Джефри Арчър
Затворник по рождение (50)

49.

Мънро получи няколко съобщения на мобилния си телефон спешно да се обади в офиса. Сега обаче имаше по-важна задача.

Сър Никълъс Монкрийф беше отведен с полицейската кола до участък „Падингтън Грийн“, където го очакваше нощ зад решетките. Веднага след като се разделиха, адвокатът взе такси и се отправи към „Каледониън Клъб“ в Белгрейвия. Обвиняваше се, задето бе забравил, че сър Никълъс е в пробационен период и му е забранено да напуска страната. Вероятно го беше пропуснал, защото не мислеше за него като за престъпник.

Когато пристигна в клуба си малко след единайсет и половина, завари госпожица Девънпорт да го чака във фоайето за гости. Първото, което трябваше да разбере, при това много бързо, дали е съгласна да поеме случая. Това му отне около пет минути. Рядко бе срещал колега, който толкова бързо схваща същината на проблема. Тя му зададе единствено правилните въпроси и му остана само да се надява, че сър Никълъс ще може да й даде правилните отговори. На тръгване, малко след полунощ, Мънро бе убеден, че клиентът му е в добри ръце.

Нямаше нужда Сара Девънпорт да напомня на адвокат Мънро какво е отношението на съдиите към пуснати предсрочно затворници, които нарушават условията на пробационния период. Особено пък когато става въпрос за пътуване в чужбина без разрешението на инспектора им. И двамата с Мънро бяха почти сигурни, че съдията ще върне Ник в затвора, където да излежи останалите четири години от присъдата си. Разбира се, госпожица Девънпорт щеше да пледира за „смекчаващи вината обстоятелства“, но не беше оптимистка за изхода на делото. Но пък Мънро нямаше добро мнение за адвокати оптимисти. Тя обеща да му позвъни в Дънброут веднага щом съдията произнесе присъдата.

Мънро се запъти към стаята си на втория етаж, когато портиерът го осведоми за поредното съобщение — спешно да се обади на сина си.

— Какво е толкова неотложно? — беше първият въпрос на Мънро.

— Галбрайт е оттеглил всички искания — прошепна Хамиш Мънро в слушалката, за да не събуди жена си. — Включително и заповедта сър Никълъс да напусне дома на „Болтънс“ в срок от тридесет дни. Това на тотална капитулация ли ти прилича, татко, или аз пропускам нещо? — попита той, като затвори вратата на спалнята след себе си.

— Боя се, че е второто, момчето ми. Галбрайт е замислил да се откажат от всички безсмислени претенции, за да спечелят голямата награда.

— А именно — да накара съда да признае завещанието на сър Алегзандър за легитимно?

— Точно така — потвърди Мънро. — Ако успее да докаже, че последното завещание на сър Алегзандър, в което оставя всичко на сина си Ангъс, е валидно и отменя предишното, тогава така или иначе Хюго Монкрийф, а не сър Никълъс, ще получи имотите, включително и сметка в швейцарска банка с баланс най-малко петдесет и седем милиона и петстотин хиляди долара.

— Значи Галбрайт е убеден, че завещанието е истинско? — предположи синът му.

— Най-вероятно, но аз пък познавам други, които не са толкова убедени.

— Между другото, татко, Галбрайт позвъни в офиса точно преди да си тръгна. Искаше да разбере кога се връщаш в Шотландия.

— Така ли? — изненада се Мънро. — Което веднага повдига въпроса откъде знае, че не съм в Шотландия?

 

 

— Когато ти казах, че се надявам да се видим отново — започна Сара, — нямах предвид среща в стаята за разпити на полицейски участък „Падингтън Грийн“.

Дани се усмихна унило от другата страна на малката дървена маса. Мънро му беше обяснил, че не може да го представлява в английски съд; би могъл обаче да му препоръча…

— Не — прекъсна го Дани. — Знам точно кой искам да ме представлява.

— Поласкана съм — продължи Сара, — че когато ти е потрябвал адвокат, си се спрял на мен.

— Ти беше единственият ми избор — призна Дани. — Не познавам други адвокати. — В мига, в който го изрече, съжали за думите си.

— А като си помисля, че почти цяла нощ не спах…

— Съжалявам — извини се Дани. — Не исках да прозвучи така. Просто когато господин Мънро ми каза…

— Зная какво ти е казал господин Мънро — с усмивка го прекъсна Сара. — Както и да е, нямаме време за губене. В десет часа трябва да се явиш пред съдията и макар че Мънро ми обясни подробно с какво сте се занимавали през последните два дни, аз все пак искам да ти задам няколко въпроса, така че да не се окажа неподготвена в съдебната зала. Затова, моля те, бъди честен — имам предвид, бъди напълно откровен. През последните дванайсет месеца пътувал ли си зад граница, с изключение на това ходене до Женева?

— Не — отговори Дани.

— Откакто си напуснал затвора, пропускал ли си среща с пробационния инспектор?

— Не, никога.

— Правил ли си опити да се свържеш…

 

 

— Добро утро, господин Галбрайт — започна Мънро. — Извинете ме, че не успях да се свържа с вас по-рано, но съм почти сигурен, че знаете причините, които ми попречиха.

— Да, така е — отговори Галбрайт. — И точно затова спешно исках да разговарям с вас. Както ще узнаете, моят клиент оттегли всичките си претенции към сър Никълъс, затова се надявах, че предвид обстоятелствата, вашият клиент ще постъпи също толкова благородно и ще оттегли искането си съда да реши спора за достоверността на последното завещание, написано от дядо му.

— Няма смисъл да се надявате на това — рязко отвърна Мънро. — По този начин вашият клиент ще получи абсолютно всичко, включително и кухненската мивка.

— Реакцията ви не ме изненадва, Мънро. Всъщност аз дори предупредих клиента си, че ще реагирате по този начин, което не ни оставя друг избор, освен да защитаваме нашите интереси. И все пак — продължи Галбрайт, без да даде възможност на Мънро да го прекъсне, — сега, след като между клиентите ни остана само един спорен въпрос, а именно — легитимно ли е последното завещание на сър Алегзандър, мисля, ще се съгласите, че в интерес и на двете страни е делото да стигне в съда възможно най-скоро.

— Мога ли да ви напомня, господин Галбрайт, че не нашата кантора бавеше процеса досега. Въпреки всичко приветствам промяната във възгледите ви, макар и така закъсняла.

— Радвам се, че споделяте мнението ми, господин Мънро, и съм сигурен, че ще сте доволен да научите, че асистентът на съдия Сандърсън ми позвъни тази сутрин и ми съобщи, че Негово Превъзходителство има възможност да ни приеме първия четвъртък на следващия месец, в случай че това е удобно и за двете страни.

— Но това означава, че имам по-малко от десет дни да се подготвя — отвърна Мънро, осъзнал, че е попаднал в капана на опонента си.

— Честно казано, господин Мънро, вие или имате доказателство, че завещанието е фалшиво, или не — отговори Галбрайт. — Ако разполагате с такова, съдия Сандърсън ще отсъди във ваша полза, което ще доведе, ако позволите да ви цитирам, до това, че вашият клиент ще получи абсолютно всичко, включително и кухненската мивка.

 

 

Дани погледна Сара от подсъдимата скамейка. Отговори напълно откровено на всичките й въпроси и с облекчение установи, че се интересува само от причините за пътуването му в чужбина. Но пък откъде изобщо би могла да знае историята на покойния Дани Картрайт? Тя го предупреди, че най-вероятно до обяд вече ще е в „Белмарш“, където ще излежи оставащите четири години от присъдата си. Посъветва го да пледира виновен, тъй като нямаха никакви аргументи, че не е нарушил разпоредбите на предсрочното освобождаване, и можеха да разчитат единствено на „смекчаващи вината обстоятелства“. Той се съгласи.

— Ваша Светлост — започна речта си Сара и се изправи с лице към съдия Калахан. — Клиентът ми не отрича, че е нарушил изискванията на предсрочното му освобождаване, но го е сторил само за да защити правата си в изключително сериозен финансов процес, който съвсем скоро ще се разглежда във Върховния съд на Шотландия. Бих искала да отбележа — продължи тя, — че през цялото време клиентът ми е бил придружаван от изтъкнатия шотландски адвокат Фрейзър Мънро. — Съдията записа името в бележника си. — Вероятно за вас ще е от значение и факта, че клиентът ми е бил извън страната за по-малко от четиридесет и осем часа и доброволно се е върнал в Англия. Обвинението, че не е уведомил пробационния си инспектор, не е докрай вярно, Ваша Чест, тъй като клиентът ми се е опитал да се свърже с госпожица Бенет и когато не е получил отговор от нейна страна, е оставил съобщение на телефонния й секретар. Записът може да бъде предоставен на съда, ако прецените, че е необходимо.

— Ваша Чест — продължи тя, — тази нетипична грешка е единственият случай, в който клиентът ми нарушава ограниченията на предсрочното му освобождаване и искам да изтъкна, че той никога не е пропускал, нито дори закъснявал за срещите с пробационния инспектор. Бих желала също да добавя, че с изключение на тази необмислена постъпка, поведението на клиента ми, откакто е освободен от затвора, е образцово. Не само че следва стриктно всички указания, но и възнамерява да продължи образованието си. Наскоро е спечелил стипендия в „Лъндън Юнивърсити“, където се надява да завърши бизнес администрация.

— Клиентът ми искрено се извинява на съда и пробационните служби за създадените неудобства и ме увери, че постъпката му няма да се повтори. В заключение, Ваша Светлост, надявам се, че след като вземете предвид всички тези факти, ще се убедите, че няма основателна причина да върнете този мъж в затвора. — Сара затвори папката си, поклони се и седна на стола си.

Съдията продължи да пише нещо в бележника.

— Благодаря ви, госпожице Девънпорт — каза най-сетне той. — Мисля, че имам нужда от малко време, преди да взема решение, затова предлагам да излезем в почивка и да се съберем отново на обяд.

Всички в залата се изправиха на крака. Сара остана изумена. Защо на съдия с опита на Калахан му е необходимо време, за да вземе решение за толкова ясен случай? И тогава се досети.

 

 

— Бих ли могъл да разговарям с управителя, моля?

— За кого да предам?

— Фрейзър Мънро.

— Момент да проверя дали има възможност да разговаря с вас. — Мънро забарабани с пръсти по бюрото си, докато чакаше.

— Господин Мънро, много се радвам да ви чуя отново — поздрави го Дьо Кубертен от другата страна. — С какво мога да ви помогна?

— Реших, че е добре да ви уведомя, че спорът, който вълнува и двама ни, ще се гледа в съда първия четвъртък на идния месец.

— Да, запознат съм с последните събития. Господин Дезмънд Галбрайт вече ме уведоми. Той ме увери, че клиентът му ще приеме решението на съда, независимо в чия полза е. Налага се да ви попитам дали вашият клиент ще се съгласи на същото.

— Да, напълно — потвърди Мънро. — Ще подготвя официално писмо с позицията ни по-късно днес.

— Много ще съм ви благодарен — отвърна банкерът. — И ще уведомя правния ни отдел да действа в съответствие със съдебното решение. Щом научим коя от страните е спечелила делото, ще издам заповед съответната сметка да бъде захранена със сумата от петдесет и седем милиона и петстотин хиляди долара.

— Благодаря ви за съдействието — каза Мънро и се покашля. — Чудех се дали мога да ви попитам нещо неофициално?

— Това е израз, който ние в Швейцария не разбираме добре — отговори Дьо Кубертен.

— Тогава може би в качеството ми на изпълнител на завещанието на покойния сър Алегзандър бих могъл да ви помоля за съвет?

— Ще ви помогна с каквото мога — рече Дьо Кубертен, — но при никакви обстоятелства не мога да наруша конфиденциалността на клиентите си. И това се отнася както за живите, така и за мъртвите.

— Напълно ви разбирам — съгласи се Мънро. — Имам основания да смятам, че господин Хюго Монкрийф ви е посетил, преди да се срещнете със сър Никълъс, и вие сте запознат с двата документа, предмет на спора. — Дьо Кубертен мълчеше. — Мога ли да изтълкувам мълчанието ви като знак за потвърждение? — Дьо Кубертен отново не каза нищо. — Между предоставените ви документи трябва да са били и двете завещания на сър Алегзандър, които ще се разглеждат в съда. — От другата страна все още се мълчеше и Мънро се почуди дали връзката не се е разпаднала. — Там ли сте, господин управител?

— Да, тук съм — отговори Дьо Кубертен.

— И тъй като вие все пак се съгласихте да се видите със сър Никълъс, мога само да предполагам, че банката, както и аз самият, не е била убедена, че второто завещание е истинско. И за да няма недоразумения — добави Мънро, — ще го кажа направо: явно банката е решила, че то е фалшиво. — Сега вече Мънро чуваше дишането на управителя. — Затова, в името на правосъдието, ви умолявам да ми кажете какво е онова, което вие сте забелязали, а аз съм пропуснал?

— Боя се, че не мога да ви помогна, господин Мънро, тъй като ще наруша тайната на клиентите си.

— Има ли друг, към когото бих могъл да се обърна за съвет? — настоя Мънро.

Последва продължителна пауза, преди Дьо Кубертен да каже:

— Съгласно политиката на банката потърсихме второ мнение.

— И можете ли да ми кажете името на консултанта?

— Не, не мога — отвърна Дьо Кубертен. — Макар и да ми се иска, това би било в нарушение на разпоредбите на банката при подобни обстоятелства.

— Но… — започна Мънро.

— Обаче — продължи Дьо Кубертен — мога да споделя с вас, че господинът е безспорен авторитет в областта си и все още не е напуснал Женева, за да се върне в родината си.

 

 

— Всички да се изправят — извика разсилният точно в дванадесет на обяд, когато съдия Калахан влезе в съдебната зала.

Сара се усмихна окуражително на Дани, който обаче седеше на подсъдимата скамейка с лице на пораженец. Щом като се настани на мястото си, съдията се обърна към защитата.

— Госпожице Девънпорт, много задълбочено премислих думите ви. Въпреки това се надявам да разберете, че част от задълженията ми е да внушавам на затворниците, пуснати предсрочно, че докато са в пробационен период, те все още изтърпяват присъдата си и затова, ако нарушат разпоредбите на предсрочното освобождаване, всъщност нарушават закона. Разбира се — продължи той, — взех предвид и безупречното поведение на клиента ви, както и желанието му да продължи образованието си. Това обаче не променя факта, че той е предал гласуваното му доверие и заслужава да понесе наказанието си. — Дани сведе глава. — Монкрийф — обърна се към него съдията, — възнамерявам още днес да подпиша заповед, съгласно която ще прекарате още четири години в затвора, ако отново нарушите условията на предсрочното освобождаване. По време на пробационния ви период нямате право при никакви обстоятелства да напускате страната и ще продължите веднъж месечно да се явявате при пробационния си инспектор.

Съдията свали очилата си и продължи:

— Този път извадихте невероятен късмет и това, което наклони везните във ваша полза, е фактът, че по време на незаконната си екскурзия в чужбина сте придружаван от изтъкнат представител на шотландската адвокатска гилдия, чиято репутация е безупречна и от двете страни на границата.

Сара се усмихна. Съдия Калахан бе искал да проведе един-два телефонни разговора, за да се увери в нещо, което тя вече знаеше.

— Свободен сте да си вървите. — След тези думи съдията стана от мястото си, леко се поклони и напусна залата.

Дани остана на подсъдимата скамейка, въпреки че двамата полицаи, които го охраняваха, също си тръгнаха. Сара се приближи, когато разсилният отвори малката врата на преградата пред него.

— Ще обядваш ли с мен? — предложи й Дани.

— Не — отвърна тя и затвори мобилния си телефон. — Мънро току-що ми изпрати съобщение да вземеш първия полет до Единбург и да му се обадиш на път за летището.