя дума преди процеса, а защото казвах истината. Има още трима души, които знаят, че това е така, и още един — четвърти, Тоби Мортимър, който потвърди думите ми, преди да се самоубие. И въпреки усилията ви съдията не позволи касетата да бъде изслушана. Защо смятате, че този път нещата ще се променят?

Алекс се смути от укора на Бет, но след малко предложи:

— Ако смяташ, че можеш да подновиш кампания сред приятелите на Дани, както стана по време на процеса и докато той беше все още жив, ще има отклик на възмущение в обществеността, в случай че лордовете съдии откажат да преразгледат делото. Трябва да те предупредя, Бет, че решиш ли да тръгнеш по този път, те чака дълго и мъчително пътуване, и макар че с радост ще се включа без хонорар, пак ще струва много пари.

— Парите вече не са проблем — заяви Бет. — Успях да продам автосервиза за повече, отколкото се надявах. Половината от парите отделих за образованието на Кристи, защото Дани държеше тя да има по-добър старт в живота от него, и с радост ще дам останалите за преразглеждане на делото. Стига да вярвате, че имаме и най-малкия шанс да изчистим името му.

Алекс се наведе отново и взе ръката й в своята.

— Позволи ми да ти задам един личен въпрос.

— Разбира се. Когато станеше дума за вас, Дани винаги казваше: „Той е скъпоценен камък, можеш да му кажеш всичко“.

— За мен това е огромен комплимент, Бет. Дава ми кураж да ти задам един въпрос. — Младата жена вдигна порозовялото си от отблясъците на пламъците лице. — Отдавна исках да те питам. Ти си млада и красива, притежаваш редки човешки качества, които Дани очевидно е забелязал. Не мислиш ли, че е време да продължиш напред? Минаха вече шест месеца от смъртта му.

— Седем месеца, две седмици и пет дни — уточни Бет с наведена глава.

— Убеден съм, че той не би искал да го оплакваш до края на живота си.

— Не. Не би искал — промълви Бет. — Опита се дори да скъса с мен след отказа на Апелативния съд, но знам, че не го мислеше, господин Редмейн.

— Защо си така сигурна?

Тя отвори чантата си, извади оттам последното писмо на Дани и го подаде на Алекс.

— Почти не се чете.

— И защо?

— Добре знаеш защо, Бет. Сълзите ти…

— Не моите сълзи, господин Редмейн. Всеки ден през последните осем месеца чета това писмо, но сълзите не са пролети от мен, а от мъжа, който го е писал. Той знаеше колко много го обичам. Щяхме да имаме общ живот, дори да се наложеше да прекарваме заедно по един ден в месеца. С радост щях да го чакам с надеждата, че в крайна сметка ще успея да завърша живота си с единствения мъж, когото съм обичала. Обожавам Дани от мига, в който го срещнах, и никой никога няма да заеме неговото място. Знам, че не мога да го върна, но докато дишам, ще се боря да докажа невинността му.

Алекс се изправи и отиде до бюрото си. Не искаше тя да види, че лицето му е мокро от сълзи. Вдигна очи към статуята на Темида, която се виждаше от прозореца на кабинета му.

— Ще пиша днес до лорд канцлера — промълви той.

— Благодаря ти, Алекс.