Джефри Арчър
Затворник по рождение (29)

28.

Крейг остави черното си порше на паркинга за посетители около час преди времето, определено за посещения. Беше предупредил Пейн, че влизането в „Белмарш“ е почти толкова трудно, колкото и излизането. Безкрайна поредица от решетъчни врати, проверки на документите за самоличност и цялостно претърсване. Всичкото това само за да отидеш на посещение.

Записаха имената им в приемната, дадоха им ключ с номер и им казаха да оставят всичките си ценности, включително часовници, пръстени, верижки, банкноти или монети, в нещо като касетка със същия номер.

Ако искаха да купят нещо от лавката за човека, при когото идват, да си приготвят точни пари и ще получат малки пластмасови жетони с написани върху тях цени като 1 паунд, 50, 20 и 10 пенса. Това, очевидно, се правеше, за да не се дават пари в брой на затворниците. Всеки от посетителите беше викан отделно. Влизаше в затворено помещение, където го претърсваше основно още един униформен, този път с куче.

— Номер едно и две — разнесе се от високоговорителя в чакалнята.

Крейг и Пейн седяха на пейка в един от ъглите и за да убият времето, докато ги извикат, прелистваха броеве на „Затворнически новини“ и „Ключ и ключалка“.

— Номер седемнайсет и осемнайсет — разнесе се след около четирийсет минути.

Крейг и Пейн се изправиха и поеха през нова поредица от решетъчни врати, още по-драстична проверка на дрехите и едва тогава седнаха на ред „Г“, места 11 и 12. Крейг се настани на един от зелените столове със заковани за пода крака, а Пейн отиде до лавката, за да вземе три чаши чай и няколко десерта „Марс“, за което плати с жетоните. Върна се след малко и остави подносчето на масата — също закрепена с болтове за пода.

— Колко ще чакаме още? — попита той по едно време.

— Нямам представа. Пускат затворниците от килиите един по един и предполагам, че ги претърсват по-основно от нас.

 

 

— Не се оглеждай — прошепна Бет. — Крейг и Пейн са на три реда зад теб. Сигурно са на посещение при някого.

Дани целият се разтрепери.

— Вероятно са дошли при Мортимър. Закъснели са.

— За какво?

— Не мога да ти кажа много сега — промълви Дани, — но като се видиш с Алекс, ще разбереш.

— Вие вече на „Алекс“ ли сте? — усмихна се тя. — Минахте значи на малки имена.

— Е, не и пред него — усмихна се Дани.

— Голям си бъзльо — отбеляза Бет. — Господин Редмейн открай време те нарича Дани и дори сподели колко се радва, че си започнал да се бръснеш редовно и си пуснал косата си малко по-дълга. Смята, че по време на делото това ще има значение.

— Как върви работата в сервиза? — реши да смени темата Дани.

— Слабо — отвърна Бет. — Много ми се иска да убедя татко да спре пушенето. Непрестанно кашля, но не иска да чуе нито мен, нито мама.

— И кой е управител сега?

— Тревър Сътън.

— Тревър? Та него за нищо не го бива.

— Няма други кандидати.

— В такъв случай трябва да следиш счетоводството.

— Защо? Подозираш, че може да смотава тайно пари ли?

— Не. Но знам, че не го бива в събирането.

— Едва ли ще успея. Татко нищо не споделя с мен, а и, честно казано, съм претрупана с работа.

— Май господин Томас те държи изкъсо? — ухили се Дани.

Бет се засмя.

— Познаваш го, страхотен шеф е. Не помниш ли, че ни влезе в положението по време на процеса. Наскоро пак ми повиши заплатата.

— Не се съмнявам, че е симпатичен мъж — започна Дани, — но…

— Симпатичен мъж ли? — засмя се Бет.

— Ник е виновен — побърза да се оправдае Дани и неволно прокара ръка през косата си.

— Ако продължаваш така, не знам как ще се сработиш отново със старите си приятели, когато излезеш оттук.

— Нали си даваш сметка, че господин Томас си пада по теб? — рече Дани, като се направи, че не е чул забележката й.

— Шегуваш се — възрази Бет. — Винаги се е държал като истински джентълмен.

— Това не пречи да си пада по теб.

 

 

— Възможно ли е някой да успее да внесе дрога на толкова строго охранявано място? — попита Пейн, като оглеждаше камерите над главите им и надзирателите, които се взираха към всеки от посетителите през биноклите си.

— Доставчиците стават все по-изобретателни — обади се Крейг. — В памперсите на децата, в перуки… Някои дори пълнят презервативи и ги натъпкват в задника си, защото знаят, че на надзирателите не им е много приятно да бъркат там. А има и смелчаци, те са сред най-отчаяните, които гълтат опаковката.

— Ами ако пакетчето се пръсне вътре?

— Умират в ужасни мъки. Имах преди време клиент, който се бе тренирал да държи в глътката си пакетче хероин, което изкашляше, като се върне в килията си. Рискът наистина е огромен, но като си представиш, че на седмица тук получаваш дванайсет паунда, а пакетчето можеш да продадеш за петстотин. Очевидно смятат, че си струва. Нас ни претърсиха така щателно заради присъдата на Тоби.

— Забави ли се още малко, времето ни ще свърши, без да го видим — отбеляза Пейн и погледна вече изстиналия чай.

— Извинете, господине — застана до тях един от униформените служители. — За съжаление Мортимър се е разболял и няма да може да се види с вас този следобед.

— По дяволите! — измърмори Крейг и се изправи. — Поне да ни беше предупредил. Защо ли не съм изненадан?

 

 

— Обратно! Всички по килиите. Веднага! — прокънтя нечий мощен рев по коридорите. Полицейски свирки, сирени и надзирателите се разтичаха, подканяйки затворниците да се прибират.

— Нали трябва да се явя на обучение? — попита Дани, когато вратата се тръшна пред носа му.

— Днес няма да стане, Дани Бой — рече Големия Ал и запали цигара.

— За какво ли е тази суматоха? — попита Ник.

— Всичко може да е. — Ал дръпна дълбоко от цигарата.

— Например? — настоя Дани.

— В някое крило са се сбили и надзирателите ги е шубе, че мелето ще се разрасне. Може и да са нападнали някой шибаняк. Бог да му е на помощ. Заловили са дилър в момента на предаването или пък някой си е подпалил килията. Залагам на това, че някой е намазал въжето. — Той чукна пепелта от цигарата си на пода. — Избери си нещо. Сигурно е обаче, че няма да ни пуснат навън поне още двайсет и четири часа, докато всичко не се успокои.

Големия Ал се оказа прав. Отвориха килиите им чак след двайсет и седем часа.

— За какво беше всичко това? — попита Ник.

— Нямам представа — гласеше дежурният отговор.

— Някой си е теглил въжето — долетя от съседна килия.

— Горкото копеле. Трябва да е разбрал, че оттук няма друг начин да се измъкнеш.

— Познаваме ли го? — попита друг.

— Друсар — рече първият. — Няма и няколко седмици, откакто е тук.

 

 

Джералд Пейн попита портиера на входа на „Инър Темпъл“ как да стигне до кабинета на господин Спенсър Крейг.

— В отсрещния край на карето, господине. Номер шест. На последния етаж.

Пейн се отправи с бързи стъпки през вътрешния двор, като гледаше да върви по пътеката и да спазва заръката, изписана на табелите „Не стъпвай по тревата“. Напусна офиса си на „Мейфеър“ веднага след обаждането на Крейг.

— Ако успееш да дойдеш в офиса ми към четири, ще разбереш, че е настъпил краят на безсънните ти нощи.

Когато стигна до отсрещния край на двора, пое по каменните стъпала и бутна дървената врата. Озова се в прохладен мухлясал коридор, по чиито стени бяха накачени снимки на стари съдии. В дъното се виждаше дървено стълбище и когато стигна до него, Пейн видя на стената голяма табела с указател, на който бяха изписани номера на стаи и имена. Както му бе казал портиерът, кабинетът на Крейг се намираше на последния етаж. Докато се качваше, Пейн за пореден път установи, че в последно време съвсем е загубил форма — задъха се, преди да е стигнал втория етаж.

— Господин Пейн? — посрещна го на площадката млада жена. — Аз съм секретарката на господин Крейг. Обади се преди минута да каже, че току-що е напуснал „Олд Бейли“ и ще бъде тук след няколко минути. Ако искате, заповядайте да го почакате в кабинета му. — Тя го поведе по коридора и отвори една врата пред него.

— Благодаря — кимна Пейн и пристъпи в просторна, оскъдно мебелирана стая — две бюра и високи тапицирани с кожа столове.

— Да ви предложа ли чаша чай, господин Пейн? Или може би кафе?

— Не, благодаря — отговори Пейн и отиде до прозореца, който гледаше към вътрешния двор.

Секретарката затвори вратата след себе си и Пейн се отпусна на стола срещу бюрото на Крейг. То беше почти празно, сякаш никой не работеше на него — никакви снимки, цветя, бележки. Единствено голяма подложка за писане, касетофон и доста обемист неотворен плик, адресиран до господин С. Крейг. Виждаше се и надпис „Лично“.

Не мина много време и Крейг връхлетя в стаята, следван от секретарката. Пейн се изправи и му подаде ръка за поздрав, все едно бе клиент, а не стар приятел.

— Настанявай се, старче — рече Крейг. — Госпожице Ръсел, моля никой да не ни безпокои.

— Разбира се, господин Крейг — обеща тя и затвори вратата след себе си.

— Това тук — кимна Пейн към плика — да не е онова, за което си мисля?

— Сега ще проверим. Дойде с пощата тази сутрин, докато съм бил в съда. — Крейг разкъса плика и изсипа една касета на подложката за писане.

— Как се добра до нея?

— По-добре не питай — рече Крейг. — Имам познати на доста неприятни места. — Усмихна се и сложи касетата в касетофона. — Сега ще разберем какво толкова е имал да сподели Тоби със света. — Натисна копчето и се облегна назад.

Пейн обаче остана седнал на ръба на стола, опрял лакти на бюрото.

След няколко минути се разнесе нечий глас:

— Не съм сигурен кой от вас слуша в момента. — В първия момент Крейг не разбра кой говори. — Малко вероятно е да е Лорънс Девънпорт. Не е изключено и да е Джералд Пейн. — По гърба на Пейн пробягаха студени тръпки. — Но мисля, че ме слуша Спенсър Крейг. — Адвокатът седеше невъзмутим. — Който и от вас да е, искам да ви уверя, че дори това да отнеме целия ми живот, ще направя всичко възможно да влезете в затвора заради убийството на Бърни Уилсън, да не говорим за незаконното ми хвърляне зад решетките. Ако все още се надявате, че ще се доберете до касетата, която всъщност търсите, нека ви уверя, че е на място, което няма да откриете, докато не ви затворят тук.