Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

6.

Тоби Мортимър се направи, че не забелязва Лорънс Девънпорт в съда. Спенсър Крейг ги беше предупредил, че докато трае процесът, не бива да ги виждат заедно на обществени места. Онази нощ им звънна щом се прибра, за да им каже, че детектив Фулър ще се свърже с тях още на следващия ден, за да изясни някои неща. Това, което бе започнало като рожден ден на Джералд, бе завършило кошмарно и за четиримата.

Мортимър сведе поглед, когато се размина с Девънпорт. Много се страхуваше да свидетелства, въпреки че Спенсър постоянно го успокояваше, че дори Редмейн да разбере за проблема му с наркотиците, няма причина да повдигне въпроса.

„Мускетарите“ бяха останали верни на клетвата си, но никой от тях не се преструваше, че отношенията им ще си останат същите. Случилото се само подсили абстиненцията му. Преди празненството той беше известен между дилърите като съботно-неделен наркоман, но с наближаването на процеса започна да купува по две дози дневно.

— И да не вземеш да се надрусаш, преди да се явиш в съда — беше го предупредил Спенсър.

Само че той не знаеше какво е да изпитваш неутолим глад: няколко часа блаженство, докато опиянението от дрогата отзвучи, след което започва потене, треперене и ритуалът по подготовката на следващото бягство от света — забождането на иглата във вената, вливането на течността в кръвообращението, краткото очакване и накрая благословеното отпускане. До следващия цикъл. Мортимър бе започнал да се поти. След колко време щеше да започне треперенето? Ако го призовяха сега, щеше да се справи благодарение на прилив на адреналин.

Вратата на съдебната зала се отвори и разсилният се огледа. Мортимър скочи в очакване да чуе името си. Впи нокти в дланите си с надеждата болката да прогони напрежението.

— Реджиналд Джаксън! — изрева служителят на съда, като дори не погледна високия мъж, изправил се при появата му.

Управителят на „Дънлоп Армс“ последва разсилния в залата. Това бе още един човек, с когото Мортимър не беше разговарял през последните шест месеца.

— Оставете го на мен — беше им казал Спенсър, който още от Кеймбридж се грижеше за проблемите на Мортимър.

Стовари се на пейката и стисна ръбовете на седалката, усещайки, че треперенето всеки миг ще започне. Не знаеше още колко ще издържи — нуждата от дрога бързо надделяваше над страха от Спенсър Крейг. Докато човекът от бара се появи отново, ризата, панталоните и дори чорапите на Мортимър вече бяха подгизнали от пот, нищо че беше студена мартенска сутрин. Я се стегни, чуваше той гласът на Спенсър, който, естествено, не беше тук, а вероятно у Лорънс, където си бъбреха за това колко добре върви процесът. Щяха да го чакат. Последното парче от мозайката.

Мортимър се изправи и закрачи напред-назад по коридора в очакване на разсилния.

— Инспектор Фулър — измуча разсилният и Мортимър направо рухна на пейката.

Не можеше да контролира вече треперенето. Нуждаеше се от следваща доза така спешно, както бебето се нуждае от млякото на майка си. С несигурни стъпки се отправи към тоалетната и с облекчение установи, че там няма никого. Насочи се към кабината в дъното и заключи отвътре. През пролуката над вратата някой спокойно можеше да види, че нарушава закона, и то тъкмо в съда. Потребността от дрога бе толкова силна, че заглушаваше гласа на здравия разум, все едно колко голям бе рискът.

Мортимър разкопча сакото си и измъкна от вътрешния си джоб малка платнена торбичка. Отвори я и я остави на капака на седалката. Подготовката бе част от преживяването. Извади малък флакон от 1 милилитър — струваше 250 лири. Колко ли време още щеше да може да си позволява толкова високо качество? Малкото наследство от баща му все някога щеше да свърши. Мушна иглата в капачка на флакона и изтегли съдържанието. Не провери дали течността се движи свободно през иглата, защото не можеше да си позволи да загуби дори капка.

В този момент чу, че някой отваря външната врата на тоалетната. Замря в очакване човекът отвън да приключи със заниманията, за които бе предназначено помещението.

Щом чу хлопването на външната врата, запретна крачола на панталона си, за да намери здрава вена. Задача, станала доста трудна напоследък. Усука вратовръзката си около левия крак и започна да стяга, докато вената се показа. Стисна възела с едната ръка, а с другата заби иглата в изпъкналата вена и започна бавно да натиска буталото, докато и последната капка влезе в кръвообращението му. Въздъхна дълбоко и потъна в един друг свят — свят, където Спенсър Крейг го нямаше.

 

 

— Не желая да обсъждам повече този въпрос — бе казал по-рано същия ден бащата на Бет, докато жена му оставяше пред него чиния с яйца с бекон — закуската, която му сервираше всяка сутрин, откакто се бяха оженили.

— Татко, наистина ли вярваш, че Дани би убил Бърни? Те са най-добри приятели, откакто тръгнаха на училище.

— Виждал съм Дани да си изпуска нервите.

— Кога? — попита Бет.

— На ринга по време на боксов мач срещу Бърни.

— Заради което Бърни винаги го биеше.

— Вероятно Дани този път е спечелил, защото е имал нож в ръката си. — Бет бе толкова стъписана от обвинението на баща си, че не отговори. — Ти забрави ли какво се случи на игрището преди години?

— Не, не съм — рече тя, — но тогава Дани наистина се притече на помощ на Бърни.

— А директорът на училището намери нож в ръката му.

— Ти обаче забравяш — намеси се майката на Бет, — че Бърни потвърди историята на Дани, когато полицаите ги разпитваха след това.

— И отново в ръката на Дани намират нож. Според вас това е съвпадение, така ли?

— Вече стотици пъти ти повтарям, че…

— Че напълно непознат е забил нож в тялото на брат ти.

— Точно така.

— И Дани с нищо не е предизвикал онзи да излезе от кожата си.

— Именно. — Бет правеше усилие да остане спокойна.

— Вярвам й — обади се госпожа Уилсън, докато наливаше кафе в чашата на дъщеря си.

— Както винаги — рече кратко бащата.

— И имам основания за това — настоя госпожа Уилсън. — Бет никога не ме е лъгала.

Господин Уилсън мълчеше, но така и не посягаше към храната, която вече изстиваше.

— Искате да кажете, че всички други лъжат — най-сетне промълви той.

— Точно така — обади се Бет. — Ти май забравяш, че и аз бях там и затова знам, че Дани няма никаква вина.

— Отново четирима срещу един — уточни бащата.

— Татко, не говорим за състезание на хрътки. Става дума за живота на Дани.

— Не. Става дума за живота на моя син.

— Който е и мой син, в случай че си забравил.

— Май забравяш също така, че Дани беше човекът, за когото толкова искахте да се омъжа и когото бе помолил да поеме автосервиза, след като се оттеглиш. Какво стана, та изведнъж престана да му имаш доверие?

— Има нещо, което не съм ти казал — рече бащата на Бет. Госпожа Уилсън наведе глава настрани. — Когато Дани дойде да ми каже, че иска да се ожени за теб, реших, че ще е справедливо, ако му съобщя, че съм променил решението си.

— За какво по-точно? — попита Бет.

— За това кой ще поеме сервиза, когато се пенсионирам.