Джефри Арчър
Затворник по рождение (10)

9.

Усети, че му прилошава, когато очите им се срещнаха. Спенсър Крейг го наблюдаваше от галерията, където бяха местата за публиката. Дани отвърна на погледа му, застанал в центъра на ринга в очакване на гонга, обявяващ началото на първия рунд.

Когато Бет влезе — не беше я виждал от две седмици — Дани с облекчение си даде сметка, че тя ще е с гръб към Крейг, докато е на свидетелското място. Бет му се усмихна топло, докато произнасяше клетвата.

— Елизабет Уилсън ли е вашето име? — попита Алекс Редмейн.

— Да — отговори тя и неволно отпусна ръка върху корема си. — Обикновено ми казват Бет.

— Живеете на Бейкън Роуд в Боу, Източен Лондон, така ли?

— Да — потвърди тя.

— Починалият Бърни Уилсън е ваш брат, така ли?

— Да, така е.

— Работите като личен помощник на председателя на „Дрейк Марин Иншурънс Къмпани“ в лондонското Сити?

— Да, така е.

— Кога очаквате бебето? — попита Алекс.

Пиърсън смръщи чело, но знаеше, че не бива да прекъсва.

— След шест седмици.

Съдия Саквил се наведе над нея от мястото си и се усмихна.

— Бихте ли разказали на мен и на заседателите какво се случи онази вечер?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ако предпочитате, можете да седнете — продължи съдията любезно. — Когато човек е на необикновено място, може да се почувства зле.

— Благодаря ви — въздъхна Бет, отпусна се на дървената седалка в мястото за свидетели и почти се скри вътре.

— По дяволите — промърмори под нос Алекс Редмейн.

Сега вече заседателите нямаше да виждат нищо, освен главата и раменете й, а постоянното напомняне за нейното състояние бе скрито от погледа им. Трябваше да се досети, че Саквил ще предложи подобно нещо, и да предупреди Бет да не сяда. Дори да бе припаднала, целта щеше да е изпълнена.

— Госпожице Уилсън, бихте ли казали на съда какви са отношенията ви с обвиняемия?

— Двамата с Дани ще се женим следващата седмица — отговори тя.

В залата се разнесе въздишка на изненада.

— Следващата ли? — направи се на изненадан Редмейн.

— Точно така. Отец Майкъл го обяви в черквата по време на службата вчера.

— Но ако годеникът ви бъде осъден…

— Не можете да осъдите човек за нещо, което не е извършил — остро отвърна Бет.

Алекс се усмихна. Чудесно попадение. При това тя извърна лице към заседателите.

— Откога се познавате с обвиняемия?

— Откакто се помня. Семейството му винаги е живеело срещу нас. Ходехме и в едно училище.

— Смесената гимназия „Клемент Атлий“? — доуточни Редмейн, след като погледна записките си.

— Точно така — потвърди Бет.

— Значи го харесвате от дете?

— Дани обаче не ме забелязваше и почти не е говорил с мен, докато не завършихме училище.

Дани се усмихна за първи път този ден, спомнил си малкото момиче с плитчици, което все се въртеше около брат си.

— Правехте ли опити да говорите с него?

— Не. Не смеех. Но винаги стоях на тъчлинията и го гледах как играе футбол.

— Дани и брат ви от един отбор ли бяха?

— Още от училище — отговори Бет. — Дани беше капитан, а брат ми — вратар.

— Дани винаги ли беше капитан?

— О, да. Приятелите му дори го наричаха Капитан Картрайт. Беше капитан на всички училищни отбори — футбол, крикет и дори бокс.

Алекс забеляза, че един-двама от заседателите се усмихнаха.

— Разбираха ли се?

— Бяха най-добри приятели.

— Караха ли се често, както моят уважаван колега намекна? — Алекс погледна към прокурора.

— Само заради „Уест Хам“ или за някоя от приятелките на Бърни.

Един от заседателите се засмя.

— Но Дани не свали ли Бърни в първия рунд по време на шампионата на Клуба по бокс на момчетата от Боу стрийт миналата година?

— Така е, но той винаги е бил по-добрият, и си го знаеше. Дори ми каза веднъж, че ако случайно стигнат до финалите, ще е късмет, ако брат ми издържи до втория рунд.

— Значи между тях няма лоши чувства, както намекна уважаемият ми колега, господин Пиърсън.

— Че той откъде ще знае, след като не познава никой от тях?

Дани отново се усмихна.

— Госпожице Уилсън — строго се обади съдията. — Моля, концентрирайте се върху отговора на въпроса.

— А какъв беше той? — рече Бет, изчервена от неудобство.

Съдията погледна записките си.

— Имаше ли някакви лоши чувства между брат ви и обвиняемия?

— Не — рече Бет. — Нали ви казах, че бяха най-добри приятели?

— Казахте преди малко на съда, госпожице Уилсън — опита се да я насочи към конкретиката на делото Редмейн, — че не сте смеели да говорите с Дани, докато сте били ученици. И въпреки това сте решили да се омъжите за него.

— Така си е. — Тя обърна очи към Дани.

— И каква беше причината нещата да се променят?

— Когато Бърни и Дани завършиха училище, започнаха работа в автосервиза на баща ми. Аз завърших следващата година, след което записах колеж, а после и университета „Ексетър“.

— Който завършихте с отличен успех?

— Именно.

— Каква бе първата ви работа, след като приключихте с образованието си?

— Бях секретарка в „Дрейкс Марин Иншурънс Къмпани“ в Сити.

— С положителност сте можели да заемете и по-престижно място, като се има предвид квалификацията ви.

— Вероятно — призна Бет. — Но офисите на „Дрейкс“ са в Сити и не ми се искаше да се отделям много от дома.

— Разбирам. От колко години работите за компанията?

— Пет.

— През това време от секретарка достигнахте поста личен помощник на председателя, така ли?

— Да.

— Колко секретарки работят в „Дрейкс Иншурънс“? — попита Редмейн.

— Не зная точно, около стотина.

— Но тъкмо вас избраха за този пост.

Бет предпочете да замълчи.

— Кога за първи път се видяхте с Дани след завръщането ви в Лондон от университета?

— Много скоро след като започнах работа в Сити — отговори Бет. — Една събота сутрин мама ме помоли да мина да оставя обяд на баща ми в автосервиза. Дани беше там, пъхнал глава под капака на някаква кола. В началото си помислих, че не ме е забелязал, защото от мястото, където се беше заврял, вероятно виждаше само краката ми, но по едно време се опита да надникне и си удари тила в ръба на капака.

— Тогава ли ви покани да излезете за първи път?

— Ваша Светлост — нетърпеливо скочи на крака Пиърсън, — имам чувството, че се намираме на репетиция на любителска театрална група.

Ходът на Алекс бе дал резултат. Съдията, станал свидетел през последните десет години на подобни разпити от страна на Пиърсън, вероятно тайно потриваше ръце, че някой излиза със същия номер на хитрия прокурор, но все пак се наведе напред и отбеляза:

— Господин Редмейн, ще ви помоля да задавате въпроси на свидетелката, а не да подсказвате очакваните от вас отговори, така че госпожица Уилсън просто да се съгласява с вас.

— Моля за извинение, Ваша Светлост — кимна Редмейн. — Ще внимавам за в бъдеще.

Съдия Саквил смръщи чело, припомняйки си, че бащата на младия адвокат го бе уверявал в същото, и то също толкова неискрено.

— Кога беше следващият път, когато се срещнахте с обвиняемия? — попита Редмейн Бет.

— Същата вечер. Покани ме в „Хамърсмит Пале“ — обясни тя. — Двамата с брат ми се отбиваха там всяка събота вечер, където, както Бърни обичаше да казва, било претъпкано.

— И колко често се виждахте след тази първа среща?

— Почти всеки ден, докато не го задържаха.

— Искам да ви върна към вечерта на осемнайсети септември миналата година — подхвана Редмейн. — Моля ви да разкажете със свои думи на съдебните заседатели какво се случи тогава.

— Идеята беше на Дани — да отидем да хапнем в Уест Енд, тъй като случаят бе по-специален.

— И какво беше по-специалното?

— Възнамеряваше да ми направи предложение.

— Откъде сте знаели?

— Чух брат ми да разказва на майка ми и баща ми, че Дани се е изръсил две месечни заплати за пръстен. — Тя протегна лявата си ръка, така че заседателите да видят златния й пръстен с диамант.

Алекс изчака шепота да стихне, преди да попита:

— И направи ли ви предложение?

— Да, дори коленичи.

— Приехте ли?

— Разбира се. Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.

Пиърсън си отбеляза първата й грешка.

— Какво стана после?

— Преди да си тръгнем, Дани се обади на Бърни, за да му съобщи новината, и той се съгласи да се присъедини към нас, за да празнуваме заедно.

— Къде се разбрахте да продължите?

— В „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“ в Челси.

— Защо точно там?

— Дани вече бе ходил там веднъж след мач на „Уест Хам“ на „Стамфорд Бридж“. Според него било изискано и щяло да ми хареса.

— По кое време стигнахте в заведението?

— Не мога да кажа със сигурност, но трябва да е било преди десет.

— Брат ви вече ви чакаше там, така ли?

— Ето отново — намеси се Пиърсън.

— Моля да ме извините, Ваша Светлост — рече Редмейн и се обърна към Бет. — Кога се появи брат ви там?

— Вече ни чакаше.

— Забелязахте ли кой друг беше в заведението?

— Да — отговори Бет. — Актьорът Лорънс Девънпорт — доктор Бересфорд от сериала — седеше на бара с други трима.

— Познавате ли се с Лорънс Девънпорт?

— Не, разбира се — отривисто каза Бет. — Виждала съм го само на екрана.

— Трябва да сте била развълнувана от срещата с телевизионна звезда в нощта, в която сте получили и предложение.

— Не чак толкова. Направи ми впечатление, че съвсем не е така хубав като Дани.

Няколко съдебни заседатели отправиха погледи към небръснатия късо подстриган мъж с фланелка на „Уест Хам“, която очевидно не бе виждала ютия от доста време.

Едва ли много заседатели биха се съгласили с нея, помисли си Алекс.

— Разкажете ни какво се случи след това.

— Изпихме бутилка шампанско и решихме, че е време да си тръгваме.

— И тръгнахте ли си?

— Не. Бърни поръча нова бутилка и когато барманът я донесе на масата и взе празната, чух някой да казва: „Само ще изхабят питието“.

— Как реагираха Дани и Бърни?

— Не чуха репликата, но забелязах, че един от мъжете до бара ме зяпа. Намигна ми, след което отвори уста и подаде езика си.

— Кой от четиримата беше това?

— Господин Крейг.

Дани вдигна очи към галерията за публиката точно когато Крейг смръщи чело. За щастие тя нямаше как да го види.

— Казахте ли на Дани?

— Не. Човекът бе очевидно пиян. А и аз съм израснала в Ийст Енд, така че съм чувала далеч по-неприятни неща. Освен това знаех как ще реагира Дани, ако му кажа.

Пиърсън не спираше да записва.

— Значи се направихте, че не го чувате, така ли?

— Да — отвърна Бет. — И тогава същият човек рече на приятелите си: „Кучката си я бива, стига да не си отваря устата“. Бърни го чу. Един от другите додаде: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“. Останалите се разсмяха. — Тя замълча за миг, после продължи: — Само господин Девънпорт се притесни.

— Бърни и Дани също ли се смяха?

— Не. Бърни грабна бутилката от шампанско, изправи се и се обърна към тях. — Пиърсън записа дословно следващите й думи: — Но Дани го дръпна и го накара да седне обратно, съветвайки го да не им обръща внимание.

— А той?

— Послуша го, но само защото казах, че искам да си вървим. Бяхме близо до вратата, когато видях, че онзи продължава да ме зяпа. Каза: „Тръгваме, а?“, а после уж шепнешком, но достатъчно високо, та всички да го чуят, добави: „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим“.

— За какво изреждане става дума? — попита недоумяващо съдия Саквил.

— Когато няколко мъже правят секс с една и съща жена — поясни Редмейн. — Понякога се прави и за пари. — Адвокатът изчака съдията да си запише и погледна към заседателите, за да види дали някой от тях няма нужда от допълнително обяснение, но видя, че те стоят спокойно. — Сигурна ли сте, че това бяха точните думи — попита той свидетелката.

— Не е нещо, което бих забравила лесно — отвърна рязко Бет.

— Същият мъж ли го каза?

— Да, господин Крейг.

— Как реагира Дани?

— Той продължи да не им обръща внимание — хората бяха пияни все пак. Проблемът беше брат ми. Вбеси се, когато господин Крейг подхвърли: „Да излезем вън да се разберем“.

— „Да излезем вън да се разберем“ — повтори Редмейн.

— Точно така — потвърди Бет, на която не й беше много ясно защо адвокатът повтаря думите й.

— Господин Крейг присъедини ли се към вас навън?

— Не, но само защото Дани избута брат ми в алеята и аз бързо затворих вратата зад нас.

Пиърсън взе червена химикалка и подчерта думите: избута брат ми на алеята.

— Значи Дани успя да изведе брат ви от бара, без повече неприятности?

— Да, но Бърни все така настояваше да се върне, за да се разберат.

— Да се разберат ли?

— Да.

— Но вие продължихте по задната уличка.

— Точно така. Но малко преди да стигна до главната улица, видях, че един от мъжете от бара стои на пътя ми.

— Кой беше това?

— Господин Крейг.

— Какво направихте?

— Изтичах обратно към Дани и брат ми. Помолих ги да се върнем в бара. В този момент видях и други двама от мъжете — единият беше господин Девънпорт — да стоят пред задната врата. Извърнах се и видях, че първият вече върви към нас.

— Какво стана след това? — попита Редмейн.

— Бърни каза: „Ти поеми скапаняка, а аз ще се заема с останалите“, но преди Дани да отговори, онзи, когото Бърни нарече „скапаняк“, се втурна към нас и заби юмрук в лицето на Дани. След това започна голям бой.

— И четиримата ли участваха?

— Не. Девънпорт стоеше пред задната врата заедно с още един — висок и мършав, а когато брат ми почти събори третия, ми извика да намеря такси, защото бил убеден, че ще свърши бързо.

— Направихте ли го?

— Да. Но първо се уверих, че Дани се е справил с Крейг.

— А беше ли?

— Естествено.

— Колко време ви отне да намерите такси?

— Няколко минути — отговори Бет. — Когато колата спря, шофьорът надникна през прозореца и за моя изненада рече: „Мисля, че не такси, а линейка ти трябва, момиче. Ако наистина са ти приятели, по-добре повикай линейка“. След това си замина.

— Правен ли е опит да бъде намерен този шофьор? — попита съдията.

— Да, Ваша Милост — отвърна Редмейн, — но до този момент никой не се е обадил. — След това той отново насочи вниманието си към свидетелката. — Как реагирахте на думите на шофьора?

— Извърнах се и видях, че брат ми лежи в безсъзнание. Дани държеше главата му на коленете си. Изтичах обратно по улицата, за да видя какво става.

Пиърсън отново си записа нещо.

— Даде ли Дани някакви обяснения какво се е случило?

— Да, каза ми, че Крейг ги изненадал, като извадил нож. Дани се опитвал да го изтръгне от ръката му, когато онзи промушил Бърни.

— Бърни потвърди ли думите му?

— Да.

— Какво направихте след това?

— Обадих се на „Бърза помощ“.

— Моля ви добре да си помислите, преди да отговорите на следващия ми въпрос, госпожице Уилсън. Полицията или линейката пристигна първо?

— Онези с белите престилки — отвърна Бет без колебание.

— Колко време след обаждането дойдоха?

— След седем или осем минути.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото постоянно си гледах часовника.

— Колко време след това дойде полицията?

— Не мога да кажа с точност, но минаха поне още пет минути.

— Колко време остана с вас инспектор Фулър, преди да влезе в бара, за да разпита господин Крейг?

— Поне десет минути — отговори Бет, — но може да е било и повече.

— Но достатъчно господин Крейг да изтича до дома си на стотина метра от бара, да се преоблече и да се върне, за да представи своята версия за случилото се на полицейския инспектор.

— Ваша Светлост — скочи отново Пиърсън, — това вече е скандално от страна на човек, който има отговорности пред обществото.

— Съгласен съм — отвърна съдията. — Нека съдебните заседатели да не обръщат внимание на последния коментар на господин Редмейн. Не забравяйте, че подсъдим не е господин Крейг. — Повтори той и изгледа сурово Редмейн.

Адвокатът обаче не трепна — знаеше, че заседателите няма да забравят и вече е посадил семето на съмнението.

— Моля за извинение, Ваша Светлост. Няма да се повтори.

— Гледайте наистина да е така.

— Госпожице Уилсън, докато чакахте да дойде полицията, парамедиците сложиха ли брат ви на носилка, за да го закарат до най-близката болница?

— Да, направиха всичко по силите си, но знаех, че е прекалено късно. Беше загубил страшно много кръв.

— Вие или Дани придружихте ли го?

— Отидох сама, защото инспектор Фулър искаше да зададе още въпроси на Дани.

— Това разтревожи ли ви?

— Да, Дани също бе ранен. Не беше и…

— Не за това ви питам — побърза да я прекъсне Редмейн, който не искаше тя да довърши изречението си. — Тревожехте ли се, че полицията може да заподозре Дани?

— Не — категорична беше Бет. — И през ум не ми мина. Разказах на полицията точно какво се е случи, а и той щеше да потвърди думите ми.

Ако в този момент Алекс бе погледнал прокурора, щеше да види, че за части от секундата лицето му се озари от усмивка.

— За съжаление брат ви издъхна по пътя към „Челси и Уестминстър Хоспитал“.

Бет се разплака.

— Да, позвъних на родителите си. Те дойдоха веднага, но беше твърде късно.

Алекс изчака тя да се успокои и едва тогава зададе следващия си въпрос:

— Дани дойде ли при вас в болницата?

— Не.

— Защо?

— Полицията го разпитваше.

— Кога го видяхте след това?

— На сутринта, в полицейския участък в Челси.

— Полицейският участък в Челси ли? — нарочно повтори той, правейки се на изненадан.

— Полицаите дойдоха у нас още рано сутринта. Казаха, че Дани е задържан и обвинен в убийството на Бърни.

— Това трябва да е било голям удар.

Господин Пиърсън скочи отривисто от мястото си.

— Как реагирахте на новината? — побърза да попита Редмейн.

— Не вярвах на ушите си. Повторих дума по дума какво се е случило, но видях, че не ми вярват.

— Благодаря, госпожице Уилсън. Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

Дани въздъхна с облекчение, докато Бет слизаше по стъпалата. Истински скъпоценен камък бе това негово момиче. Тя му се усмихна, когато мина покрай него.

— Госпожице Уилсън — високо рече съдията, преди тя да стигне вратата на залата. — Бихте ли се върнали на свидетелското място? Господин Пиърсън може би иска да ви зададе един-два въпроса.