Джефри Арчър
Затворник по рождение (26)

25.

— Ще ми пазиш ли това, докато ме няма? — помоли Ник и разкопча сребърната верижка, която носеше на врата си.

— Естествено — отвърна Дани и се взря във висулката на верижката. — Но защо не я вземеш със себе си?

— Да речем, че на теб имам повече доверие, отколкото на всеки друг, с когото ще се срещам през този ден.

— Поласкан съм, наистина — рече Дани и закопча верижката на шията си.

— Няма нужда — леко се усмихна Ник и се огледа в парчето стоманено огледало, завинтено в стената над умивалника.

В пет сутринта бяха донесли личните му вещи, стояли неразопаковани четири години. Трябваше да тръгне към шест, ако искаше да бъде в Шотландия навреме за погребението.

— Горя от нетърпение — сподели Дани, докато го гледаше как се облича.

— За какво? — попита Ник, докато затягаше възела на връзката си.

— Да облека отново собствените си дрехи.

— Ще ти разрешат да ги вземеш за делото и когато отхвърлят предишната присъда, няма да се наложи да слагаш отново затворническото облекло. Ще напуснеш залата като свободен човек.

— Особено след като чуят моя запис — уточни големия Ал и се усмихна широко. — Днес май ще е Големият ден. — Тъкмо се канеше да обясни какво има предвид и вратата се отвори. На прага се появиха Паско и Дженкинс в цивилни дрехи.

— Последвай ме, Монкрийф — рече Паско. — Директорът иска да поговори с теб, преди да тръгнем за Единбург.

— Предай му най-искрените ми поздрави — обади се Дани, — и го попитай дали не иска да се отбие някой път на чай в пет.

Ник се развесели. Дани го имитираше идеално.

— Много добре се справяш и като нищо ще те сбъркат с мен. Дори може да ме заместиш днес следобед в клас.

— Кой? Аз ли? — обади се Ал.

 

 

Телефонът звъня доста време, преди Девънпорт да се измъкне от чаршафите и да вдигне слушалката.

— Кой е, по дяволите? — изломоти сънено.

— Гибсън — рече познат глас.

Девънпорт мигом се събуди. Обаждането на този човек означаваше единствено работа. Молеше се да става дума за филм, за друга роля в телевизията или поне в реклама. Там плащаха добре. Дори и за дублаж. Нямаше начин феновете му да не разпознаят вибриращия тембър на доктор Бересфорд.

— Постъпи запитване при мен за ангажиментите ти — рече Гибсън, като очевидно се стараеше гласът му да звучи така, сякаш съобщава нещо обичайно и всекидневно. Девънпорт седна в леглото и затаи дъх. — Подготвят нова версия на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ и искат да изиграеш Джак. Ив Бест е подписала договор за Гуендолин. Снимките започват след четири седмици в Уест Енд. Парите не са кой знае колко, но поне ще напомниш на продуцентите, че си жив.

Доста деликатно казано, помисли си актьорът, макар идеята да не му хареса твърде. Добре знаеше колко е тежко да прекарваш вечери наред в Уест Енд и да се чудиш с какво да запълниш сутрините. Трябваше да признае обаче, че това бе първото сериозно предложение от четири месеца насам.

— Ще си помисля — въздъхна той.

— Не мисли много дълго — посъветва го Гибсън. — Знам, че са се обадили и на агента на Найджъл Хейвърс.

— Казах, че ще си помисля. — Девънпорт затвори. Погледна часовника до леглото. Беше десет и десет. Протегна се и се мушна отново под чаршафите.

 

 

Паско почука внимателно на вратата и изчака Дженкинс и Ник да влязат в кабинета.

— Добро утро, Монкрийф — рече директорът и вдигна поглед от книжата си.

— Добро утро, господин Бартън — отговори Ник.

— Сигурно си даваш сметка — започна директорът, — че макар да имаш разрешение за отпуска заради погребението на баща ти, си оставаш затворник категория А, което означава, че се налага да бъдеш придружен от двама надзиратели до завръщането ти тази вечер. Също така правилникът налага да си с белезници през цялото време. Като имам предвид факта, че през изминалите две години си бил с добро поведение и че ти остават само два месеца до освобождаването, ще се възползвам от правото си да ти разреша да бъдеш без белезници, стига да не нарушиш нормите. Това означава, че ако господин Паско или господин Дженкинс преценят, че има опасност да избягаш или да извършиш нарушение, веднага ще те закопчаят отново. Сигурен съм, че не се налага да ти напомням — ако направиш някаква глупост или се опиташ да се възползваш от решението ми, няма да имам друг изход, освен да докладвам на Комисията за условно освобождаване и те ще те извадят от списъка до… — погледна в досието на Ник, — седемнайсети юли след четири години. Разбра ли ме добре, Монкрийф?

— Да, напълно — отвърна Ник.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да изразя съболезнованията си за загубата ти и да ти пожелая спокоен ден. — Майкъл Бартън се изправи и додаде: — Искам да добавя също, че съжалявам, че това тъжно събитие се случи преди освобождаването ти.

— Благодаря, господин директор — отговори Ник.

Бартън кимна и Паско и Дженкинс изведоха затворника.

Директорът погледна пак списъка на бюрото си и смръщи чело, като видя името на следващия затворник, който трябваше да бъде доведен. Не гореше от желание да се срещне с него.

 

 

По време на обедната почивка Дани отиде да замести Ник в библиотеката — сложи върнатите книги по местата им и подпечата заявените за четене. Свърши бързо и взе последния брой на „Таймс“ от полицата. Затворът получаваше вестници всяка сутрин, но те можеха да бъдат четени само в библиотеката: шест екземпляра „Сън“, четири „Мирър“ и два „Дейли Мейл“. „Таймс“ бе в един-единствен екземпляр. Подборът и бройката се определяха от предпочитанията на обитателите.

През последната година Дани четеше „Таймс“ всеки ден и бе наясно с рубриките и страниците. За разлика от Ник, все още не можеше да реши кръстословицата, затова пък изчиташе не само спортната страница, но и бизнес новините. Днес обаче прелисти вестника до рубрика, върху която не се бе спирал.

Некрологът на сър Ангъс Монкрийф, баронет, носител на Военния кръст, заемаше половин страница. Вярно, долната, но пък рядко се срещаше толкова голям некролог. Дани прочете историята на този човек от времето, когато е бил ученик в „Лорето Скул“, после във Военната академия „Сендхърст“, след завършването на която поема поста младши лейтенант в полка „Камерън Хайлендърс“. Награден с Военен кръст за участието си във войната в Корея, след което става полковник от пехотата, а през 1994 — Кавалер на Ордена на Британската империя.

В последния параграф се споменаваше, че съпругата му е починала през 1970 година и че сега титлата се наследява от единствения му син Никълъс Алегзандър Монкрийф. Дани взе Краткия оксфордски речник, който винаги държеше подръка, за да проверява значението на някои думи. Развесели се при мисълта как ще съобщи на Големия Ал, че лежат в една килия с потомствения благородник Никълъс Монкрийф, баронет. Само дето на Големия Ал това вече му беше известно.

— Доскоро, Ник — рече някой зад гърба му, но напусна библиотеката толкова бързо, че Дани не успя да поправи грешката му.

Заигра се с ключето, закачено на верижката около врата му, и си помисли, че и той като Малволио от пиесата на Шекспир иска да е някой, който не е. Това го подсети за есето, което трябваше да предаде в края на седмицата. Грешката на затворника преди малко го накара да се запита как ли ще реагират на появата му учениците на Ник. Сгъна вестника, върна го на мястото му и се отправи към стаите за обучение.

Групата вече го чакаше. Очевидно никой не ги беше предупредил, че учителят им в момента пътува към Шотландия за погребението на баща си. Дани влезе в стаята със смела усмивка и застана пред дузината мъже, насядали по чиновете. Разкопча горното копче на раираната си риза, сякаш за да ги увери, че носи още едно доказателство за доверието на своя и техен преподавател.

— Отворете учебниците на страница девета — поръча им той, с надеждата, че и интонацията му е като на Ник. — Ще видите поредица от картинки на животни, чиито имена са написани в колона отстрани. Искам да определите кое животно на коя картинка отговаря. Имате две минути.

— Не мога да намеря девета страница — обади се един от мъжагите.

Дани отиде до чина му, за да му помогне, и в този момент в стаята влезе дежурният надзирател.

На лицето му се изписа изненада.

— Монкрийф?

Дани вдигна глава.

— Мислех, че си в отпуска днес — рече новодошлият и погледна в бележника си.

— Прав сте, господин Робъртс — отговори Дани. — Погребението на бащата на Ник е в Шотландия и той ме помоли да го заместя в часа по четене тази сутрин.

Робъртс се стъписа още повече.

— Ти да не ми се подиграваш, Картрайт?

— Ни най-малко, господине.

— Тогава се връщай в библиотеката, преди да съм те вписал в доклада си.

Дани побърза да излезе и се върна на мястото си в библиотеката. Едва се удържаше да не се разсмее. Мина доста време, преди да се съсредоточи достатъчно, за да продължи с есето върху любимата си комедия на Шекспир.

 

 

Малко след дванайсет влакът на Ник спря на гара Уейвърли. Полицейска кола ги чакаше, за да ги отведе на осемдесет километра от Единбург, в Дънброут.

Вече в колата, Паско си погледна часовника.

— Имаме предостатъчно време. Службата е обявена за два.

Ник не откъсваше очи от прозореца, бяха вече в покрайнините. От години не беше излизал извън пределите на затвора. Беше забравил колко красива е Шотландия с тучното си зелено, наситеното кафяво и пурпурното небе. Почти четири години бе гледал единствено високата тухлена стена с бодлива тел на „Белмарш“. Тя сякаш бе изличила спомените му за света навън.

Опита се да събере мислите си, преди да стигнат малката енорийска черква, където самият той беше кръстен и където щеше да се проведе опелото на баща му. Паско се бе съгласил след службата да му даде един час да поговори с Фрейзър Мънро — семейния адвокат, отправил молбата до управата на затвора Ник да присъства на погребението и също така, ако е възможно, да бъде без белезници.

Полицейската кола спря пред черквата петнайсет минути преди началото на службата. Възрастен мъж, познат на Ник още от детството, приближи към тях, щом полицаят отвори задната врата на колата. Носеше дълго черно сако, риза с висока пречупена в краищата яка и черна копринена връзка. Приличаше по-скоро на предприемач, отколкото на адвокат. Вдигна шапката си за поздрав и леко се поклони.

Ник протегна ръка.

— Добър ден, господин Мънро — рече той. — Много ми е приятно да ви видя отново.

— Добър ден, сър Никълъс. Добре дошли у дома.

 

 

— Лийч, нека ти напомня, че те пускаме от карцера само условно — предупреди директорът на затвора. — Не се съмнявай, че при най-малкото провинение ще бъдеш върнат там без право на възражение.

— Пред кого? Пред вас ли? — ухили се Лийч, от двете му страни стоеше по един надзирател.

— Ти какво, подлагаш авторитета ми на съмнение? — повдигна вежди директорът. — Защото ако е така…

— Няма такова нещо, сър — саркастично отговори Лийч. — Възразявам единствено срещу това, че съгласно Правилника за затворите от деветдесет и девета нямате право да ме изпращате в карцер, преди да бъда докладван за провинение.

— Директорът е в правото си да разпореди подобно нещо и без да си вписан в доклад на някой от надзирателите, достатъчно е да има основание за това…

— Държа да запишете, че искам незабавна среща с адвоката си — спокойно заяви Лийч.

— Записвам искането ти — отвърна Бартън, като се стараеше да не загуби самообладание. — Кажи ми името на този адвокат.

— Спенсър Крейг.

Бъртън записа името.

— Ще поискам да подаде оплакване срещу вас и трима души от персонала.

— Да не би да ме заплашваш?

— Не, господине. Държа единствено да е записано, че съм направил официално оплакване.

Усетил, че няма да успее да скрие раздразнението си, Бартън кимна рязко, с което даде знак на надзирателите да изведат затворника.

 

 

Дани искаше да сподели с Ник добрата новина, но добре знаеше, че той няма да се прибере до полунощ.

Алекс Редмейн му беше писал, че делото за обжалване на присъдата е назначено за 31 май. Дотогава оставаха само две седмици. Господин Редмейн искаше да знае дали Дани има желание да присъства на делото, напомняйки му, че не е дал показания по време на първото дело. Дани веднага отговори, че ще присъства.

Беше писал и на Бет. Държеше първа да научи, че Мортимър е направил пълни самопризнания и че Големия Ал е записал думите му на касетофончето. Сега касетата лежеше скрита под дюшека му. Смяташе да я предаде на Редмейн при срещата си с него. Много му се искаше да й съобщи също, че вече разполагат с нужното доказателство, но не смееше да рискува да го пише черно на бяло.

Големия Ал открито показваше задоволството си от постигнатото и дори предложи да се яви като свидетел. По всичко личеше, че Ник ще се окаже прав и Дани ще бъде освободен.