Джефри Арчър
Затворник по рождение (69)

68.

Бет излезе от сумрака на станцията на метрото „Найтсбридж“. Денят бе светъл и слънчев и по тротоарите бе пълно с хора. Разхождаха се, зяпаха витрините или крачеха бавно, за да смелят по-добре неделния обяд.

Алекс Редмейн се бе оказал необикновено мил през последните няколко седмици. При раздялата им преди около час тя се бе почувствала още по-уверена. Само че сега тази увереност бе започнала да се изпарява. Колкото повече приближаваше улица „Болтънс“, толкова по-несигурна се чувстваше. Непрестанно си повтаряше казаното от Алекс.

Ник Монкрийф е почтен мъж, верен приятел на Дани по време на престоя им в затвора. Няколко седмици преди да бъде пуснат условно, написал на Алекс, че е готов да направи всичко възможно да помогне на Дани, в чиято невинност е убеден.

Алекс бе подложил неговото предложение на проверка. След излизането на Монкрийф от затвора, го бе помолил да вземе дневниците му и бележките, свързани с прословутия запис на разговора между Албърт Кран и Тоби Мортимър. Накрая Алекс го бе попитал дали е готов да се яви пред съда и да даде показания.

Първата изненада дойде, когато дневниците бяха доставени в кантората на Алекс още на следващата сутрин. Но какво бе изумлението на всички, когато се оказа, че куриерът е самият Албърт Кран, който с готовност отговори на всички въпроси на Алекс. Но категорично бе отказал да коментира нежеланието на своя шеф да се яви пред лордовете съдии. Не бе поискал да обсъжда дори неофициална среща с господин Редмейн в кантората му. Алекс прецени, че вероятната причина за това е страхът на Монкрийф от неприятности с полицията, преди да е изтекъл срокът на условната му присъда. Само че Алекс не се предаваше така лесно. По време на обяд с Бет бе успял да я убеди, че само тя може да накара Монкрийф да промени решението си и да се яви пред лордовете съдии, което щеше да се окаже решаващо за амнистията.

— Никакъв натиск — бе повторила думите му Бет с усмивка. Сега обаче с всяка следваща крачка усещаше как напрежението й расте.

Алекс й беше показал снимка на Монкрийф и я беше предупредил, че в първия миг може много да й заприлича на Дани. Но да не се поддава на това впечатление и да се концентрира. Беше избрал дори деня и часа на посещението й — неделя следобед, около четири часа. Предполагаше, че Ник ще е по-спокоен и няма да иска да разстрои и без това тъжната дама, появила се без предупреждение на прага му.

Вече по „Болтънс“ Бет съвсем забави крачка. Единствено мисълта, че трябва да изчисти името на Дани, й даваше сили да продължи. Заобиколи полукръглата градина на малка черква и най-сетне спря пред номер дванайсет. Преди да отвори ниската порта, отново преговори думите, с които бяха решили да започне. „Казвам се Бет Уилсън и моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед, но доколкото разбрах, сте били в една килия с Дани Картрайт, който…“

След като изчете внимателно и третото есе, което професор Мори му бе препоръчал, Дани вече бе по-уверен, че ще се справи при следващата среща със своя ръководител. Разгърна своя работа, писана миналата година, върху теориите на Джей. К. Галбрайт за икономиката на ниските данъци, която… Някой позвъни на входната врата. По дяволите, Големия Ал бе отишъл на мач на „Уест Хам“ и „Шефийлд Юнайтед“. На Дани също много му се ходеше, но стигнаха до заключението, че рискът е прекалено голям. Дали следващия сезон щеше да може спокойно да посещава „Ъптън Парк“? Зачете се отново с надеждата, че неканеният посетител ще си отиде. Но звънецът отново отекна в къщата.

С тежка въздишка Дани бутна стола назад. Кой можеше да е по това време? Свидетели на Йехова или някой упорит амбулантен търговец? Вече имаше готово изречение, с което да отпрати неделния досадник. Изтича надолу по стълбите и с бързи стъпки прекоси коридора. Искаше да отпрати човека, преди съвсем да е загубил концентрация. Звънецът прозвуча за трети път.

Дани отвори вратата.

— Казвам се Бет Уилсън и моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед…

Дани гледаше с широко отворени очи жената, която обичаше. Не бе минал и ден през изминалите две години, в който да не си помисли какво ще й каже, щом се срещнат. А ето че сега стоеше безмълвен.

Бет също бе млъкнала — бледа като платно. Трепереше.

— Не може да бъде — едва промълви тя.

— Напротив, скъпа — отговори той и я притисна до гърдите си.

Мъжът, който седеше в колата на отсрещната страна на улицата, неспирно натискаше копчето на фотоапарата си.

— Господин Монкрийф?

— Кой се обажда?

— Казвам се Спенсър Крейг и съм адвокат. Искам да ви направя предложение.

— Какво предложение, господин Крейг?

— Ако успея да възстановя полагащото ви се състояние, каква би била вашата цена?

— Назовете вашата.

— Двайсет и пет процента.

— Струва ми се висока.

— Става въпрос за връщането на имението ви в Шотландия, ще изритате настоящия обитател на жилището на улица „Болтънс“, ще възстановите цялата стойност на колекцията на вашия баща, да не говорим за луксозната нова мансарда, за чието съществуване вероятно нямате и представа. И ще си върнете банковите сметки в Женева и Лондон. Не, не мисля, че е висока, господине. Дори ми се струва разумна при иначе нулева перспектива.

— Как мислите, че ще стане това?

— Щом подпишете договора с мен, господин Монкрийф, състоянието на баща ви ще ви бъде върнато.

— И никакви други плащания или капани? — попита Хюго, обзет от съмнение.

— Никакви — обеща Крейг. — Дори ще получите бонус, който според мен ще достави удоволствие на госпожа Монкрийф.

— И какъв е той?

— Щом подпишете договора, по това време следващата седмица тя ще бъде лейди Монкрийф.