Джефри Арчър
Затворник по рождение (5)

4.

Вратата на килията се отвори и униформен служител подаде на Дани пластмасова табла с няколко отделения и подобна на пластмаса храна, която той бодна няколко пъти с вилицата, докато чакаше началото на следобедното заседание.

Алекс Редмейн пропусна обяда, за да прегледа записките си. Дали не беше подценил времето, което Крейг беше имал на разположение, преди инспектор Фулър да влезе в бара?

Съдия Саквил обядва заедно с още няколко съдии, които не свалиха перуките си и не дискутираха текущите си дела, докато дъвчеха месото със зеленчуци.

Господин Пиърсън обядва сам в „Бар Мес“ на последния етаж на сградата. Той смяташе, че колегата му е допуснал груба грешка относно времетраенето на инцидента при разпита на Крейг, но това, естествено, не беше негов проблем. Известно време побутва едно грахово зрънце из чинията, докато обмисляше последствията.

Точно в два часа ритуалът започна отново. Съдия Саквил влезе в залата и вяло се усмихна на заседателите, преди да заеме мястото си. След това се обърна към адвокатите:

— Добър ден, господа. Господин Пиърсън, можете да призовете следващия си свидетел.

— Благодаря, Ваша Светлост — отвърна прокурорът и се изправи. — Призовавам господин Джералд Пейн.

В първия момент Дани едва разпозна влезлия в залата човек. Той бе висок близо метър и осемдесет, преждевременно оплешивял, с елегантен бежов костюм, който не успяваше да скрие факта, че е изгубил доста от теглото си след последната им среща. Разсилният го насочи към свидетелското място, подаде му Библията и текста на клетвата. Въпреки че чете от листчето, Пейн демонстрира същата самоувереност като Спенсър Крейг сутринта.

— Вие сте Джералд Пейн и живеете на „Уелингтън Мюс“ шестдесет и две в Лондон?

— Точно така — твърдо отговори Пейн.

— Какъв сте по професия?

— Консултант по недвижими имоти.

Редмейн си записа „брокер“ срещу името му.

— За коя фирма работите? — попита Пиърсън.

— Съдружник съм в „Бейкър, Тремлет енд Смайт“.

— Доста млад сте за съдружник в толкова известна фирма — невинно подхвърли Пиърсън.

— Аз съм най-младият съдружник в историята на фирмата — отвърна Пейн, демонстрирайки добре репетирана скромност.

За Редмейн беше очевидно, че някой е инструктирал Пейн доста преди да застане на свидетелското място. Той знаеше, че по етични съображения това не можеше да е Пиърсън, така че оставаше само една възможност.

— Моите поздравления — рече Пиърсън.

— Да минем към въпросите, господин Пиърсън — подкани го съдията.

— Моля за извинение, Ваша Светлост. Просто се опитвах да установя благонадеждността на свидетеля.

— Успяхте — рязко отвърна съдия Саквил. — Да минем към въпросите.

Пиърсън търпеливо разпита Пейн за събитията от въпросната нощ. Той потвърди, че Крейг, Мортимър и Девънпорт са присъствали в „Дънлоп Армс“. Отрече да се е отправял към задната уличка, когато се чул писъкът. Потвърди също, че са си тръгнали, когато Спенсър Крейг ги посъветвал да го направят. Отрече и да е виждал обвиняемия преди въпросната вечер.

— Благодаря ви, господин Пейн — приключи разпита Пиърсън. — Моля, останете на мястото си.

Редмейн бавно се надигна от мястото си и пренареди записките си, преди да зададе първия си въпрос — трик, на който го бе научил баща му, когато го упражняваше. „Ако се готвиш да започнеш с изненадващ въпрос, момчето ми — казваше той, — остави свидетелят да гадае.“ Той изчака съдията, заседателите и Пиърсън да го погледнат. Само няколко секунди, за които знаеше, че изглеждат като години от свидетелското място.

— Господин Пейн — най-накрая подхвана Редмейн, поглеждайки към свидетеля, — по време на следването си в Кеймбридж, бяхте ли член на общество, наречено „Мускетарите“?

— Да — учуден отговори Пейн.

— Беше ли мотото на това общество „Един за всички, всички за един“?

Пиърсън беше скочил на крака още преди Пейн да успее да каже нещо.

— Ваша Светлост, не мога да си обясня как членство в студентско общество в миналото може да има някакво отношение към събитията от осемнадесети септември миналата година.

— Склонен съм да се съглася с вас, господин Пиърсън — отговори му съдията, — но като че ли господин Редмейн ще ни осветли по този въпрос.

— Точно това смятам да направя, Ваша Светлост — отвърна Редмейн, без да откъсва очи от Пейн. — Беше ли мотото на „Мускетарите“ „Един за всички, всички за един“?

— Да — отговори Пейн с едва забележимо напрежение в гласа.

— Какво друго ви свързваше?

— Преклонение пред Дюма, правосъдието и бутилката хубаво вино.

— Или може би няколкото бутилки хубаво вино? — подхвърли Редмейн, докато изваждаше малка светлосиня книжка от купчината хартии пред себе си. Той започна бавно да разгръща страниците й. — Гласеше ли едно от правилата на обществото, че при опасност, надвиснала над когото и да е от членовете му, останалите са длъжни да му се притекат на помощ?

— Да — отвърна Пейн. — Винаги съм смятал лоялността за мерило, според което можеш да съдиш за някого.

— Наистина? — учуди се Редмейн. — Случайно господин Крейг да е бил също член на „Мускетарите“?

— Да, беше — отговори Пейн. — Беше дори председател.

— И вие заедно с останалите членове му се притекохте на помощ в нощта на осемнадесети септември миналата година, така ли?

— Ваша Светлост — възкликна Пиърсън, скочил отново на крака, — това е възмутително!

— Възмутителното, Ваша Светлост, е — прекъсна го Редмейн, — че когато някой от свидетелите на господин Пиърсън се намира в затруднение, той веднага се притичва на помощ. Може би и той е член на „Мускетарите“?

Неколцина от заседателите се усмихнаха.

— Господин Редмейн — кротко каза съдията, — наистина ли допускате, че свидетелят лъжесвидетелства само защото в университета е бил член на студентско общество?

— Ако алтернативата е доживотен затвор за най-близкия му приятел, Ваша Светлост, то да, наистина смятам, че може да му е минало през ум.

— Това е възмутително! — повтори Пиърсън, все още на крака.

— Не колкото да изпратиш някого в затвора до края на живота му заради убийство, което не е извършил — каза Редмейн.

— Без съмнение, Ваша Светлост — настоя Пиърсън, — сме на път да открием, че и барманът също е бил член на „Мускетарите“.

— Не, няма — отвърна Редмейн, — но ще открием, че барманът е единственият в „Дънлоп Армс“ онази вечер, който не е излязъл на задната улица.

— Мисля, че ви разбрахме — каза съдията. — Може би е време да преминем към следващия ви въпрос?

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — отговори Редмейн.

— Желаете ли да зададете още въпроси на свидетеля, господин Пиърсън?

— Да, Ваша Светлост — потвърди Пиърсън. — Господин Пейн, за да разсеем всякакво съмнение у заседателите, бихте ли потвърдили, че не сте последвали господин Крейг към задната уличка, след като сте чули женски писък?

— Да — каза Пейн, — не бях в състояние да го направя.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

— Свободен сте да напуснете този съд, господин Пейн — обяви съдията.

Редмейн не пропусна да забележи, че на излизане Пейн не вървеше с наперената походка, с която се появи в залата.

— Желаете ли да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън? — попита съдията.

— Имах намерение да призова господин Девънпорт, Ваша Светлост, но може би ще прецените, че е по-добре да го разпитаме утре сутринта.

Съдията не забеляза как повечето жени в залата, изглежда, силно желаеха Лорънс Девънпорт да бъде извикан още сега. Той погледна часовника си и след кратко колебание каза:

— По-добре да извикаме господин Девънпорт сутринта.

— Както желае Ваша Светлост — съгласи се Пиърсън. Разчиташе на ефекта от очакването на следващия свидетел, което вече се забелязваше у жените заседатели. Надяваше се младият Редмейн да бъде достатъчно глупав и да атакува Девънпорт по начина, по който го бе направил с Джералд Пейн.