Джефри Арчър
Затворник по рождение (40)

39.

Събуди се, и видя, че е заспал облечен, а на екрана текат последните надписи на някакъв черно-бял филм с участието на някой си Джак Хокинс. Изключи го, съблече се и реши да се изкъпе преди лягане.

Застана под душа, от който топлата вода не секваше на всеки няколко секунди. Изми се с цял сапун, а не с люспа, и се избърса с голяма пухкава хавлиена кърпа. За първи път от години се почувства чист.

Покачи се на високото меко легло, сред чистите чаршафи и няколко одеяла. Отпусна глава на пухената възглавница и мигом потъна в дълбок сън. Събуди се. Леглото беше прекалено удобно. Сякаш променяше формата си при всяко негово движение. Смъкна едното одеяло и го захвърли на пода. Обърна се на другата страна и отново заспа. Събуди се. Възглавницата беше прекалено мека — и тя се озова при одеялото на пода. Заспа отново и се събуди чак когато слънцето изгря, придружено от врява на птици. Огледа се в очакване да види господин Паско на вратата. Тази врата обаче беше друга — дървена, а не стоманена и имаше дръжка от вътрешната страна.

Дани слезе от леглото и тръгна по мекия килим към банята, за да си вземе още един душ. Този път си изми и косата и се избръсна пред кръглото увеличително огледало.

Някой почука леко на вратата и зачака, вместо да я отвори със замах. Дани облече хотелски хавлиен халат и отвори — пиколото му носеше спретнат пакет.

— Дрехите ви, сър.

— Благодаря — рече Дани.

— Закуската ще бъде сервирана до десет часа в трапезарията.

Дани се облече. Огледа се. Никой не би могъл да се усъмни, че той не е сър Никълъс Монкрийф. Вече никога нямаше да му се наложи да облича една и съща риза цели шест дни, едни и същи джинси — цял месец, едни и същи обувки — година. Разбира се, при условие че господин Мънро разреши финансовите му проблеми. И при условие че господин Мънро…

Провери съдържанието на портфейла си, който предния ден му се беше сторил толкова пълен. Изруга мислено. Като платеше сметката, щеше да остане почти без пари. Излезе в коридора и щом тракна вратата, се сети, че е забравил ключа си в апартамента. Щеше да се наложи да помоли Паско да му отвори. Дали пък нямаше да го докладва? Отново изруга. Тръгна да търси трапезарията.

Голяма маса в центъра на помещението беше отрупана с избрани марки зърнени закуски, сокове, току-що приготвени яйца, бекон, пай с месо и пушена херинга. Заведоха Дани до маса в ъгъла, до прозореца, и му предложиха сутрешния вестник — „Скотсман“. Той отвори на финансовите страници и прочете, че „Ройъл Банк ъф Скотланд“ разширява капитала си. Докато беше в затвора, с искрено задоволство следеше как същата тази банка погълна „НатУест Банк“; дребната риба погълна акулата, без да й мигне окото.

Изведнъж му хрумна, че може би хората от персонала намират за странна липсата му на акцент, и се огледа неспокойно. Спомни си обаче, че Големия Ал веднъж му беше споменал, че офицерите от армията никога нямат акцент. Ник със сигурност нямаше. На масата пред него се появиха две херинги. Баща му със сигурност би ги сметнал за изкусителни. За първи път се сещаше за баща си, откакто го пуснаха.

— Ще желаете ли още нещо, сър?

— Не, благодаря — рече Дани. — Но ще бъдете ли така любезни да ми приготвите сметката?

— Разбира се, сър.

Тъкмо се канеше да напусне трапезарията, когато се сети, че няма представа къде е офисът на господин Мънро. Според визитната му картичка се намираше на Арджил стрийт 12. Естествено не можеше да попита на рецепцията къде се намира тази улица, защото всички смятаха, че е отраснал в Дънброут. Взе друг ключ за апартамента от рецепцията и се качи. Беше вече девет и половина. Оставаха му трийсет минути да намери проклетата улица.

На вратата се почука предпазливо. Дани понечи да скочи и да застане до леглото с опънати ръце, в очакване вратата да се отвори.

— Може ли да взема багажа ви, сър — попита пиколото. — Ще имате ли нужда от такси?

— Не, отивам до Арджил стрийт — реши да рискува Дани.

— Тогава ще оставя куфара ви на рецепцията, за да можете да го вземете по-късно.

— Има ли още аптека по пътя към Арджил стрийт?

— Не, затвориха я преди няколко години. Какво ви трябва?

— Няколко самобръсначки и крем за бръснене.

— Ще ги намерите в „Лейтс“, съвсем близо до мястото, където беше „Джонсънс“.

— Много благодаря — рече Дани и се раздели с поредния паунд, нищо че нямаше представа къде е бил „Джонсънс“.

Погледна часовника на Ник — девет и трийсет и шест. Слезе бързо по стълбите и се отправи към рецепцията, където опита с поредната стръв.

— Да ви се намира „Таймс“?

— Не, сър Никълъс, но веднага можем да ви доставим.

— Не си правете труда. Ще се разтъпча.

— Със сигурност имат в „Менсис“ — отговори рецепционистката. — Завийте наляво от хотела и на около стотина метра… — Тя замълча. — Естествено, вие чудесно знаете къде е „Менсис“.

Дани излезе от хотела и зави вляво. Много скоро видя табелата на магазина. Влезе вътре. Тук никой не го позна. Купи си брой на „Таймс“ и за негово огромно облекчение момичето при касата не го нарече нито „сър“, нито „сър Никълъс“.

— Далече ли е Арджил стрийт?

— На няколкостотин метра. Завийте надясно, покрай „Монкрийф Армс“ и ще…

Дани бързо мина отново покрай хотела, като внимателно четеше имената на улиците, докато най-накрая видя Арджил стрийт, изсечено с големи букви на каменна плоча над главата му. Когато пое по улицата, погледна отново часовника — девет и петдесет и четири. Оставаха му още няколко минути, но не можеше да си позволи да закъснява. Ник винаги беше точен. Спомни си една от любимите реплики на Големия Ал: „Армии, които закъсняват, губят битките. Питайте Наполеон“.

Докато минаваше покрай номера 2, 4, 6 и 8, постепенно забавяше крачка. Ето, отмина и 10 и е вече пред номер 12. На медна табела, която изглеждаше така, сякаш тази сутрин бе излъскана, личаха поизтрити имена: „Мънро, Мънро и Кармайкъл“.

Дани пое дълбоко въздух, натисна дръжката на вратата и влезе. Момичето зад бюрото в приемната вдигна очи. Той искрено се надяваше тя да не чува колко силно бие сърцето му. Тъкмо се канеше да се представи, когато тя каза простичко:

— Добро утро, сър Никълъс. Господин Мънро ви очаква. — Изправи се и тръгна към една врата. — Моля, последвайте ме.

Дани бе преминал първото изпитание, но пък още не си беше отворил устата.

— След смъртта на вашия близък — започна жената зад плота и се изправи, — съм натоварена да ви предам личните вещи на господин Картрайт. Преди това обаче трябва да представите някакъв документ за самоличност.

Бет отвори чантата си и извади шофьорската си книжка.

— Благодаря — промърмори жената и върна документа едва след като внимателно свери данните. — Ще чета от списъка, госпожице Уилсън, нали ще бъдете така любезна да проверявате вещите? — Тя отвори голяма кутия и извади чифт маркови дънки. — Чифт дънки, бледосиви — рече тя. Бет видя прорезът, който бе останал от ножа, и избухна в сълзи. Униформената жена я изчака да се успокои и продължи: — Фланелка на „Уест Хам“, един брой кожен колан — кафяв; един пръстен — златен; чифт чорапи — сиви; боксерки — червени, чифт обувки — черни, портфейл с трийсет и пет паунда и членска карта на „Боу стрийт Боксинг Клъб“. Ще бъдете ли така любезна да се подпишете тук, госпожице Уилсън? — завърши жената и посочи с пръст пунктираната линия в края на формуляра.

Бет се подписа и прибра вещите на Дани обратно в кутията.

— Благодаря ви — каза тя с въздишка, извърна се да си върви и се изправи лице в лице с друг служител на затвора.

— Добър ден, госпожице Уилсън — поздрави мъжът. — Казвам се Рей Паско.

— Дани ви харесваше — усмихна му се Бет.

— И аз го харесвах — отговори Паско. — Не за това съм тук обаче. Позволете ми да ви помогна — предложи той и пое кутията от ръцете й. Тръгнаха по коридора. — Исках да знам само дали смятате да оспорите решението на Апелативния съд.

— Има ли смисъл? — отвърна Бет. — Сега, когато Дани е мъртъв?

— Щяхте ли да мислите така, ако Дани беше жив?

— Не, разбира се — рязко отвърна Бет. — Щях да се боря, за да докажа невинността му до края на дните си.

Бяха стигнали вече изхода с големите порти, когато Паско й връчи обратно кутията и каза:

— Имам усещането, че Дани би се радвал името му да бъде изчистено.