Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

40.

— Добро утро, господин Мънро — поздрави Дани и протегна ръка. — Много се радвам да ви видя отново.

— Аз също, сър Никълъс — отвърна Мънро. — Надявам се, че сте пътували приятно.

Ник толкова добре бе описал Фрейзър Мънро, че Дани имаше усещането, че го познава лично.

— Да, благодаря ви. Пътуването с влак ми позволи да препрочета отново нашата кореспонденция, както и да преосмисля вашите препоръки — допълни Дани, докато Мънро го настаняваше във високия удобен стол пред бюрото.

— Боя се, че последното ми писмо не е успяло да стигне до вас — отбеляза Мънро. — Естествено можех и да ви телефонирам, но…

— Не беше възможно — довърши вместо него Дани, но изгаряше от любопитство относно съдържанието на писмото.

— Боя се, че новините не са добри — потропна с пръсти по бюрото адвоката, навик, който Ник бе премълчал. — Срещу вас е издадена съдебна заповед. — Дани стисна дръжките на стола. Дали отвън вече не чакаха полицаи? — От името на чичо ви Хюго. Трябваше да го предвидя, за което нося вина.

Карай нататък, искаше да каже Дани. Ник обаче мълчеше.

— Съгласно тази заповед баща ви е оставил имението в Шотландия и жилището в Лондон на чичо ви и вие нямате право да претендирате за тях.

— Това е глупост — отсече Дани.

— Напълно съм съгласен и с ваше разрешение ще отговоря, че имаме намерение да се защитим в съда. — Дани бе напълно съгласен с адвоката, макар да съзнаваше, че Ник би бил доста по-предпазлив. — И сякаш това не им беше достатъчно, адвокатите на вашия чичо изтъкват, че това е своеобразен компромис. — Дани кимна, без да коментира. — И ако приемете първоначалното предложение на чичо си, а именно — да запази собствеността върху двата имота заедно с отговорността по изплащане на ипотеката, той ще даде разпореждане съдебната заповед да бъде оттеглена.

— Блъфира — отсече Дани. — Ако си спомням правилно, господин Мънро, първоначалният ви съвет беше да съдя чичо си и да оспоря действието на баща си да вземе два милиона и сто хиляди паунда, ипотекирайки двата имота.

— Така беше — кимна Мънро. — Но доколкото си спомням, отговорът ви тогава, сър Никълъс… — той сложи очилата на върха на носа си и отвори една папка — ето, записал съм го. Точните ви думи бяха: „Ако такава е била волята на баща ми, няма да тръгна срещу нея“.

— И бях напълно искрен тогава, господин Мънро. Но обстоятелствата се промениха. Не мога да повярвам, че баща ми би одобрил подобно поведение от страна на чичо ми Хюго към племенника му.

— Напълно съм съгласен. — Мънро не можеше да прикрие изненадата си от енергичността, с която говореше клиентът му.

— Какво се прави в такива случаи?

— Ще пуснем насрещен иск — отвърна Мънро, — в който ще поискаме съда да постанови дали баща ви е имал право да вземе пари срещу двата имота без ваше съгласие. Аз по принцип съм предпазлив човек, сър Никълъс, но мога да заявя, че в случая законът е на ваша страна. Сигурен съм, че сте чели „Студеният дом“ на младини.

— Съвсем наскоро я препрочетох.

— В такъв случай сте запознати с рисковете да бъдете въвлечен в подобни процеси.

— За разлика от делото „Джаръндайс срещу Джаръндайс“, мисля, че чичо ми Хюго ще се съгласи на извънсъдебно споразумение.

— Какво ви кара да мислите така?

— Няма да допусне снимката му да се появи на първа страница на „Скотсман“ или „Единбург Ивнинг Нюз“ и да бъде напомнено на читателите къде е бил неговият племенник през последните четири години.

— Не бях помислил за това — призна адвокатът. — Но не мога да не се съглася. — Той се изкашля, очевидно смутен, и продължи: — При нашата последна среща ми се стори, че сте на друго мнение…

— По време на тази среща, господин Мънро, съзнанието ми бе заето с други проблеми и не успях да схвана сериозността на онова, което ми казахте тогава. Имах време да размисля по-късно и… — Дани бе репетирал с Големия Ал тази фраза десетки пъти, като гигантът играеше ролята на адвоката.

— В такъв случай… — Мънро свали очилата от носа си и впери внимателен поглед в клиента си. — Ще предприема действия от ваше име. Трябва да ви предупредя обаче, че такива дела често пъти се проточват.

— Колко например? — попита Дани.

— Може да отнеме година или повече, докато делото стигне до съда.

— Това може да е проблем — сподели Дани. — Не съм сигурен, че разполагам с достатъчно средства в сметката си в „Кътс“.

— Но ще ме информирате какво да правя веднага щом се свържете с банкера си.

— Естествено — обеща Дани.

Мънро отново се изкашля.

— Има още няколко въпроса, които трябва да обсъдим, сър Никълъс. — Дани кимна мълчаливо, докато адвокатът намести отново очилата си и намери сред книжата онова, което му беше необходимо. — Неотдавна, докато бяхте в затвора, направихте завещание. — Мънро измъкна листа от купчината.

— Бихте ли ми припомнили детайлите — помоли Дани, разпознал почерка на Ник на карираната затворническа хартия.

— Оставяте цялото си състояние на човек на име Даниъл Картрайт.

— О, боже! — въздъхна Дани.

— Да разбирам ли, че искате да преосмислите решението си, сър Никълъс?

— Не — съвзе се светкавично Дани. — Но Дани Картрайт почина неотдавна.

— В такъв случай в скоро време ще трябва да направите ново завещание. Но, честно казано, мисля, че ни предстоят по-належащи задачи.

— Например?

— Има някакъв ключ, към който чичо ви очевидно се стреми.

— Ключ ли?

— Именно. Готов е да предложи хиляда паунда за сребърна верижка с ключ, за които е убеден, че са във вас. Твърди, че нямат по-голяма стойност от материала, от който са направени, но държи да останат в семейството.

— Така и ще бъде — отговори Дани. — Ще ви задам един въпрос, който моля да си остане между нас, имате ли представа какво отваря този ключ?

— Не. Никаква. Макар че ще си позволя дързостта да твърдя, че щом чичо ви толкова държи да се добере до него, вероятно този ключ има стойност, далеч по-висока от хиляда паунда.

— Точно така — отвърна Дани, имитирайки деликатно Мънро.

— Как да отговоря на това предложение?

— Кажете му, че не знаете за никакъв ключ.

— Както желаете, сър Никълъс. Без съмнение, няма да е никак лесно да го убедя в това и съм повече от сигурен, че той ще излезе с по-добро предложение.

— Отговорът ми ще е същият, каквото и да предложи.

— Така да бъде — рече Мънро. — А може ли да попитам дали възнамерявате да се установите в Шотландия?

— Не, господин Мънро. Връщам се в Лондон веднага, за да уредя финансовите си проблеми, но бъдете сигурен, че ще ви държа в течение.

— В такъв случай ще имате нужда от ключовете от дома в Лондон, които пазя тук след смъртта на баща ви. — Мънро отиде до голямата каса в ъгъла на стаята. Въведе комбинацията и дръпна тежката врата, зад която се видяха няколко рафта, препълнени с документи. Взе два плика от най-горния. — В мен са ключовете на дома на „Болтънс“, както и от имението тук. Искате ли и тях?

— Не, благодаря. Засега ми трябват само тези за дома ми в Лондон и ще съм ви много задължен, ако задържите ключовете от имението. Все пак не мога да съм на две места едновременно, нали?

— Естествено. — Адвокатът му подаде единия плик.

— Много ви благодаря — рече Дани. — Служите лоялно на семейството ми от много години. — Мънро се усмихна. — Дядо ми…

— А! — възкликна Мънро. Дани се изплаши да не би да е отишъл твърде далеч. — Простете, че ви прекъсвам, но има още нещо. — Той се върна при касата, порови известно време в нея и измъкна малък плик. — Ето го — усмихна се победоносно. — Дядо ви го остави с инструкции да ви го връча едва след смъртта на баща ви. Трябваше да изпълня волята му още при предишното ви посещение, но при всичките тези ограничения, в които се намирахте… Признавам, направо ми изхвръкна от ума. — Той подаде плика и Дани надникна вътре. Беше празен.

— На вас това говори ли ви нещо?

— Не, честно казано. Но доколкото познавах вашия дядо и неговото хоби, може би марката има някаква стойност.

Дани прибра плика във вътрешния джоб на сакото си, без да каже нищо повече.

Мънро изправи гръб и продължи:

— Много се надявам, сър Никълъс, че скоро ще ви видим отново в Шотландия. Обаждайте се винаги когато имате нужда от помощта ми.

— Не знам как ще ви се отблагодаря — искрено каза Дани.

— Сигурен съм, че след като решим проблема с чичо ви Хюго, ще бъда компенсиран повече от задоволително. — Усмихна се делово и придружи Дани до вратата. Ръкува се сърдечно и му пожела добър път.

Докато изпращаше с поглед клиента си, Мънро си помисли, че сър Никълъс все повече заприличва на дядо си, макар че при създалите се обстоятелства едва ли бе разумно да продължава да носи връзката със знака на взвода си.

 

 

— Какво е направил? — изкрещя Хюго по телефона.

— Пуснал е насрещен иск срещу вас, оспорвайки получаването на двата милиона и сто хиляди срещу имотите.

— Фрейзър Мънро стои зад това — отсече Хюго. — Ник никога не би събрал кураж да се противопостави на волята на баща си. Какво правим от тук нататък?

— Приемаме насрещния иск и ще се видим в съда.

— Не можем да си го позволим — избухна Хюго. — Винаги си казвал, че ако този случай стигне до съд, сме загубени. Да не говорим какъв пир ще бъде това за пресата.

— Така е, но не вярвам да се стигне до съда.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото ще се постарая делото да се влачи поне няколко години, така че племенникът ви ще е останал без пукнат грош много преди първото заседание. Не забравяйте, че ние знаем колко има той в банката. Само трябва да проявите търпение, докато източа и последната му капка кръв.

— Ами ключът?

— Мънро твърди, че не е чувал нищо за никакъв ключ.

— Предложи повече пари — нареди Хюго. — Научи ли Ник какво отваря този ключ, ще стане свидетел на моята финансова смърт.