Джефри Арчър
Затворник по рождение (58)

57.

— Японски бръшлян^[1] ли?

— Да. Според нас японският бръшлян е решението — отговори Бресон. — Длъжен съм да ви кажа обаче, че и двамата бяхме доста изненадани от поставената задача.

Дани не си направи труда да им обясни, защото вече беше схванал как се играе играта с швейцарците.

— И защо това да е решението?

— Ако бъде открит на строителна площадка, разрешителното се отнема за срок от поне една година. Веднага се изпращат екипи, които да унищожат растението, и работата на обекта не може да продължи, докато специалистите по сигурността на строителните работи не дадат уверение, че всички необходими тестове са извършени и японският бръшлян е унищожен напълно.

— Как става това?

— Специална фирма идва на мястото и изгаря растенията. Чака се три месеца, за да се уверят, че не е останало нито едно филизче или коренище, и едва тогава може отново да се кандидатства за разрешително.

— Скъпичко излиза.

— Да, за собственика на земята. Разбрахме за класически пример на подобна ситуация в Ливърпул — обади се Сегат. — От общинския съвет открили японски бръшлян в парцел от трийсет акра, който вече имал разрешение за строеж на сто общински сгради. Отстраняването на растението отнело една година и струвало триста хиляди паунда. Докато домовете бъдат построени, предприемачът едва успял да се спаси от фалит.

— И защо е толкова опасен този плевел?

— Ако не го унищожиш докрай, той успява да се вплете в основите на сградата и в началото дори укрепва допълнително бетона. След десет години обаче без никакви видими причини цялата конструкция се срутва. Не една компания е фалирала по този начин, защото сумите, които трябва да изплатят за застраховки, ги съсипват. В Осака японският бръшлян е довел до срутване на цяло каре сгради. Оттам носи и името си.

— Как мога да се сдобия с малко от това чудо?

— Едва ли се продава в магазините за градински разсад — отбеляза Бресон. — Но предполагам, че фирмите, които се занимават с унищожаването му, могат да бъдат полезни. — Бресон замълча за миг и погледна Дани в очите. — Естествено, засаждането му на нечий парцел би се смятало за незаконно.

— На нечий чужд — с положителност, но не и на собствената ти земя. — Думите му накараха двамата банкери да замлъкнат. — Стигнахте ли до някакво решение на другия ми проблем?

— И това ваше искане е меко казано необичайно — започна този път Сегат, — и попада в категорията на високорисковите. Моят екип обаче смята, че може да посочи терен в Източен Лондон, който покрива вашите критерии. — Дани си спомни как Ник го поправяше, когато не употребяваше думата „критерий“ правилно, и се усмихна. — Както добре знаете, Лондон кандидатства за домакинство на Олимпиадата през 2012 година, като се планира главните събития да се провеждат в Стратфорд, Източен Лондон. Все още не се знае дали градът ще спечели, но вече съществува оживена търговия на терени в този район. Сред местата, които Олимпийският комитет разглежда сега, са такива, където може да се издигне закрито съоръжение за състезанията по колоездене. Моите контакти ме осведомиха, че са били набелязани шест, два от които са избрани като най-подходящи. Вие сте в щастливата позиция да закупите и двата, и макар да е възможно цената да ви се стори висока, съществува възможност за сериозна печалба.

— Колко струват?

— Разполагаме с оценка и на двата терена — рече Бресон. — Всеки от тях е на стойност от около един милион паунда. В момента собствениците и на двата парцела искат по милион и половина. Но ако останат в състезанието, цената ще стигне шест милиона. В крайна сметка цената на спечелилия ще се удвои.

— А ако не се стигне до това — додаде Дани, — аз ще съм с три милиона загуба. Ще обмисля много внимателно доклада ви, преди да реша дали да рискувам.

— Разполагате само с месец за взимане на решение — отбеляза Бресон, — защото тогава ще бъдат обявени имената на двата одобрени парцела. Тогава вече няма да можете да ги купите на тази цена.

— Ще намерите необходимите материали ето тук — добави Сегат и подаде две папки на Дани.

— Благодаря. До края на седмицата ще имате решението ми. — Сегат само кимна. — Нека да видим сега докъде стигнаха преговорите ви за „Тауър Хамлетс“ на мястото на автосервиза на Уилсън на Майл Енд Роуд.

— Миналата седмица юрист от офиса ни в Лондон се срещна с главния проектант на общината, за да разбере как гледат там на вероятността да се кандидатства за разрешение за проектиране. Открай време общинските власти имали намерение там да се строи малък комплекс от фондови жилища, но са съгласни, че един предприемач трябва да реализира и печалба. Предлагат, ако на това място се построят седемдесет апартамента, една трета от тях да бъдат на преференциална цена.

— Математически това не е възможно.

Сегат се усмихна за първи път.

— Преценихме, че не е уместно да уточняваме дали ще са шейсет и девет или седемдесет и два, докато не стане ясно готови ли са за преговори. Ако се съгласим на тяхното предложение, те са готови да продадат тяхната земя за четиристотин хиляди паунда и едновременно с това да дадат разрешение за строителство. На тази база ви препоръчваме да приемете тяхната цена, но да поискате да построите деветдесет жилища. Според главния проектант това ще породи разгорещени дебати в общинския съвет. Повишим ли обаче цената на петстотин хиляди, той обеща да види какво може да се направи, за да подкрепи нашето предложение.

— Ако общинският съвет приеме — намеси се Бресон, — ще се окажете собственик на цялото каре за малко повече от един милион.

— Да предположим, че успеем, каква според вас ще е следващата ни стъпка? — попита Дани.

— Възможностите са две — рече Бресон. — Или да продадете мястото на предприемач, който да осъществи проекта, или да се заемете сам с него.

— Нямам желание да прекарам следващите три години в надзор на строителен обект — отбеляза Дани. — След като стигнем до принципно решение за условията на покупката от общината, включващо разрешение за строеж, просто продайте мястото на онзи, който предложи най-висока цена.

— Не мога да не призная, че това е най-разумното решение — рече Сегат. — При това удвоявате вложената инвестиция за сравнително кратък срок.

— Просто добре си свършихте работата.

— Нямаше да се справим така бързо, ако вие не познавахте така добре мястото и историята му.

Дани изобщо не реагира на очевидното желание на швейцарците да измъкнат малко информация за него.

— И накрая бихте ли ми казали накратко какво е текущото ми финансово състояние?

— Разбира се. — Бресон извади нова папка от куфарчето си. — Както бяхме говорили, обединихме двете ви сметки и учредихме три търговски фирми, като никоя от тях не е на ваше име. В момента в сметката ви има 55 373 871 долара, малко по-малко от преди три месеца. Но междувременно направихте няколко инвестиции, който ще се окажат много печеливши. От ваше име купихме известен брой акции в компаниите, които посочихте при последната ни среща, така че инвестицията ви възлиза на около два милиона паунда. Подробностите можете да видите на страница девета в зелената папка. Следвайки вашите инструкции, вложихме пари в брой на пазара за овърнайт валутния пазар в институции с финансов рейтинг категория ААА при годишна лихва от единайсет процента.

Дани реши да не коментира разликата между годишната лихва от 2,75 процента, която предлага банката, и 11-те процента, които в момента получаваше.

— Благодаря ви — рече той. — Може би няма да е зле да се видим след един месец.

Сегат и Бресон кимнаха и започнаха да прибират документите и папките си, а Дани стана да ги изпрати.

Щом те потеглиха, Дани се върна в кабинета и извади папката за Джералд Пейн. Сложи я на бюрото и прекара останалата част от сутринта в нанасяне на факти и подробности, които щяха да са му необходими при изпълнение на плана по неговото унищожение. Ако смяташе да купи двата терена, щеше да се наложи да се срещне лице в лице с Пейн. Дали той беше чувал нещо за японския бръшлян?

Вероятно всички родители са по-амбициозни за децата си, отколкото за самите себе си, мислеше си Бет, докато влизаше в кабинета на директорката.

Госпожица Съдърланд се изправи зад бюрото си и се ръкува с Бет. Лицето й остана сериозно, когато я покани да седне и докато препрочиташе молбата й. Бет се стараеше да не показва колко е притеснена.

— Да разбирам ли, госпожице Уилсън — започна директорката, подчертавайки думата „госпожица“, — че се надявате вашата дъщеря да бъде приета в предучилищната група на „Сейнт Вероникас“ от следващия срок?

— Да, точно така. Според мен Кристи ще спечели много от стимулите, които вашето училище предлага.

— Няма съмнение, че детето е изпреварило в развитието си много от връстниците си — заключи госпожица Съдърланд, без да откъсва очи от документите. — Вярвам, ще оцените факта, че преди да получи място тук, трябва да изясним някои важни обстоятелства.

— Естествено — отговори Бет, която вече се опасяваше от най-лошото.

— Не виждам, например, никъде да се споменава името на бащата в документите за кандидатстване.

— Той почина миналата година.

— Съжалявам да го чуя. — Но по нищо не личеше да съжалява. — Може ли да попитам за причините за смъртта?

Бет се поколеба. Винаги й беше трудно да произнесе тези думи:

— Самоуби се.

— Разбирам — кимна директорката. — Бяхте ли женени по това време?

— Не — призна Бет. — Бяхме сгодени.

— Моля да ме извините за този въпрос, но съм длъжна да попитам, госпожице Уилсън, при какви обстоятелства почина вашият годеник?

— Беше в затвора — отвърна плахо Бет.

— И по какво обвинение, ако разрешите?

— Убийство — отговори младата жена. Вече беше сигурна, че госпожица Съдърланд знае отговорите на всеки от зададените въпроси.

— В очите на католическата църква и убийството, и самоубийството, убедена съм, че го знаете, са смъртни грехове. — Бет мълчеше. — Мой дълг е да посоча, че в момента в училището ни няма нито едно незаконородено дете. Независимо от всичко ще разгледам с особено внимание документите, с които кандидатства вашата дъщеря, и ще ви уведомя за решението си до няколко дни.

В този момент Бет почувства, че Слободан Милошевич има повече шансове да спечели Нобелова награда за мир, отколкото Кристи да постъпи в „Сейнт Вероникас“.

Директорката се изправи, заобиколи бюрото си и отвори вратата на кабинета.

— Довиждане, госпожице Уилсън.

Щом чу вратата да се затваря зад гърба й, Бет избухна в сълзи. Защо трябваше греховете на бащите да…