Джефри Арчър
Затворник по рождение (42)

41.

Във влака към Лондон Дани се зае да разгледа плика, който дядото на Ник е искал той да получи, без баща му да знае. Но защо?

Марката привлече погледа му. Френска, на стойност пет франка, представляваше петте олимпийски кръга. Пликът носеше печат от Париж, 1896 година. От дневниците на Ник Дани знаеше, че дядо му, сър Алегзандър Монкрийф, е бил колекционер, така че марката може би наистина беше рядка и с висока цена. Но кого да попита? Не му се вярваше името и адресът на плика да са от значение. „Барон дьо Кубертен, Рю дьо ла Кроа Руж, Женев, Суис.“ Баронът вероятно отдавна не беше сред живите.

От гара „Кингс Крос“ Дани взе метрото до „Саут Кенсингтън“ — част на Лондон, която не познаваше добре. С помощта на пътеводител, който си купи от будка на гарата, той пое по Олд Бромптън Роуд в посока „Болтънс“. Куфарът му сякаш стана непоносимо тежък в мига, в който осъзна, че му остават съвсем малко пари и не може да си позволи такси.

Най-сетне се добра до „Болтънс“ и спря пред номер 12. Не можеше да повярва, че в тази къща е живяло едно семейство. Само двойният гараж беше голям колкото дома му в Боу. Отвори скърцащата метална врата и мина по дългата обрасла с треви пътека до входната врата. Натисна звънеца. Не знаеше защо го направи, може би за да е сигурен, че в къщата няма никого. Никой не отговори.

След няколко опита успя да превърти ключа и вратата се отвори неохотно. Дани запали осветлението в преддверието. Вътре къщата изглеждаше точно както Ник я беше описал в дневника си. Дебел избелял зелен килим; тапети с червени мотиви — също избелели; дълга допотопна дантелена завеса от тавана до земята, която неизбежно се превръща в убежище на молци през цялата година. По стените личаха местата, където са били закачени картини. Дани не се съмняваше кой ги беше свалил и чий дом украсяваха сега.

Обиколи бавно стаите, като се опитваше да се ориентира. Чувстваше се по-скоро като в музей, отколкото в нечий дом. След като обиколи приземния етаж се качи по стълбите до горната площадка и тръгна по коридор, който го отведе в голяма спалня с двойно легло. В гардероба висяха много тъмни костюми, които спокойно можеха да бъдат наети за някоя пиеса. Ризи с пречупени в ъглите яки, на полиците в специален шкаф се виждаха няколко чифта тежки обувки. Дани реши, че това вероятно е била стаята на дядото на Ник, защото баща му очевидно бе предпочел да остане в Шотландия. След смъртта на сър Алегзандър чичо Хюго трябва да бе отнесъл картините и всичко ценно. След което бе успял да измъкне от брат си два милиона паунда ипотека, гаранция за която бе самата къща, докато Ник бе на сигурно място в затвора. В главата на Дани бе започнало да се оформя решението да се справи първо с Хюго и едва тогава да насочи усилията си към Мускетарите.

Проверил всички спални — общо седем на брой — Дани си избра една от по-малките, в която щеше да прекара нощта. Прегледа гардероба и чекмеджетата на скрина и реши, че това най-вероятно е била стаята на Ник, защото откри костюми, чекмедже, пълно с ризи, и шкаф с обувки, които му станаха, но очевидно бяха на военен, който е носил предимно униформа и твърде малко се е интересувал от модните тенденции.

Щом разопакова нещата си, се престраши да разгледа следващия етаж. Натъкна се на детска стая, която сякаш никога не бе използвана, а съседната очевидно бе определена за игра. Беше пълно с играчки, които обаче изглеждаха недокосвани. Това неизбежно насочи мислите му към Бет и Кристи. Погледна през прозореца на стаята за игра и видя просторна градина. Въпреки гаснещата светлина на деня ясно личеше, че там от години не е стъпвал човешки крак.

Върна се в стаята на Ник, съблече се и влезе в банята. Пусна водата и влезе във ваната. Стоя така, потънал в мисли, докато не усети, че водата съвсем е изстинала. Изсуши се, огледа се за някаква пижама, но реши, че за нищо на света няма да облече някоя от копринените пижами на Ник. Ето защо се пъхна в леглото така, както си беше. Тук дюшекът бе по-подходящ за неговия вкус, приличаше на онзи, с който бе свикнал в затвора.

 

 

Стана рано, нахлузи чифт панталони и копринения халат, закачен от вътрешната страна на вратата, и тръгна да потърси кухнята.

Слезе по тясна гола стълба и се озова в кухня с плот за готвене и рафтове, пълни със стъкленици, съдържащи бог знае какво. Много се развесели от редицата звънчета на стената, под всяко от които имаше надпис: „трапезария“, „спалня на господаря“, „кабинет“, „детска“, „главен вход“. Потърси нещо за ядене, но така и не намери продукт, чийто срок на годност да не е изтекъл преди поне две години. Едва сега си даде сметка на какво мирише в цялата къща. Ако в сметките на Ник бе останало нещо, на всяка цена щеше да намери жена, която да почисти. Отвори един от високите прозорци и в стаята нахлу чист въздух — явно за първи път от доста време.

След като не откри нищо за ядене, се върна в стаята и се облече. Избра най-неконсервативното облекло, което откри, но пак изглеждаше като гвардейски капитан в отпуска.

Когато църковният часовник на площада удари осем, Дани взе портфейла от шкафчето до леглото и го пъхна джоба на сакото си. Погледна плика, оставен от дядото на Ник, и реши, че тайната е в марката. Седна на бюрото пред прозореца и написа чек на името на сър Никълъс Монкрийф за петстотин долара. Дали имаше толкова в сметката на Ник? Скоро щеше да разбере.

Когато излезе от къщата пет минути по-късно, дръпна външната врата, докато ключалката щракне, но този път не беше забравил ключовете. Отиде до края на улицата, зави вдясно и пое към спирката на метрото на „Саут Кенсингтън“. Спря единствено за да си купи брой на „Таймс“. На излизане от магазинчето видя дъска за обяви с предложения за най-различни услуги. „Масажи по домовете, Силвия, 100 паунда“; „Косачка за трева, използвана само два пъти, 250 паунда“. Беше готов да я купи, стига да имаше толкова пари в сметката. „Чистачка, пет паунда на час, препоръки. Позвънете на госпожа Мърфи на…“ Дани преписа старателно телефонния номер на мобилния й телефон. Дано жената да имаше към хиляда свободни часа. Записа още една точка в листа с покупки, който вече беше направил, но щеше да я изпълни едва когато разбере с какви средства разполага.

Докато стигна с метрото до „Чаринг Крос“, Дани бе изготвил два плана за действие в зависимост от това дали управителят на „Кътс“ познаваше сър Никълъс добре, или никога не го беше виждал.

Тръгна по „Странд“ и започна да се оглежда за банката. На сивата корица на чековата му книжка пишеше единствено „Кътс & Ко, «Странд», Лондон“. Очевидно управата смяташе, че банката е от такъв ранг, че не е необходимо да се споменава и номер. Не беше вървял много, когато забеляза внушителна сграда от другата страна на улицата. На фасадата, предимно от бронз и стъкло, имаше надпис „Кътс“ с две дискретни корони отгоре. Дани пресече забързано платното, нямаше търпение да разбере с колко пари разполага.

Влезе през въртящата се врата и се опита да се ориентира. Ескалаторът пред него водеше до банковия салон — просторна зала със стъклен покрив и дълъг плот с гишета по едната стена. Касиери в тъмни костюми обслужваха клиентите. Дани си избра един младеж, който май съвсем наскоро бе започнал да се бръсне.

— Бих искал да изтегля една сума — започна той.

— Каква е сумата, сър? — попита младежът.

— Петстотин паунда — отговори Дани и подаде чека, който бе написал сутринта.

Касиерът провери името и номера на банковата сметка.

— Ще бъдете ли така любезен да ме изчакате, сър Никълъс?

Тревожни мисли се защураха в главата на Дани. Да не би сметката на Ник да беше празна? Или беше прехвърлил разрешения лимит? А може би не искаха да работят с бивши затворници? Не мина много и в банковия салон се появи възрастен мъж, който се усмихна и попита:

— Сър Никълъс?

— Да — отзова се Дани. Явно човекът не познаваше Ник.

— Казвам се Уотсън. Управителят. За мен е удоволствие да ви видя след толкова време. Имате ли нещо против да поговорим в кабинета ми?

— Не, разбира се, господин Уотсън. — Като полагаше големи усилия да изглежда спокоен, Дани последва управителя в малък кабинет, облицован с дървена ламперия. На стената зад бюрото висеше маслен портрет на мъж в дълъг черен редингот. Отдолу имаше надпис: „Джон Кембъл, основател, 1692“.

Господин Уотсън заговори още преди Дани да е седнал.

— Виждам, че не сте теглили от сметката си през последните четири години, сър Никълъс — отбеляза той, докато гледаше екрана на компютъра си.

— Точно така.

— Вероятно сте били в чужбина.

— Не. Но в бъдеще възнамерявам да съм по-редовен клиент. При условие, естествено, че добре сте се грижили за авоарите ми.

— Надявам се сам да се уверите в това, сър Никълъс. Както знаете, плащаме три процента годишна лихва.

Не беше кой знае какво.

— И с колко разполагам сега?

— Седем хиляди, двеста и дванайсет паунда — отвърна Уилсън.

Дани въздъхна с облекчение и попита:

— А дали има някакви други сметки, документи или ценности на мое име при вас? — Управителят вдигна изненадано очи. — Баща ми почина наскоро, затова питам.

— Ще проверя, сър — рече Уилсън и натисна няколко клавиша. Изчака малко и поклати глава. — Изглежда, сметката на баща ви е била закрита преди два месеца и всичките му авоари са били прехвърлени в „Клайдсдейл Банк“ в Единбург.

— Разбирам — отбеляза Дани. — Чичо ми Хюго.

— Хюго Монкрийф е бил реципиентът, да — потвърди Уотсън.

— Така си и помислих.

— Мога ли да направя още нещо за вас, сър Никълъс?

— Да, искам да получа дебитна карта.

— Разбира се. Попълнете този формуляр, ако обичате. — Управителят побутна към него един лист. — Ще я получите на домашния си адрес до няколко дни.

Дани напрегна паметта си, за да не сбърка мястото и датата на раждане на Ник, както и второто му име. Не знаеше какво да напише в графите „годишен доход“ и професия.

— Има още нещо — обади се Дани, когато приключи с формуляра. — Имате ли представа къде бих могъл да получа оценка на това? — Той извади плика от вътрешния джоб на сакото си и го подаде през бюрото.

Управителят го разгледа и рече без колебание:

— При „Стенли Гибънс“. Лидери са в тази област и се ползват с международен авторитет.

— Къде мога да ги открия?

— Имат офис съвсем наблизо. Препоръчвам ви да говорите с господин Прендъргаст.

— Какъв късмет, че сте така добре информиран — отвърна с известна недоверчивост Дани.

— Грижим се за сметките им от сто и петдесет години.

 

 

Дани напусна банката с нови петстотин паунда в портфейла и се огледа за табела с надпис „Стенли Гибсън“. Междувременно влезе в магазин за мобилни телефони, за да отметне една точка от списъка си за покупки. Избра един от последните модели и докато уреждаха подробностите, попита служителя дали знае къде е офисът на „Стенли Гибсън“.

— Само на петдесет метра вляво.

Дани продължи в указаната посока и наистина скоро видя витрина с въпросния надпис над входа. Вътре, опрян на плота, седеше мъж, който разлистваше някакъв каталог.

— Господин Прендъргаст? — попита Дани.

— Да, с какво мога да ви помогна?

Дани извади плика и го сложи пред него.

— Господин Уотсън от „Кътс“ предположи, че ще сте в състояние да оцените това.

— С удоволствие — отвърна Прендъргаст и извади лупата си изпод плота. Известно време разглежда плика в мълчание. — Марката е първа емисия на петфранкова, имперска, пусната в чест на възраждането на Олимпийските игри. Сама по себе си тя не е с голяма стойност — няколкостотин паунда. Има обаче два допълнителни фактора, които вероятно биха допринесли за по-висока оценка на целия плик.

— А именно?

— Пощенското клеймо е от шести април 1896 година.

— И защо това е от значение? — попита Дани с надеждата, че гласът му не е издал нетърпението му.

— На тази дата се е провела церемонията по откриването на първите съвременни игри.

— А вторият фактор?

— Получателят и неговият адрес — отговори Прендъргаст с очевидно задоволство.

— Барон дьо Кубертен — побърза да уточни Дани.

— Той е основателят на съвременните Олимпийски игри. И това вече придава на плика ви колекционерска стойност.

— Можете ли да я определите? — попита Дани.

— Няма да е лесно, сър, защото пликът е уникален. Аз съм готов да ви дам за него две хиляди паунда.

— Благодаря ви, но искам да си помисля — рече Дани и се накани да си върви.

— Две хиляди и двеста — чу зад гърба си в момента, в който затваряше вратата.