Джефри Арчър
Затворник по рождение (17)

16.

На сутринта Алекс влезе в заседателната зала и зае мястото си в десет без пет. Пиърсън го поздрави със сърдечна усмивка. Дали старият чешит му беше простил, или просто беше убеден в изхода на процеса? Докато чакаха заседателите да се върнат в залата, готови с решението си, двамата разговаряха за рози, крикет, дори кой е най-вероятният претендент за кмет на Лондон, но нито веднъж не споменаха делото, обсебило всяка будна секунда от живота им през последните две седмици.

Минутите прераснаха в часове. Тъй като в един на обяд все още нямаше признаци заседателите да се появят скоро, съдията разпусна съда за обедна почивка. Докато Пиърсън обядваше в „Бар Мес“ на последния етаж, Алекс прекара времето в кръстосване на коридора пред съдебна зала номер четири. Заседателите по дела за убийства рядко прекарваха по-малко от четири часа в обсъждане — беше му обяснил баща му по телефона тази сутрин — тъй като се притесняват да не ги обвинят в немарливост.

Заседателите се върнаха в залата в четири часа и осем минути и заеха местата си. Този път Алекс забеляза, че изражението на лицата им се бе променило от безизразност към объркване. Съдия Саквил нямаше избор и отново ги изпрати да си вървят по домовете.

На следващата сутрин Алекс бе прекарал едва час в крачене из мраморния коридор, когато разсилният се появи от залата и извика:

— Заседателите се върнаха в зала номер четири.

Говорителят отново зачете предварително написан текст.

— Ваша Светлост — започна той, без да вдига поглед от листа, а ръцете му трепереха едва забележимо. — Въпреки часовете, прекарани в обсъждане, ние не можем да стигнем до единодушно решение и ви молим за съвет как да продължим.

— Разбирам проблема ви — отвърна съдията, — но настоявам още веднъж да се опитате да стигнете до единодушно решение. Не бих искал да обявявам преразглеждане на делото и съдът да премине през същия процес за втори път.

Алекс наведе глава. Той трябваше да поиска преразглеждане. Ако му бяха дали втори шанс, нямаше съмнение, че щеше да успее… Заседателите се оттеглиха в мълчание и повече не се върнаха тази сутрин.

Алекс седеше сам в ъгъла на ресторанта на третия етаж. Остави супата си да изстине и само разрови салатата, преди да се върне в коридора пред залата и да продължи ритуалното си крачене.

В три часа и дванайсет минути по уредбата се чу съобщение:

— Всички участници в процеса „Картрайт“ да се явят в съдебна зала номер четири. Очаква се заседателите да влязат всеки момент.

Алекс се смеси с останалите, които влязоха забързано в залата и заеха местата си. След като шумът утихна, се появи и съдията, който нареди на разсилния да повика заседателите. Когато те влязоха в залата, Алекс веднага забеляза, че един-двама изглеждат притеснени.

Съдията се наведе напред и попита говорителя:

— Успяхте ли да стигнете до решение?

— Не, Ваша Светлост — отвърна веднага мъжът.

— Смятате ли, че ще стигнете до единодушно решение, ако ви предоставя още време?

— Не, Ваша Светлост.

— Би ли помогнало, ако реша да взема предвид решението на мнозинството от вас, което означава решение, взето с поне 10 гласа?

— Това би могло да реши проблема, Ваша Светлост — отвърна говорителят.

— Тогава ще ви помоля да се съберете отново и да се върнете с решение.

Съдията кимна на разсилния, който изведе заседателите от залата.

Алекс тъкмо смяташе да излезе и да продължи с обиколките си, когато Пиърсън се протегна към него и му каза:

— Стой тук, мило момче. Имам чувството, че много бързо ще се върнат.

Алекс се настани в своя край на скамейката. Точно както предвиди Пиърсън, заседателите заеха отново местата си само след няколко минути. Алекс се извърна към прокурора, но преди да проговори, по-възрастният му колега каза:

— Не ме питай, момчето ми. Така и не успях да проумея машинациите на заседателите, въпреки че от трийсет години съм в съдебната зала.

Алекс целият трепереше, когато разсилният извика:

— Говорителят да стане.

— Стигнахте ли до решение? — попита съдията.

— Да, Ваша Светлост — отговори мъжът.

— И това решение е взето с мнозинство?

— Да, Ваша Светлост, десет срещу два гласа.

Съдията кимна по посока на разсилния, който се поклони.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — намирате ли обвиняемия на подсъдимата скамейка, Даниъл Артър Картрайт, за виновен или невинен по обвинение в убийство?

Минаха само няколко секунди преди отговора, но те се сториха цяла вечност на Алекс.

— Виновен — произнесе говорителят.

Из цялата зала премина въздишка. Първата реакция на Алекс бе да се обърне и да погледне Дани. Лицето му не издаваше никаква емоция. Над него, от галерията за публиката, се носеха викове: „Не!“, придружени от ридания.

След като съдебната зала утихна, съдията изнесе продължителна реч, преди да произнесе присъдата. Единствените думи, които Алекс разбра и които дълго щяха да го преследват, бяха: „двайсет и две години“.

Баща му го беше съветвал никога да не допуска присъдата да му се отрази по някакъв начин.

В крайна сметка, само един на сто обвиняеми бе осъждан несправедливо.

Но Алекс изобщо не се съмняваше, че Дани Картрайт е точно този един на сто.