Джефри Арчър
Затворник по рождение (4)

3.

Съдия Саквил насочи вниманието си към адвоката на другия край на скамейката. Той познаваше добре изтъкнатия баща на Алекс Редмейн, пенсионирал се наскоро като съдия във Върховния съд, но синът му не се бе явявал досега пред него.

— Господин Редмейн — напевно започна съдията, — желаете ли да разпитате свидетеля?

— Със сигурност — отвърна Редмейн, докато събираше записките си.

Дани си спомни как малко след като беше арестуван, един полицай го посъветва да си намери адвокат. Оказа се, че не е лесно. Той бързо разбра, че както автомеханиците, така и адвокатите таксуват на час, затова получаваш само толкова, колкото можеш да си позволиш. Той можеше да си позволи десет хиляди лири — сума, спестена през последните десет години, която бе смятал да използва като първоначална вноска за апартамента в Боу, където Бет, той и бебето щяха да живеят след сватбата. И последното пени беше погълнато още преди делото да стигне до съда. Юристът, когото избра, някой си господин Мейкпийс, беше поискал пет хиляди паунда авансово още преди да е свалил капачката на писалката си, и още пет хиляди, след като бе възложил делото на Алекс Редмейн — адвокатът, който щеше да го представя в съда. Дани така и не разбра за какво са му двама адвокати за едно и също нещо. Когато поправяше кола, той не караше Бърни да вдигне капака, за да погледне той двигателя, и със сигурност не би поискал депозит, преди да си донесе инструментите.

Алекс Редмейн му допадна още при първата им среща. Не само защото и той беше фен на „Уест Хам“, а защото въпреки изискания си акцент и оксфордската диплома никога не му говореше с пренебрежение.

Господин Мейкпийс му бе препоръчал да се признае за виновен в убийството, след като го бе изслушал и прочел обвинителния акт. Той бе уверен, че ще постигне споразумение с Короната, което да позволи на клиента му да се отърве само с шестгодишна присъда.

Дани отхвърли предложението.

Алекс Редмейн многократно кара Дани и годеницата му да се върнат към случилото се, търсейки несъответствия в разказите им. Не откри такива и се съгласи да го защитава дори след като парите бяха привършили.

— Господин Крейг — започна Алекс Редмейн, без да подръпва перуката и реверите си, — сигурен съм, че е излишно да ви напомням, че все още сте под клетва, което е допълнителна отговорност за един адвокат.

— Внимавайте, господин Редмейн — прекъсна го съдията. — Не забравяйте, че обвиняем тук е вашият клиент, а не свидетелят.

— Не знам дали ще сте убеден в това, когато стигнете до окончателен извод, Ваша Светлост.

— Господин Редмейн — отвърна рязко съдията, — не е необходимо да ми напомняте каква е ролята ми в тази зала. Вашата работа е да разпитвате свидетелите, а моята — да спазвам буквата на закона. И нека да оставим заседателите да решат каква да бъде присъдата.

— С позволението на Негова Светлост — каза Редмейн, обръщайки се към свидетеля, — по кое време вие и приятелите ви отидохте в „Дънлоп Армс“ онази вечер?

— Не си спомням точния час — отговори Крейг.

— Нека тогава да се опитам да опресня паметта ви. Седем часа? Седем и половина? Осем?

— Смятам, че беше някъде към осем.

— Значи сте пили вече три часа, когато са се появили клиентът ми, неговата годеница и най-близкият му приятел?

— Както вече казах пред този съд, не си спомням тяхното пристигане.

— Точно така — потвърди Редмейн, имитирайки Пиърсън. — Колко питиета обърнахте преди, да речем, единайсет?

— Нямам представа. Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и никой не ги броеше.

— Е, след като установихме, че сте пили повече от три часа, да речем, че бутилките са били шест. Или седем? Дори осем?

— Най-много пет. Което не е кой знае какво за четирима души.

— Принципно бих се съгласил с вас, ако един от вашите приятели не беше отбелязал в писмените си показания, че е пил само диетична кола, а друг — чаша-две, защото бил с колата.

— Но на мен не ми се налагаше да карам, защото живея само на сто метра от „Дънлоп Армс“.

— Само на сто? — попита Редмейн и след като Крейг не отговори, продължи: — Казахте пред съда, че не сте забелязали други клиенти в бара, преди да чуете повишени гласове.

— Точно така.

— И тогава сте чули обвиняемия да казва: „Да излезем вън да се разберем“?

— Именно.

— А не е ли истина, че именно вие, господин Крейг, сте предизвикали разпрата с непростимите си подмятания към клиента ми? — Той погледна записките си. — „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.“ — Редмейн чакаше отговор, но Крейг мълчеше. — Да смятам ли липсата на отговор за потвърждение?

— Нищо подобно, господин Редмейн. Просто не смятам, че въпросът ви заслужава отговор — надменно отвърна Крейг.

— Аз пък смятам, че заслужава, господин Крейг, защото съм убеден, че след като господин Уилсън ви е казал: „Що не се гръмнеш бе?“, именно вие сте му казали: „Да излезем вън да се разберем“.

— Мисля, че такъв израз отива много повече на клиента ви — отвърна Крейг.

— Или на подпийнал човек, който се перчи на приятелите си пред хубава жена?

— Налага се отново да ви напомня, господин Редмейн — намеси се съдията, — че клиентът ви е подсъдимият в това дело, а не господин Крейг.

Редмейн се поклони леко, но когато вдигна поглед забеляза, че заседателите попиват всяка негова дума.

— Господин Крейг — продължи той, — допускам, че сте излезли през главния вход и сте изтичали в задната уличка, за да се сбиете.

— Излязох на задната уличка едва когато чух писъка.

— Тогава ли взехте ножа от бара?

— Не съм правил такова нещо — рязко отговори Крейг. — Вашият клиент грабна ножа, преди да излезе навън, както вече ясно посочих в показанията си.

— Става дума за показанията, внимателно изготвени в нощта, когато не сте могли да заспите, нали? — попита Редмейн.

Крейг не отговори.

— Може би това отново е въпрос, който не заслужава отговор? — предположи Редмейн. — Някой от приятелите ви последва ли ви към задната улица?

— Не, никой.

— Значи те не са видели сбиването ви с господин Картрайт?

— Не биха могли, защото не е имало такова сбиване.

— Бяхте ли носител на Наградата по бокс в Кеймбридж?

— Да — с известно колебание отговори Крейг.

— И докато бяхте студент, бяхте временно изключен за…

— Какво отношение има това? — настоятелно попита съдия Саквил.

— Ще се радвам да оставя това решение на заседателите, Ваша Светлост — отговори Редмейн и обръщайки се към Крейг, продължи: — Били ли сте временно изключен от Кеймбридж след пиянска разпра с местни младежи, които по-късно сте описали пред магистратите като „банда хулигани“?

— Това беше преди години, когато бях още студент.

— И години по-късно, в нощта на осемнадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и девета, отново се заяждахте с друга „банда хулигани“, прибягвайки до употребата на нож, който сте взели от бара?

— Както вече ви казах, не съм аз този, който взе ножа, но бях свидетел на това как вашият клиент наръга господин Уилсън в гърдите.

— И след това се върнахте в бара?

— Да, веднага позвъних на телефона за спешни случаи.

— Нека да се опитаме да бъдем малко по-точни, господин Крейг. Вие всъщност не сте се обадили на телефона за спешни случаи, а първо сте звъннали на мобилния на инспектор Фулър.

— Вярно е, Редмейн, но изглежда, забравяте, че докладвах за престъпление и много добре знаех, че Фулър ще съобщи на службата за спешни случаи. Линейката, ако си спомняте, пристигна преди инспектора.

— Няколко минути по-рано — натърти Редмейн. — Чудя се обаче как така разполагате с мобилния номер на полицейски инспектор.

— Двамата скоро преди това участвахме в голям процес за разпространение на наркотици, който изискваше обстойни консултации, често пъти с кратко предизвестие.

— Значи инспектор Фулър ви е приятел?

— Не сме близки — отговори Крейг. — Отношенията ни са чисто професионални.

— Господин Крейг, допускам, че сте го познавали достатъчно добре, за да му се обадите и той да чуе първо вашата версия на историята.

— За щастие има още четирима свидетели, които могат да я потвърдят.

— Ще разпитам всеки един от приятелите ви, господин Крейг, тъй като ми е любопитно защо, след като сте се върнали в бара, сте ги посъветвали да се прибират по домовете си.

— Те не видяха как вашият клиент намушка господин Уилсън, така че не бяха замесени по никакъв начин — каза Крейг. — И също така сметнах, че могат да се окажат в опасност, ако останат.

— Но ако някой е бил в опасност, господин Крейг, това би трябвало да е единственият свидетел на убийството на господин Уилсън, така че защо не напуснахте заедно с приятелите си?

Крейг за пореден път остана безмълвен, но този път не защото смяташе въпроса недостоен за отговор.

— Може би истинската причина да им поръчате да си вървят, е, защото са били пречка да изтичате вкъщи и да смените окървавените си дрехи, преди да се появи полицията? Все пак вие живеете, както признахте, „на сто метра“ оттам.

— Изглежда, сте забравили, господин Редмейн, че инспектор Фулър пристигна само няколко минути след извършване на престъплението — подигравателно отговори Крейг.

— Седем минути са изминали от обаждането ви на инспектора до неговото пристигне, а преди да влезе в бара, той дълго е разпитвал клиента ми.

— Как си представяте да поема такъв риск, знаейки, че полицията може да се появи всеки момент? — сопна се Крейг.

— Мога да си го представя — отвърна Редмейн, — ако алтернативата е да прекарате останалата част от живота си в затвора.

Залата зажужа оживено. Погледите на заседателите бяха вперени в Спенсър Крейг, но той отново не отговори нищо.

Редмейн почака малко, преди да продължи:

— Господин Крейг, повтарям, че смятам да разпитам приятелите ви един по един. — Обърна се към съдията и добави: — Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

— Господин Пиърсън — каза съдията, — не се съмнявам, че желаете да зададете още въпроси на този свидетел.

— Да, Ваша Светлост — отвърна Пиърсън. — Имам още един въпрос, на който много бих искал да получа отговор. — Усмихна се на свидетеля и попита: — Господин Крейг, вие Супермен ли сте?

Крейг изглеждаше озадачен, но бе наясно, че Пиърсън се опитва да му помогне, и отговори:

— Не, господине. Защо ми задавате този въпрос?

— Защото само Супермен, след като стане свидетел на убийство, би могъл да се върне в бара, да говори с приятелите си, да отлети у дома, да си вземе душ, да се преоблече и да долети пак обратно, за да седне небрежно в бара и да посрещне инспектор Фулър.

Няколко заседатели се опитаха да скрият усмивките си.

— Или може би наблизо се е намирала някоя удобна телефонна кабина? — Усмивките прераснаха в смях. Пиърсън изчака той да утихне, преди да добави: — Господин Крейг, позволете ми да ви извадя от фантастичния свят на господин Редмейн, като ви задам един сериозен въпрос.

Сега беше ред на Пиърсън да изчака вниманието на всички да се фокусира върху него.

— След като съдебните експерти на Скотланд Ярд изследваха оръжието, вашите отпечатъци ли бяха открити по дръжката на ножа, или тези на обвиняемия?

— Със сигурност не моите — каза Крейг, — защото в такъв случай аз щях да бъда на подсъдимата скамейка.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — заяви Пиърсън.