Джефри Арчър
Затворник по рождение (51)

50.

„Разглеждане на дело при затворени врати“ беше израз, който Дани не беше чувал досега. Господин Мънро подробно му обясни защо с адвокат Дезмънд Галбрайт са избрали този начин.

И двете страни се съгласиха, че не желаят делото да се гледа в отворена за публика съдебна зала. Галбрайт обясни, че Хюго Монкрийф не желае семейните неразбирателства да стават обществено достояние, а Мънро предупреди Дани, че ако се стигне до открит процес, в пресата ще се появят много повече материали относно престоя му в затвора, отколкото за споровете около завещанието на дядо му.

И двете страни прецениха, че делото трябва да се гледа от съдия от Върховния съд и неговото решение ще се счита за окончателно: след като съдията произнесе присъдата си, нито една от страните няма да има право на обжалване. Сър Никълъс и Хюго Монкрийф трябваше да подпишат писмено съгласие за това.

Дани седна до адвокат Мънро от едната страна на масата, а Хюго Монкрийф, придружен от Маргарет, се настаниха до Дезмънд Галбрайт. Съдия Сандърсън зае мястото си на бюрото с лице към тях. Никой от присъстващите не носеше черна тога, поради което цареше съвсем неофициална атмосфера. Съдията откри заседанието, като им обясни, че макар делото да се гледа при затворени врати, решението му носи цялата тежест на закона. Остана доволен, когато и двамата адвокати кимнаха.

И двете страни се бяха съгласили съдия Андерсън да гледа делото, а Мънро го описа като „мъдра стара птица“.

— Господа — започна съдията, — след като се запознах със случая, мога да ви уверя, че съм наясно колко висок е залогът. Преди всичко искам да ви попитам дали са направени необходимите усилия, за да се стигне до компромисно решение между двете страни?

Господин Галбрайт пръв стана от мястото си и обясни, че сър Алегзандър Монкрийф е написал недвусмислено писмо, в което е заявил, че обезнаследява внука си, осъден от военен съд, а неговият клиент, господин Хюго Монкрийф, иска да се изпълни последното желание на баща му.

Адвокат Мънро заяви от името на клиента си, че не той е завел иск за решаване на спора в съда, нито е искал да участва в такъв спор, но също като господин Хюго Монкрийф, смята, че желанието на дядо му трябва да бъде уважено.

— До последната буква — добави той.

Съдията повдигна рамене и се примири, че явно няма място за компромисно решение.

— Да започваме тогава. Прочетох всички предоставени ми документи и взех под внимание доказателствата, внесени в съда от двете страни по делото. Сега ще ви изложа фактите, които според мен са от значение за изхода на спора. Нито една от страните не оспорва факта, че на седемнадесети януари 1997 година сър Алегзандър Монкрийф е написал завещание, според което оставя цялото си имущество на внука си, сър Никълъс Монкрийф, по това време военнослужещ в Косово. — Съдията направи пауза и вдигна поглед към адвокатите, които едновременно кимнаха в знак на съгласие.

— Адвокат Галбрайт обаче, от името на клиента си Хюго Монкрийф, твърди, че това не е последното завещание на сър Алегзандър и че — съдията погледна записките си за сверка — на първи ноември 1998 година той е написал второ такова, като е оставил цялото си имущество на сина си сър Ангъс Монкрийф. Сър Ангъс е починал на двайсети май 2002 година и на свой ред е оставил цялото си имущество на по-малкия си брат — Хюго. Освен това, в защита на тезата си, адвокат Галбрайт е предоставил като доказателство писмо, написано от сър Алегзандър, в което той обяснява защо е променил решението си. Господин Мънро не твърди, че подписът на втората страница от писмото е подправен, а само, че първата страница е написана на по-късна дата. Адвокат Мънро също така заяви, че няма да предостави никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, но истинността му ще стане ясна от само себе си в хода на делото.

— Господин Мънро също така обясни на съда, че няма да претендира, че сър Алегзандър не е бил вменяем, когато е написал второто завещание. Дори напротив, той сподели, че само седмица преди сър Алегзандър да почине, двамата са играли шах и възрастният господин е победил доста убедително.

— В заключение ми се иска да обобщя, че единственият спор, който съдът трябва да разреши, е дали второто завещание на сър Алегзандър е валидно, както адвокат Галбрайт, от името на клиента си, твърди, а адвокат Мънро, без да предоставя неопровержими доказателства, смята обратното. Струва ми се, че това е справедливо представяне на казуса. Сега ще помоля адвокат Галбрайт да обясни позицията на клиента си, господин Хюго Монкрийф.

Дезмънд Галбрайт стана от мястото си.

— Ваша Светлост, клиентът ми и аз сме съгласни, че единственият спор между страните е дали второто завещание, което ние сме убедени, че е последното желание на сър Алегзандър, е валидно. В подкрепа на твърдението си сме предоставили на съда самото завещание, както и придружаващото го писмо. Сега бих желал да поканя нашия свидетел, който, надявам се, веднъж завинаги ще сложи край на спора.

— Разбира се — съгласи се съдията. — Моля, поканете свидетеля да влезе.

— Моля професор Найджъл Флеминг да заповяда — обяви Галбрайт и се обърна към вратата.

Дани се наведе към Мънро и го попита дали познава професора.

— Само по име — отговори Мънро, когато в залата влезе висок, елегантен господин с побеляла коса. Докато той полагаше клетва, Дани си помисли, че му прилича на начетените авторитети, които връчваха наградите в училището му, но никога на него.

— Моля, седнете, професор Флеминг — покани го съдия Сандърсън.

Галбрайт остана прав.

— Професоре, смятам, че е важно да запознаем съда с експертизата, която ще внесете в делото, затова се надявам да нямате нищо против първо да ви задам няколко въпроса относно професионалните ви постижения.

Професорът леко се поклони.

— Каква е настоящата ви длъжност?

— Професор по неорганична химия в университета в Единбург.

— Вярно ли е, че сте написали книга за връзката между неорганичната химия и криминологията, която се изучава като част от учебната програма по право в повечето университети?

— Не мога да твърдя за повечето университети, господин Галбрайт, но със сигурност в университета в Единбург.

— Били ли сте наеман от различни правителства, за да окажете помощ при решаването на спорове от такъв характер?

— Не ми се иска да преувеличавам постиженията си. Наистина, три пъти съм бил наеман от различни правителства, за да ги консултирам при спорове между две или повече нации.

— Повече от достатъчно. Тогава нека ви попитам, господин професоре, някога давали ли сте показания в съд, когато се е оспорвала истинността на завещание?

— Да, господине, в седемнадесет отделни случая.

— И бихте ли съобщили на този съд в колко от тях присъдата е била в полза на страната, за която сте свидетелствали?

— Не искам да оставя впечатление, че присъдите са били такива благодарение на моите показания.

— Много добре казано — с кисела усмивка отвърна Галбрайт. — И все пак въпросът ми е в колко от тези седемнадесет дела решението на съда е съвпадало с вашето мнение?

— Шестнайсет — отговори професорът.

— Моля, продължете, адвокат Галбрайт — подкани го съдията.

— Професоре, имахте ли възможност да се запознаете със завещанието на покойния сър Алегзандър, което е в основата на спора между двете страни в това дело?

— Разгледах и двете завещания.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса относно второто завещание? — Професорът кимна. — Може ли да се твърди, че хартията, на която е написано, е била достъпна по това време на пазара?

— За кое време точно става въпрос, господин Галбрайт? — попита съдията.

— Ноември, 1998 година, Ваша Светлост.

— Да, така е — отговори професорът. — Смея да твърдя, въз основата на научни доказателства, че хартията, на която е написано второто завещание, е същата като тази на първото от 1997 година.

Съдията повдигна вежди, но не направи никакъв коментар.

— Червената панделка, с която са запечатани завещанията, също ли е от едно и също производство? — попита Галбрайт.

— Да, направих тестове с двете панделки и се потвърди, че и двете са произведени по едно и също време.

— А дали успяхте да разгледате подписа на сър Алегзандър върху двете завещания, господин професоре?

— Преди да отговоря на въпроса ви, господин Галбрайт, бих искал да заявя, че не съм експерт графолог, но сравних мастилото и мога да твърдя, че то е едно и също и е произведено преди 1990 година.

— Да не искате да кажете, че сте в състояние да направите анализ на мастилото и да уточните годината на производство?

— Понякога успяваме да определим дори месеца — обясни професорът. — Всъщност съм длъжен да съобщя на съда, че подписът, положен и на двете завещания, е изписан с мастило „Уотърман“ от 1985 година.

— А сега бих искал да ви запитам за пишещата машина, на която е напечатано второто завещание — продължи адвокат Галбрайт. — Какъв модел е и кога за първи път се е появила на пазара?

— Машината е марка „Ремингтън Енвой II“, която излиза на пазара през 1965 година.

— Само да обобщя — добави Галбрайт. — Вие твърдите, че хартията, мастилото, панделката и пишещата машина са били налични преди датата ноември 1998 година?

— Несъмнено — потвърди професор Флеминг.

— Благодаря ви. Бихте ли останали на мястото си, тъй като колегата ми, господин Мънро, вероятно също ще иска да ви зададе въпроси?

Мънро бавно стана от мястото си.

— Нямам въпроси към свидетеля, Ваша Светлост.

Съдията не реагира, за разлика от Галбрайт, който невярващо впери поглед в опонента си. Хюго Монкрийф помоли жена си да му обясни какво толкова значимо е казал Мънро, а Дани гледаше право пред себе си, без да показва никакви емоции, както го беше инструктирал адвокатът му.

— Ще призовавате ли други свидетели, господин Галбрайт? — попита съдия Сандърсън.

— Не, Ваша Светлост. Мога само да предположа, че отказът на уважаемия ми колега да разпита професор Флеминг означава, че приема твърденията му за верни — отговори Галбрайт. — Изцяло.

Мънро не реагира изобщо.

— Господин Мънро, желаете ли да направите встъпително изказване? — попита съдията.

— Накратко, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост — отговори Мънро. — Професор Флеминг потвърди, че завещанието на сър Алегзандър Монкрийф, в което той завещава всичко на моя клиент, е безспорно автентично. Ние сме съгласни с показанията по този въпрос. Както сам обяснихте в началото, Ваша Светлост, спорът, който съдът трябва да реши днес, е дали второто завещание е истинско, което…

— Ваша Светлост — прекъсна го Галбрайт и скочи от мястото си. — Да не би господин Мънро да намеква пред съда, че показанията на професор Флеминг се отнасят в пълна сила за първото завещание, но много удобно не трябва да се взимат предвид, ако става въпрос за второто?

— Не, Ваша Светлост — отвърна Мънро. — Ако моят уважаван колега бе проявил повече търпение, щеше да разбере, че не намеквам това. Професорът призна пред съда, че не е експерт по подписи…

— Също така обаче — отново го прекъсна Галбрайт и пак скочи от мястото си, — професорът заяви, че мастилото в подписа на двете завещания е от една и съща бутилка.

— Но не и от една и съща ръка.

— Експерт графолог ли ще призовете за свидетел? — попита съдията.

— Не, Ваша Светлост.

— Имате ли някакви доказателства за твърдението си, че подписът е фалшифициран?

— Не, Ваша Светлост — повтори Мънро.

Този път съдията повдигна вежди.

— А ще призовавате ли изобщо свидетели, господин Мънро?

— Да, Ваша Светлост. Също както уважаемия ми колега, и аз ще поканя само един свидетел. — Мънро направи пауза, напълно наясно, че с изключение на Дани, всички присъстващи умират от любопитство да разберат името му. — Моля господин Джийн Хънсакър да заповяда.

Вратата се отвори и огромната фигура на Хънсакър бавно влезе в стаята. На Дани му се стори, че нещо не е наред, и си даде сметка, че за първи път вижда Хънсакър без вечната пура в ръка.

Хънсакър положи клетва, мощният му глас кънтеше в малката стая.

— Моля, седнете, господин Хънсакър — покани го съдията. — Тъй като сме малко, предлагам да се държим неофициално.

— Съжалявам, Ваша Светлост — извини се тексасецът.

Мънро стана от мястото си и се усмихна на Хънсакър.

— Бихте ли ни казали името и професията си, за протокола?

— Казвам се Джийн Хънсакър Трети и съм пенсионер.

— А с какво се занимавахте, преди да се пенсионирате, господин Хънсакър? — попита съдията.

— С нищо кой знае какво, сър. Баща ми, както и дядо ми преди него бяха фермери животновъди, но аз не наследих поминъка, особено след като откриха нефт в земите ми.

— Значи сте в нефтената индустрия? — предположи съдията.

— Не точно, сър, защото когато бях на двадесет и седем, продадох земята си на една британска нефтена компания, „Бритиш Петролиум“, и оттогава съм се отдал изцяло на хобито си.

— Много интересно. А мога ли да ви попитам… — започна съдията.

— Ще стигнем и до хобито след минута — рязко го прекъсна Мънро. Съдията се облегна в стола си, а на лицето му се изписа извинително изражение. — Господин Хънсакър, мога ли за яснота да повторя, че след като сте продали земята си на „Бритиш Петролиум“, не се занимавате с нефтен бизнес?

— Точно така, сър.

— Бих искал, в услуга на съда, да уточним в каква друга област вие не сте експерт? Например, разбирате ли нещо от завещания?

— Не, сър.

— А може би сте специалист по хартия и мастила?

— Не, сър, не съм.

— Тогава вероятно сте експерт по панделки?

— На младини се опитвах да ги свалям от косите на момичетата, но и тогава не бях много добър — отговори Джийн.

Мънро изчака смехът в стаята да утихне и продължи:

— А дали разбирате нещо от пишещи машини?

— Не, сър.

— От подписи?

— Не, сър.

— Дали обаче ще съм прав — продължи Мънро, — ако заявя, че сте най-добрият експерт в света по пощенски марки?

— Мисля, че спокойно можете да твърдите, че това съм или аз, или Томоджи Уатанаби — отговори Хънсакър. — Зависи с кого от двама ни разговаряте.

Съдията не можеше повече да се сдържа и попита:

— Господин Хънсакър, ще ни обясните ли какво имате предвид?

— С него сме колекционери от повече от четирийсет години, Ваша Светлост. Моята колекция е по-голяма, но ако трябва да бъда честен към господин Уатанаби, това се дължи единствено на факта, че съм по-богат от него и все наддавам повече от горкото копеле. — Дори Маргарет Монкрийф не успя да приглуши смеха си. — Аз съм член на борда на „Сотбис“, но той е консултант на „Филипс“. Моята колекция е била излагана в „Смитсониън“ във Вашингтон, неговата — в Императорския музей в Токио. Така че не мога да кажа кой от нас е най-добрият експерт по пощенски марки в света.

— Благодаря ви, господин Хънсакър — отговори съдията. — Радвам се, че свидетелят ви е такъв експерт в своята област, господин Мънро.

— Благодаря, Ваша Светлост — отвърна Мънро. — Господин Хънсакър, запознат ли сте с двете завещания, които са в основата на спора между страните по това дело?

— Да, сър, запознат съм.

— И какво е мнението ви като професионалист относно второто завещание — това, в което сър Алегзандър оставя цялото си имущество на сина си Ангъс?

— То е фалшиво.

Дезмънд Галбрайт мигновено скочи от мястото си.

— Да, да — намеси съдията и му махна с ръка да седне обратно. — Надявам се, господин Хънсакър, че ще предоставите пред съда конкретни доказателства за твърдението си. Под конкретни доказателства нямам предвид поредната порция домашна философия.

Дружелюбната усмивка на Хънсакър се изпари от лицето му и той изчака няколко секунди, преди да заговори:

— Ще докажа, Ваша Светлост, както се изразявате тази страна, извън всякакво съмнение, че второто завещание на сър Алегзандър е фалшиво. Ще ви помоля да вземете завещанието пред себе си. — Съдия Сандърсън се обърна към Галбрайт, който сви рамене, стана от мястото си и му подаде оригинала на второто завещание. — Сега, сър — продължи Хънсакър, — бихте ли обърнали на втора страница от документа, където ще видите подписа на сър Алегзандър, изписан върху пощенска марка.

— Да не намеквате, че марката е фалшива? — попита съдията.

— Не, сър.

— Но вие сам признахте, че не сте специалист по подписи? Какво имате предвид?

— Нещо, което се вижда с просто око — обясни Хънсакър. — Ако човек знае какво да гледа.

— Моля ви, осветлете ме — подкани го съдията, видимо бе нетърпелив.

— Нейно Величество се възкачи на престола на Великобритания през февруари 1952 година — започна Хънсакър, — но беше официално коронована в Уестминстърското абатство на втори юни, 1953 година. Кралските пощи издадоха марка в чест на събитието — всъщност аз съм горд притежател на едно от първите издания, в перфектно състояние. На нея Нейно Величество е млада дама, но поради забележително дългото й царуване, на всеки няколко години Кралските пощи издават нови екземпляри, на които кралицата изглежда малко остаряла. Марката, залепена на това завещание, е издадена през март 1999 година. — Хънсакър се обърна в стола си, за да погледне Хюго Монкрийф и се почуди дали смисълът на думите му достигна до съзнанието му.

Маргарет Монкрийф обаче разбра всичко, стисна устни и пребледня.

— Ваша Светлост — продължи Хънсакър. — Сър Алегзандър почина през декември 1998 година — три месеца преди тази марка да бъде издадена. Едно е ясно — не той е изписал подписа си върху Нейно Величество.