Джефри Арчър
Затворник по рождение (46)

45.

Дани слезе от автобуса и тръгна по улица „Бонд“. Забеляза синия флаг, развян от вятъра, с гордо изписаното в златно „Сотбис“.

Никога не беше посещавал търг и сега съжали, че не бе отишъл предварително на една-две разпродажби, в които да загуби девствеността си. Униформеният портиер го поздрави на влизане, сякаш бе редовен посетител, дошъл да похарчи няколко милиона за известна творба на импресионистите.

— Къде се провежда търгът на пощенски марки? — попита той жената зад рецепцията.

— По стълбите на първия етаж — обясни тя и посочи вдясно. — Няма начин да го подминете. Желаете ли номер? — Дани не разбра какво го питат. — Ще наддавате ли?

— Не — отговори той. — Събирам информация този път.

Качи се на първия етаж и се озова в голяма, добре осветена зала, в която имаше пет-шест души. Не беше сигурен дали е на точното място, докато не забеляза господин Блъндел да разговаря с елегантен мъж със зелен костюм. Залата беше пълна с редици столове, но малко от тях бяха заети. Отпред се издигаше лакиран подиум, откъдето вероятно щеше да се провежда търгът. На стената зад него имаше екран, който показваше обменните курсове на чужди валути, така че надаващите от чужбина във всеки момент да знаят каква сума ще заплатят, а покрай стената вдясно на дълга маса бяха подредени няколко бели телефонни апарата.

Дани застана в дъното на залата. Все повече хора влизаха и се настаняваха по столовете. Реши да седне на последния ред, за да може да наблюдава участниците в търга, както и аукционера. Чувстваше се по-скоро наблюдател, отколкото участник. Отново прегледа каталога, макар да го беше прочел няколко пъти. Интересуваше го единствено какво ще стане с обект номер 37, макар че номер 36, марка от 1861-ва с изобразен нос Добра Надежда, бе с цена от 40 000 до 60 000 паунда, което я правеше най-скъпата на тази разпродажба.

Дани вдигна поглед и забеляза господин Прендъргаст от „Стенли Гибънс“, който се присъедини към група търговци в дъното.

Започна да се отпуска, тъй като се появиха доста хора с номера в ръце, дошли да наддават. Погледна часовника си — подарен на Ник от дядо му за двайсет и първия му рожден ден — оставаха десет минути до десет. Нямаше как да не забележи появата на огромния мъж, който държеше незапалена пура в дясната си ръка. Той се придвижи бавно между редиците и се настани в края на петия ред, явно на място, запазено за него. Щом го забеляза — не че можеше да го пропусне — Блъндел веднага отиде да го поздрави. За изненада на Дани двамата се обърнаха и го погледнаха. Блъндел му помаха с каталога си и Дани му кимна в отговор. Мъжът с пурата му се усмихна, сякаш се познаваха, след което продължи разговора си с аукционера.

Залата бързо се напълни с опитни участници, които заеха местата си секунди преди господин Блъндел да се качи на подиума. Той се усмихна на потенциалните си клиенти, напълни чаша с вода и погледна часовника на стената. Потупа микрофона за проба и започна:

— Добро утро, дами и господа. Добре дошли на ежегодния ни търг за ценни пощенски марки. Марка номер едно. — Увеличено копие на марката се появи на екрана до него. — Днес започваме с екземпляр от 1841-ва година, със стойност тогава едно пени, в отлично състояние. Откриваме търга с начална цена от хиляда паунда. — Един търговец от групата на Прендъргаст в дъното вдигна номера си. — Хиляда и двеста? — Участник на третия ред веднага вдигна своя номер и след още шест наддавания, купи марката за хиляда и осемстотин паунда.

Дани остана доволен, че първият екземпляр от търга се бе продал за сума, доста по-голяма от предвидената, но колкото повече чукчето на водещия отчиташе продажбите, толкова по-нелогично му се струваше определянето на крайната цена. Така и не можа да си обясни защо някои марки достигат цена, много по-висока от предложената, а други не успяват да се продадат дори за началната обявена и аукционерът тихо завършваше с: „Няма продажба“. Не искаше и да си помисли за последиците, ако за номер 37 също нямаше кандидати.

От време на време хвърляше поглед към мъжа с пурата, но засега не забеляза той да наддава за нещо. Надяваше се да прояви интерес към пощенския плик, адресиран до Дьо Кубертен. Иначе защо Блъндел беше посочил към него?

Когато търгът стигна до номер 35, колекция марки от британските колонии, продадена почти мигновено за хиляда паунда, Дани вече бе на края на нервите си. Обявяването на номер 36 предизвика шум в залата и Дани провери в каталога: марката с нос Добра Надежда, 1861 година, само шест такива запазени в цял свят.

Блъндел откри търга с начална цена 30 000 паунда и след като няколко търговци и колекционери отпаднаха, останаха само мъжът с пурата и анонимен участник по телефона. Дани не откъсваше поглед от едрия мъж. По нищо не личеше, че той наддава, но когато господин Блъндел получи отказ от дамата по телефона, той се обърна към него и обяви:

— Продадена на господин Хънсакър за седемдесет и пет хиляди паунда. — Мъжът се усмихна и извади пурата от устата си.

Дани остана толкова пленен от разразилата се война, че чак се изненада, когато Блъндел обяви:

— Номер трийсет и седем, уникален пощенски плик с първото издание на марка от 1896 година, пусната от френското правителство в чест на откриването на съвременните Олимпийски игри. Пликът е адресиран до барон Пиер дьо Кубертен. Търгът започва с първоначална цена хиляда паунда.

Дани остана разочарован от ниската сума, предложена от Блъндел, но забеляза, че веднага се включиха доста участници.

— Хиляда и петстотин? — Отново доста кандидати.

— Две хиляди? — Вече не чак толкова.

— Две хиляди и петстотин? — Господин Хънсакър продължаваше да седи с незапалена пура в уста.

— Три хиляди? — Дани се повдигна и огледа залата, но не успя да види кой наддава.

— Три хиляди и петстотин? — Пурата си беше още на мястото.

— Четири хиляди! Четири хиляди и петстотин. Пет хиляди. Пет хиляди и петстотин. Шест хиляди. — Хънсакър извади пурата от устата си и сбърчи чело.

— Продаден за шест хиляди паунда на господина от първия ред — обяви аукционерът и удари с чукчето. — Номер тридесет и осем, рядък екземпляр на…

Дани се опита да види участниците от първия ред, но не успя да определи кой от тях бе купил пощенския плик. Искаше да му благодари за това, че бе платил три пъти по-висока цена от очакваната. Някой го потупа по рамото и като се обърна, Дани видя, че мъжът с пурата се е надвесил над него.

— Казвам се Джийн Хънсакър — представи се той, а гласът му беше толкова гръмовен, че почти заглуши акционера. — Имате ли желание да ми направите компания за по кафе, сър Никълъс, мисля, че имаме общи интереси. От Тексас съм — продължи той и подаде ръка, — което едва ли ви изненадва, при положение че вече сме се виждали във Вашингтон. Имах честа да познавам дядо ви.

Тръгнаха надолу по стълбите. Дани мълчеше, не смееше да каже нищо. Щом стигнаха партерния етаж, Хънсакър се насочи към ресторанта и там седна на маса, която сякаш бе запазена за него.

— Две кафета, черни — поръча той на минаващия келнер, без да даде възможност на Дани да избере друго. — Сър Никълъс, аз съм изумен.

— Изумен? — продума Дани.

— Не мога да си обясня защо пуснахте плика на търг и оставихте чичо ви да предложи толкова висока цена. Единственото логично обяснение е, че играете заедно и сте се надявали аз да предложа още повече.

— Отдавна не общувам с него — отвърна Дани, като внимателно подбираше думите си.

— Същото като дядо ви.

— Били сте приятел на дядо ми?

— Приятел би било доста самонадеяно определение — отговори тексасецът. — Ученик и последовател е по-близо до истината. През седемдесет и седма, когато бях още начинаещ колекционер, той ме надхитри за една много ценна марка, но аз бързо започнах да се уча от него. Но ако трябва да бъда честен, той беше изключително щедър учител. Често чета по вестниците, че притежавам най-ценната колекция пощенски марки, но това просто не е вярно. Тази чест се полага на вашия дядо. — Хънсакър отпи от кафето си и добави: — Преди доста години дядо ви ми намекна, че ще остави колекцията на внука си, а не на синовете си.

— Баща ми почина — каза Дани.

Хънсакър го погледна изненадано.

— Зная, присъствах на погребението. Мислех, че сте ме видели там.

— Видях ви — отговори бързо Дани, като си припомни описанието на „едрия американец“ в дневника на Ник. — Но не ми беше разрешено да разговарям с никого, освен с адвоката си.

— Да, зная. Тогава успях да поговоря с чичо ви и му обясних, че съм насреща, ако решите да продадете колекцията. Той обеща, че ще ме има предвид. Разбрах, че не я наследил и че явно дядо ви е спазил обещанието си и я е оставил на вас. Затова, когато господин Блъндел ми съобщи, че сте предложили плика на търг, долетях тук с надеждата да се срещнем.

— Аз дори не знам къде се намира колекцията — призна Дани.

— Може би това обяснява защо Хюго беше готов да плати такава сума за плика. Той не се интересува от марки. А, ето го и него. — Хънсакър посочи с пурата си към мъж, застанал на рецепцията.

Значи това е чичо Хюго, помисли си Дани и се загледа в него. Можеше само да гадае защо чичото на Ник бе искал пощенския плик толкова отчаяно, че да плати три пъти по-висока цена. Хюго връчи чек на господин Блъндел, който му подаде пощенския плик.

— Идиот! — измърмори Дани и стана от мястото си.

— Моля? — учуди се господин Хънсакър и пурата падна от устата му.

— Аз, не вие — бързо поясни Дани. — От два месеца ми е пред очите… Той иска плика заради адреса, не заради марката, защото на този адрес сър Алегзандър е скрил колекцията.

Джийн изглеждаше още по-озадачен. Защо Ник наричаше дядо си сър Алегзандър?

— Извинете, господин Хънсакър, но трябва да вървя. Изобщо не биваше да продавам плика.

— Иска ми се да знаех за какво говорите — отговори Хънсакър, извади портфейла си и подаде на Дани своя визитна картичка. — Ако някога решите да продадете колекцията, моля, съобщете първо на мен. Ще ви предложа добра цена, без да удържам обичайните десет процента.

— Аз пък няма да кача цената с обичайните двайсет — с усмивка отвърна Дани.

— Внук на дядо си — изкоментира Хънсакър. — Той беше прекрасен и изключително умен мъж, за разлика от чичо ви, което със сигурност ви е ясно.

— Довиждане, господин Хънсакър — сбогува се Дани и прибра визитната картичка в портфейла на Ник. Не откъсваше поглед от Хюго Монкрийф, който тъкмо бе прибрал пощенския плик в куфарчето си. Прекоси фоайето и се приближи до жена, която Дани не беше забелязал досега. Тя хвана Хюго под ръка и двамата бързо напуснаха сградата.

Дани изчака няколко секунди, преди да ги последва. Когато изскочи на улица „Бонд“ се огледа и в двете посоки. Забеляза ги в далечината и се учуди колко бързо бяха изминали такова разстояние — очевидно бързаха. Завиха вдясно, отминаха статуите на Чърчил и Рузвелт, седнали един до друг на пейка, после вляво по улица „Албъмарл“, пресякоха на отсрещния тротоар и изминаха още няколко метра, преди да изчезнат в сградата на хотел „Браун“.

Дани изчака няколко минути пред входа на хотела, докато обмисляше как да постъпи. Знаеше, че ако го забележат, ще решат, че Ник ги преследва. Внимателно влезе във фоайето, но не ги видя. Седна на един от фотьойлите, скрит зад колона, откъдето можеше да наблюдава асансьора и рецепцията. Не обърна никакво внимание на мъжа, който в същото време се настани в другия край на фоайето.

Дани изчака половин час и започна да се чуди дали не ги е изпуснал. Тъкмо мислеше да стане и да попита рецепционистката, когато асансьорът се отвори и отвътре се появиха Хюго и жената. Теглеха два куфара след себе си. Приближиха се до рецепцията, където жената плати сметката, и после бързо напуснаха хотела от страничния изход. Дани изтича след тях и видя, че се качват в едно черно такси. Втурна се към следващото в редицата и още преди да е затворил вратата, извика:

— Карай след предното такси!

— Откога чакам някой да ми каже тези думи — възкликна шофьорът и потегли.

Предното такси зави вдясно и се насочи към Хайд Парк, продължи през тунела, покрай Бромптън Роуд и оттам към „Уестуей“.

— Май отиват към летището — обади се шофьорът.

След двайсет минути се оказа, че е прав.

Когато двете таксита спряха пред летище „Хийтроу“, шофьорът на Дани каза:

— Втори терминал — значи ще пътуват някъде в Европа.

Апаратът показваше 34.50 паунда. Дани му подаде 40 и изчака в колата, докато Хюго и жената изчезнат в тълпата.

Дани ги проследи и видя, че се редят на опашка за бизнес класа. На екрана отгоре беше изписано: „ВА0732, Женева, 13:55“.

— Идиот! — изруга се отново Дани. Адресът на пощенския плик. Но къде точно в Женева беше? Погледна си часовника — все още имаше време да си купи билет и да хване самолета. Изтича до гишето на „Бритиш Еъруейз“, където се наложи да почака малко, преди да му дойде редът.

— Дали ще може да ми намерите място в полета до Женева в 13:55? — попита той, като се стараеше да не звучи съвсем отчаян.

— Носите ли багаж? — попита жената.

— Не, никакъв.

Тя провери в компютъра и каза:

— Още не са затворили изхода, така че най-вероятно ще успеете. Бизнес класа или икономична?

— Икономична. — Не искаше Хюго и жената да го видят.

— Прозорец или пътека?

— Прозорец.

— Ще ви струва двеста и седемнадесет паунда.

— Благодаря — отвърна Дани и й подаде кредитна карта.

— Мога ли да видя задграничния ви паспорт?

Никога не беше имал задграничен паспорт.

— Паспорта ми?

— Да, сър.

— О, не! Мисля, че съм го забравил вкъщи.

— В такъв случай едва ли ще успеете да хванете самолета.

— Идиот, идиот — измърмори Дани.

— Моля?

— Не, вие. На себе си говоря.

Жената се усмихна.

Дани се обърна й бавно напусна сградата. Чувстваше се напълно безпомощен. Не забеляза Хюго и жената, които преминаха през вратата с надпис „Заминаващи, разрешено само за пътници“, за разлика от мъжа, който наблюдаваше отстрани и него, и тях.

 

 

Хюго натисна зеления бутон на мобилния си телефон точно когато по високоговорителите обявиха:

— Последно повикване за пътниците с полет ВА0732 до Женева. Моля да се отправите към изход деветнайсет.

— Проследи ви от „Сотбис“ до хотела и оттам до „Хийтроу“.

— А качи ли се в самолета?

— Не, не си носеше паспорта.

— Типично за Ник. Къде е сега?

— Връща се в Лондон, което означава, че имате преднина от двадесет и четири часа.

— Да се надяваме, че ще ни стигнат, а ти не го изпускай от очи.

Хюго изключи телефона си и двамата с Маргарет тръгнаха да се качат на самолета.

 

 

— Да не би да открихте още някоя семейна ценност, сър Никълъс? — с надежда в гласа попита господин Блъндел.

— Не, интересува ме обаче дали имате копие на пощенския плик, който продадохте днес сутринта?

— Да, разбира се. Пазим снимки на продадените екземпляри, в случай че по-късно възникне спор.

— А може ли да я видя? — попита Дани.

— Проблем ли има?

— Не, просто искам да проверя адреса.

— Разбира се — рече Блъндел, натисна няколко клавиша на компютъра си и след секунди на екрана се появи снимка на пощенския плик. Акционерът завъртя монитора така, че Дани също да го види.

Baron de Coubertin

25 rue de la Croix — Rouge

Geneve

La Suisse

Дани си записа името и адреса.

— Знаете ли дали барон Дьо Кубертен е бил сериозен колекционер на марки?

— Доколкото ми е известно, не — отговори господин Блъндел. — Но пък синът му е основал една от най-успешните банки в Европа.

— Идиот — измърмори Дани. — Пълен идиот — повтори и тръгна да си ходи.

— Надявам се, че не сте разочарован от сутрешния търг, сър Никълъс — обади се господин Блъндел зад гърба му.

Дани се обърна.

— Не, ни най-малко. Извинете ме, господин Блъндел. Благодаря ви за всичко.

Още един от онези моменти, когато трябваше да се държи като Ник, но да разсъждава като Дани.

 

 

Първото, което направи, щом се върна в къщата, бе да потърси паспорта на Ник. Моли знаеше точно къде се намира.

— Между другото — започна тя, — господин Фрейзър Мънро ви търси и помоли да му се обадите.

Дани се затвори в кабинета, набра Мънро и му разказа всички събития от сутринта. Възрастният адвокат изслуша клиента си, но не направи никакъв коментар.

— Радвам се, че се обадихте — най-сетне каза той. — Защото имам новини за вас, но мисля, че не е разумно да ги обсъждаме по телефона. Чудех се кога планирате идване в Шотландия?

— Мога да хвана нощния влак довечера — отговори Дани.

— Хубаво. И ще е добре да си носите задграничния паспорт.

— За Шотландия?

— Не, сър Никълъс. За Женева.