Джефри Арчър
Затворник по рождение (75)

74.

— Трябва да извъртиш нещата така, че да накараш свидетелят да признае само едно — рече сър Матю. — Без съдията или Пиърсън да разберат защо го правиш.

— Без натиск — усмихна се Алекс.

В този момент съдия Хакет влезе в залата и всички станаха на крака.

Съдията се поклони ниско, преди да заеме мястото си на стола с червена кожена тапицерия и висока облегалка. Отвори бележника на нова страница и написа: „Първи свидетел“. Сетне кимна към Пиърсън. Той, на свой ред, се изправи и високо произнесе:

— Призовавам главен инспектор Фулър.

Алекс не беше виждал Фулър от предишното дело преди четири години, но не беше забравил как му се бе изплъзнал тогава. Сега му се видя още по-самоуверен. Инспекторът произнесе клетвата, без дори да погледне към листчето.

— Главен инспектор Фулър, бихте ли потвърдили своята самоличност пред съда — обърна се към него Пиърсън.

— Казвам се Родни Фулър. Служа в градското управление на полицията на „Палас Грийн“, Челси.

— Бихте ли потвърдили за протокола присъствахте ли на ареста на Даниъл Картрайт при извършването на първото му престъпление, заради което беше осъден?

— Да, присъствах.

— Как разбрахте, че Картрайт вероятно е избягал от „Белмарш“ и се представя за сър Никълъс Монкрийф?

— На двайсет и трети октомври миналата година ми се обади надежден източник, който ми съобщи, че трябва да се срещне с мен по въпрос, който не търпи отлагане.

— Обясни ли ви за какво става въпрос?

— Не. Той е господин, който не би говорил по телефона такива неща.

Сър Матю си записа и думата „господин“. Не помнеше полицай да е наричал доносник „господин“. Това бе втората неволно изпусната дума за тази сутрин. Не можеше да разчита на много такива попадения, при условие че Пиърсън води играта.

— И така, уговорихте си среща — подкани свидетеля Пиърсън.

— Решихме да се срещнем на следващия ден на място и по време, които той избра.

— И когато се видяхте, той ви каза, че разполага с информация относно Даниъл Картрайт.

— Да. Изненадах се, защото имах спомен, че Картрайт се обеси. Дори един от моите сержанти присъства на погребението му.

— Как реагирахте на това разкритие?

— Отнесох се сериозно, защото до този момент информацията на този господин винаги е била вярна.

Сър Матю подчерта два пъти думата „господин“.

— И какво направихте след това?

— Разпоредих денонощно наблюдение на къщата на „Болтънс“ номер дванайсет. Много скоро се установи, че обитателят й, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, поразително прилича на Картрайт.

— Това едва ли е било достатъчно, за да пристъпите към арест.

— Естествено, че не. Нуждаех се от още доказателства.

— И какво бе доказателството, което затвърди подозренията ви?

— На третия ден от наблюдението заподозреният бе посетен от госпожица Елизабет Уилсън, която остана там през нощта.

— Госпожица Елизабет Уилсън ли?

— Да. Годеницата на Картрайт, която го посещаваше редовно в затвора. Това затвърди в мен убеждението, че информацията, която получих, е достоверна.

— И тогава решихте да го арестувате?

— Да. Добре знаех, че си имам работа с опасен престъпник, склонен към насилие. Поисках подкрепление от специалните отряди. Реших да не поемам рискове.

— Чудесно ви разбирам — измърка Пиърсън. — Ще опишете ли пред съда как заловихте този опасен престъпник?

— В два часа сутринта обградихме сградата на улица „Болтънс“ и проведохме акцията. Обвинението, което му предявих, бе за бягство от затвор на Нейно Величество. Обвинението към Елизабет Уилсън бе за съучастничество и подстрекателство. Хората ми арестуваха и Албърт Кран, който живееше в същата сграда. Имах основания да смятам, че е съучастник на Картрайт.

— Какво стана с двамата, задържани заедно с Картрайт?

— Елизабет Уилсън бе освободена под гаранция на следващия ден и получи шест месеца условно.

— А Албърт Кран?

— По това време бе условно освободен, така че се върна в „Белмарш“ да доизлежи присъдата си.

— Благодаря ви, инспекторе. Засега нямам повече въпроси.

— Благодаря ви, господин Пиърсън — рече съдията. — Ще искате ли да разпитате свидетеля, господин Редмейн?

— Разбира се, милорд. — Алекс се надигна от мястото си.

— Господин главен инспектор, казахте на съда, че гражданин ви се е обадил доброволно, за да осъществите ареста на Даниъл Картрайт.

— Точно така — отговори Фулър и неволно стисна перилата на свидетелското място.

— Значи не е вярно, че става дума за напълно самостоятелна акция на полицията.

— Не. Но съм сигурен, ще разберете, господин Редмейн. Полицията разчита много на голяма мрежа от информатори, без които много престъпници ще се разхождат свободно по улиците и ще извършват нови и нови престъпления.

— Значи господинът, когото описахте като ваш информатор, ви позвъни в кабинета? — Главният инспектор кимна в знак на потвърждение. — И се разбрахте да се срещнете на удобно за двамата място на следващия ден?

— Именно — отвърна Фулър, очевидно решен да не издаде нищо.

— Къде се състоя тази ваша среща?

— Предпочитам да не отговарям, милорд — обърна се Фулър към съдията.

— Напълно разбираемо — отбеляза съдия Хакет. — Продължавайте, господин Редмейн.

— Значи няма смисъл да ви питам за името на вашия платен информатор.

— Не е платен — изтърси Фулър и тутакси съжали.

— Добре, поне знаем, че става дума за професионалист, който не работи срещу заплащане.

— Добро попадение — високо прошепна баща му, така че всички да го чуят.

Съдията сбърчи чело.

— Колко полицаи преценихте, че ще са ви необходими, за да арестувате един мъж и една жена, които са били в леглото в два през нощта?

Фулър се колебаеше.

— Колко, инспекторе?

— Четиринайсет.

— Дали не са били към двайсет?

— Ако смятаме и тези, които бяха обградили къщата, може да са били и двайсет.

— Не ви ли се струва малко прекалено за един мъж и една жена? — попита Алекс.

— Можеше да е въоръжен — отбеляза Фулър. — Не исках да рискувам.

— А той беше ли въоръжен?

— Не, не беше…

— Също като първия път — започна Алекс.

— Достатъчно, господин Редмейн — прекъсна го съдията.

— Добър опит — достатъчно високо отбеляза бащата на Алекс.

— Искате да добавите нещо ли, сър Матю? — озъби се съдията.

Бащата на Алекс отвори бавно очи, сякаш се събуждаше от дълбок сън, и се изправи бавно.

— Много любезно от ваша страна да попитате, милорд. Но може би по-късно. — И се стовари отново на мястото си.

Сред репортерите настана оживление. Първата точка в „мача между съперниците“ беше отбелязана. Съдията не успя да се удържи и почти изсъска:

— Продължавайте, Редмейн.

Но преди Алекс да си отвори устата, баща му отново беше прав.

— Много се извинявам, милорд — с възможно най-дружелюбен тон попита сър Матю, — но кой от двамата Редмейн имате предвид?

Този път съдебните заседатели се разсмяха от сърце. Съдията предпочете да замълчи, а сър Матю си седна на мястото и пак затвори очи. Само промърмори едва чуто:

— Цели в слабото място, Алекс.

— Господин главен инспектор, преди малко казахте на съда, че след като сте видели госпожица Уилсън да влиза в къщата, сте разбрали, че не сър Никълъс Монкрийф, а Даниъл Картрайт живее там.

— Точно така. — Фулър все така здраво стискаше перилата на парапета.

— Но след като арестувахте моя клиент, не ви ли мина през ум, че може би сте задържали не когото трябва?

— Не, господин Редмейн. Не и след като видях белега му… след като проверих ДНК данните в полицейския компютър — побърза да се поправи инспекторът.

— Сядай — прошепна Матю на Алекс. — Получи всичко, което ти е необходимо, а Хакет засега не може да разбере какво е значението на белега.

— Благодаря, инспекторе. Нямам повече въпроси, милорд.

— Ще искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Пиърсън? — попита съдия Хакет.

— Не, милорд. Нямам повече въпроси — отговори Пиърсън, който също си бе записал думите: „не и след като видях белега му“ и се чудеше какво ли означават.

— Благодаря ви, главен инспектор, можете да слезете от мястото за свидетели.

— Не успях да го притисна за името на „господина професионалист“ — развълнувано прошепна Алекс в ухото на баща си.

— Този човек никога няма да издаде името на информатора си. Но на два пъти успя да го засечеш. Не забравяй, че имаш още един свидетел, който вероятно също знае кой е съобщил за Дани в полицията. А той с положителност не е свикнал да бъде в съдебна зала, така че ще успееш да го притиснеш, преди Хакет да се е усетил. Не забравяй, че не можем да допуснем грешката, която направихме със записа при съдия Браун в Апелативния.

Алекс кимна, когато съдия Хакет се обърна към адвокатите и предложи:

— Мисля, че е добре тук да направим почивка.

— Станете.