Джефри Арчър
Затворник по рождение (39)

38.

Докато Ник Монкрийф прекосяваше улицата, един-двама минувачи го огледаха с лека изненада. Бяха свикнали да виждат затворници, които излизат през високата порта на „Белмарш“, но рядко се появяваше някой с кожен куфар и облечен като заможен джентълмен.

Дани не погледна нито веднъж назад, докато крачеше към спирката. Купи си билет — за първи път от две години — и се качи на автобуса. Гледаше през прозореца, обзет от странно чувство на несигурност. Нямаше стени, бодлива тел, нито железни врати и надзиратели. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.

На спирка „Кенън стрийт“ се прехвърли на метрото. Пътуващите крачеха и се движеха със скорост, различна от тази на затворниците. Някои бяха облечени в прилични костюми, говореха с приличен акцент, плащаха с прилични пари. Ник му беше обяснил, че разликата между Дани и тях е единствено в леглото, в което са се родили.

Помъкнал тежкия куфар, той слезе на „Кингс Крос“. Размина се с някакъв полицай, който дори не го погледна и спря пред таблото на заминаващите влакове. Следващият влак за Единбург тръгваше в единайсет и пристигаше на „Уейвърли“ в петнайсет и двайсет следобед. Имаше достатъчно време да закуси. В този момент мина покрай изложените пред будка за вестници сутрешни издания на всекидневниците и си взе един „Таймс“. Бе изминал няколко крачки, когато осъзна, че не е платил. Целият се изпоти от притеснение и се спусна обратно, за да плати. Докато чакаше на опашката, си спомни случка, която се разказваше между затворниците — за някакъв мъж, който излязъл от „Белмарш“ и на път за дома си в Бристол взел от някакъв щанд на гара „Рединг“ опаковка „Марс“, без да се сети да плати. Арестували го за кражба и до вечерта се озовал обратно в „Белмарш“, където престоял още три години.

Дани плати вестника и влезе в най-близкото кафене, където се нареди на нова опашка. Когато подаде таблата си на момичето зад щанда, то попита:

— Какво ще обичате?

Той не знаеше какво да отговори. В продължение на две години взимаше каквото му дадат.

— Яйца, бекон, гъби и…

— Защо не си вземете английска закуска — предложи тя.

— Да, пълна английска закуска — повтори той. — И…

— Чай или кафе?

— Кафе, с удоволствие. — Даваше си сметка, че ще мине доста време, докато свикне, че ще получава онова, което иска. Намери си място на маса в ъгъла. Взе една от бутилките със сосове и изля малко в края на чинията си, както Ник би направил. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.

Разгърна вестника и още на първата страница вече беше приключил с храната и с наслада допиваше втората си чаша кафе. Не само че минаха да му долеят чашата, но и когато благодари, получи усмивка. Зачете се в статията на първа страница. Лидерът на Консервативната партия Иън Дънкан Смит отново бе под обстрела на противниците си. Ако министър-председателят обявеше нови избори, Дани щеше да гласува за Тони Блеър. Подозираше, че Ник би дал гласа си за Йън Дънкан Смит, и нищо чудно, така повелява лоялността на бивш военен към военен. А можеше и да се въздържи от гласуване.

Беше изпил кафето си, но не му се ставаше още. Щеше му се господин Паско да му каже да се прибира в килията. Усмихна се и се надигна от мястото си. Настъпи моментът за първата проверка, помисли си той, когато зърна дълга редица от обществени телефони. Извади портфейла на Ник, намери визитната картичка и набра телефонния номер, записан в долния десен ъгъл.

— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — съобщиха отсреща.

— Господин Мънро, ако обичате — рече Ник.

— Кой по-точно?

Дани хвърли поглед върху картичката.

— Фрейзър Мънро.

— За кого да предам?

— Никълъс Монкрийф.

— Свързвам ви, господине.

— Благодаря.

— Здравейте, сър Никълъс — чу се след малко ведър мъжки глас. — Много ми е приятно да ви чуя.

— Добро утро, господин Мънро — бавно произнесе Дани. — Възнамерявам да пътувам до Шотландия по-късно през деня и исках да попитам дали сте свободен, за да се видим утре по някое време?

— Разбира се, сър Никълъс. Дали ще ви е удобно в десет?

— Прекрасно — отговори Дани, спомнил си в последния момент, че това бе една от любимите думи на неговия приятел.

— До утре тогава. С радост ще ви очаквам в офиса ни в десет.

— Доскоро, господин Мънро — рече Дани и едва се сдържа да не попита къде точно се намира този офис. Окачи слушалката на вилката и, вир-вода от напрежение, въздъхна облекчен. Големия Ал се бе оказал прав. Мънро очакваше Ник да му се обади, защо ще се усъмнява, че това може да е някой друг?

Качи се сред първите на влака. Докато чакаше да потеглят, прочете спортните страници. Футболният сезон бе приключил преди месец, но той все още хранеше надежди за „Уест Хам“, приключил на седмо място във Висшата лига предишния сезон. Натъжи се, че никога няма да рискува да посети „Ъптън Парк“ от страх да не го познаят. Не забравяй, Дани Картрайт е мъртъв… и погребан, напомни си той.

Влакът бавно се изниза от гарата, Лондон постепенно остана назад и навлязоха в провинцията. Дани се изненада от бързината, с която набраха скорост. Никога не беше ходил в Шотландия. Най-северната точка, до която бе стигал, бе Викаридж Роуд в Уотфорд.

Чувстваше се изтощен, а не бяха минали и няколко часа, откакто бе напуснал затвора. Събитията се развиваха доста бързо, а най-трудното бе, че трябваше непрестанно да взима решения. Провери колко е часът — единайсет и петнайсет. Опита се да продължи с четенето, но главата му клюмна.

— Билетите, моля.

Дани се сепна, потърка очи и подаде на кондуктора пътния ваучер от „Белмарш“.

— Много съжалявам, сър, но този билет не важи за експресните влакове. Ще трябва да доплатите.

— Казаха ми, че… — започна Дани. — Моля да ме извините, колко трябва да ви дам? — довърши Ник.

— Осемдесет и четири лири.

Не можеше да повярва, че е допуснал такава глупава грешка. Извади портфейла си, плати и кондукторът веднага му издаде билет.

— Благодаря ви, сър.

На Дани му направи впечатление, че човекът се обърна към него със „сър“, без да се замисли. Не му хрумна дори да му каже нещо от рода на „човече“ — характерното обръщение на шофьорите на автобуси към пътниците в Ийст Енд.

— Ще обядвате ли, сър? — попита на тръгване служителят. Да, явно го бе преценил по дрехите и акцента.

— Да — отвърна Дани.

— Ресторантът е през няколко вагона. След половин час ще започнат да сервират.

— Признателен съм ви. — Друг типичен израз на Ник.

Дани се загледа през прозореца към прелитащите картини на английския пейзаж. Отминаха Грантам и той отново посегна към вестника. Този път се зачете във финансовите страници. Не след дълго по уредбата обявиха, че вагон-ресторантът е вече отворен, и той се запъти натам. Настани се на малка маса, с надеждата, че никой няма да пожелае да му прави компания. Старателно прегледа менюто, чудейки се какво би избрал Ник. Когато келнерът дойде, той поръча:

— Патѐ. — Знаеше как се произнася думата, но нямаше представа какво е, нито какъв вкус има. Само преди две години следваше златното правило никога да не поръчва нещо с чуждо име. — След това стек и пай с месо.

— За десерт?

Ник го беше учил, че никога не бива да поръчва всичко наведнъж.

— Ще си помисля.

— Разбира се, сър.

Към края на обяда Дани беше прочел почти целия вестник, дори отзивите за театралните постановки, което неизменно насочи мислите му към Лорънс Девънпорт. Засега обаче той щеше да почака. Предстояха по-важни неща. Храната наистина му хареса и когато келнерът се появи със сметката, той му подаде трийсет паунда, от което стомахът му се сви.

Ако се вярваше на написаното в дневниците на Ник, господин Мънро е убеден, че за имението в Шотландия и жилището в Лондон могат да се вземат доста добри пари, въпреки че за това ще трябва време. Дани чудесно си даваше сметка, че не е възможно да изкара няколко месеца само с двеста паунда.

Върна се в купето си и се замисли за предстоящата среща с адвоката. Влакът спря за кратко в Нюкасъл ъпон Тайн и Дани отвори куфара, за да извади материалите, които беше приготвил за разговора. Прегледа първо писмата, които съдържаха най-вече отговорите на Мънро на въпроси на Ник. Но нямаше как да знае какви са били тези въпроси. Налагаше се да прави предположения, като внимаваше за датите и за съответните записи в дневника на своя приятел. За пореден път се убеди, че през последните четири години чичо Хюго се бе възползвал добре от факта, че Ник е в затвора.

Дани бе имал клиенти като този чичо Хюго, докато работеше в гаража — финансови акули, търговци на недвижими имоти и разни младоци, които си въобразяват, че могат да си правят с него каквото си поискат, а никой от тях дори не бе успял да разбере, че той не може да прочете документите им. Отново се сети за изпитите, на които се беше явил дни преди освобождаването му. Дали Ник бе минал успешно? Беше се зарекъл пред приятелите си, че ако ги вземе, ще подаде молба за магистратура. Дани имаше намерение да спази обещанието му и да се яви на изпитите. Мисли като Ник, забрави за Дани, напомни си той. Ти си Ник, ти си Ник. Прегледа отново писмата с такова старание, все едно преговаряше преди изпит. Изпит, който задължително трябва да вземе.

Влакът закъсня с десет минути и пристигна на гара „Уейвърли“ в петнайсет и трийсет. Дани се сля с тълпата на перона. Провери разписанието на влаковете, заминаващи за Дънброут. Имаше още двайсет минути. Купи си един брой на „Единбург Ивнинг Нюз“ и се задоволи само с една багета с бекон от „Ъпър Кръст“^[1]. Дали господин Мънро ще разбере, че той не е „горна коричка“? Отиде на перона, откъдето тръгваше влака му, и седна на една пейка. Разгърна вестника и установи, че е пълен с имена на хора и градове, за които никога не беше чувал: научи за проблемите на плановата комисия в Дъдлингстън, за цената на незавършената сграда на Шотландския парламент. В притурката се разказваше за Единбургския фестивал, който щеше да се проведе следващия месец. Информацията за „Хартс енд Хибс“ в предстоящия сезон доминираше чувствително над материалите за „Арсенал“ и „Уест Хам“.

Десет минути по-късно се качи на влака, който се движеше по теснолинейка до Дънброут. Пътува близо четирийсет минути. Междувременно спряха на няколко гари, чиито имена не можеше дори да произнесе. В четири и четирийсет малкият влак шумно навлезе в гара Дънброут. Дани повлече куфара си по перона и след това навън пред гарата и с облекчение забеляза едно самотно такси на стоянката. Качи се отпред, докато шофьорът прибираше куфара му в багажника.

— Накъде? — попита той, щом се озова зад кормилото.

— Вихте ли ми препоръчали някой хотел?

— Тук имаме само един.

— Това решава проблема — отговори Дани и колата потегли.

Олекнал с три паунда и половина плюс бакшиша, Дани застана пред входа на „Монкрийф Армс“. Изкачи стълбите, мина през летящата врата и стовари куфара си пред рецепцията.

— Искам стая за тази нощ — съобщи той на жената зад плота.

— Единична?

— Да, ако обичате.

— Моля, подпишете този формуляр, сър.

Дани вече слагаше подписа на Ник, без дори да се замисли.

— И може ли да видя кредитната ви карта?

— Аз… — започна Дани. — Ще платя в брой.

— Разбира се, сър. — Жената обърна формуляра към себе си, прочете името и се опита да прикрие изненадата си. След това, без да каже и дума, се скри в задната стая. Много скоро оттам се появи мъж на средна възраст с плетен на ръка пуловер и кадифен панталон.

— Добре дошли у дома, сър Никълъс. Аз съм Робърт Кирбрайд, управителят на този хотел. И моля да ме извините, но не ви очаквахме. Ще ви прехвърлим в апартамента на Уолтър Скот.

„Прехвърляне“ на затворнически език не беше хубава дума.

— Но аз… — започна Дани, пресмятайки наум колко пари са му останали.

— Без да доплащате.

— Благодаря ви.

— Ще се присъедините ли към нас на вечеря?

— Да — каза Ник, — не — побърза да добави Дани, който отново се сети колко са намалели средствата му… — Вече хапнах.

Някакъв млад мъж го придружи до въпросния апартамент.

— Казвам се Андрю — рече той, докато отключваше. — Ако се нуждаете от нещо, само ми се обадете.

— Ще имам нужда от изгладен костюм и чиста риза. Имам среща утре в десет — каза Дани.

— Разбира се, сър. Ще бъдат готови.

— Благодаря — рече Дани. Още един бакшиш.

Седна на ръба на леглото и включи телевизора. Изслуша новините, четяха ги почти с акцента на Големия Ал. Едва когато превключи на Би Би Си 2, започна да разбира всяка дума, но много скоро заспа.