Джефри Арчър
Затворник по рождение (22)

21.

Гласът отвън оповестяваше, че е време за църква.

Дани и Ник зачакаха пред вратата, докато Големия Ал хъркаше щастливо, воден от убеждението си, че докато спиш, не си в затвора.

Тежкият ключ се завъртя в бравата и вратата се отвори. Дани и Ник се сляха с множеството, тръгнало към параклиса на затвора.

— Вярваш ли в Господ? — попита Дани, докато слизаха по витата метална стълба към приземния етаж.

— Не — отговори Ник. — Аз съм агностик.

— Какво значи това?

— Агностик е човек, който вярва, че няма как да знаем дали Господ съществува, или не, за разлика от атеиста, който е сигурен, че няма Бог. Но пък е много добро извинение да прекараш един час извън килията всяка неделя, а и обичам да пея. Освен това падрето тук изнася прекрасни служби, макар да отделя прекомерно голямо внимание на разкаянието.

— Какво е „падре“?

— Така наричат свещениците в армията.

— А „прекомерно“?

— Прекалено много, повече от необходимото.

— Двамата с Бет сме римокатолици.

— Казва се: „Двамата с Бет сме католици“.

— Двамата с Бет сме католици — повтори Дани. — Затова знаем Библията наизуст, въпреки че не мога да чета.

— Не ти ли омръзва постоянно да те поправям?

— Понякога — призна Дани. — Обаче знам, че Бет много ще се зарадва, че се уча да пиша, да чета и да говоря правилно. Тя винаги е казвала, че трябва да се образовам.

— Тя ще дойде ли следобед на посещение?

— Да — усмихна се Дани. — Нямам търпение да я видя.

Двамата стигнаха входа на параклиса, където се наредиха на опашка, за да бъдат претърсени, преди да ги пуснат да влязат.

— Защо ще ни претърсват? — попита Дани.

— Защото това е един от малкото поводи затворници от четирите блока да се съберат и могат да си разменят наркотици или информация.

Стигнаха до края на опашката, където ги претърсиха двама надзиратели — ниска жена на около четиридесет години, която изглеждаше, сякаш отдавна е на диета със затворническа храна, и по-млад мъж, който явно прекарваше много време на лежанката за вдигане на тежести. Повечето от затворниците се бутаха, за да бъдат претърсени от жената.

Най-сетне Дани и Ник влязоха в параклиса — просторно правоъгълно помещение с дървени пейки, обърнати към сребърния кръст на олтара. На тухлената стена отзад беше изрисувана „Тайната вечеря“ в огромни размери. Ник обясни на Дани, че е рисувана от затворник, който ползвал други затворници за модели.

— Не е зле — каза Дани.

— Това, че някой е убиец, не означава, че няма други качества — отбеляза Ник. — Не забравяй Караваджо.

— Не мисля, че го познавам — призна Дани.

— Отворете на страница 127 от Псалтира — рече свещеникът — и всички заедно ще изпеем „Ти, който доблестен си“.

— Ще те запозная с Караваджо, щом се върнем в килията — обеща Ник и в този миг от малкия орган прозвучаха встъпителните акорди.

Докато пееха, Ник се зачуди дали Дани успява да прочете думите или ги е научил наизуст при посещенията в кварталната църква.

Огледа малкия параклис. Не се учудваше, че пейките бяха претъпкани с хора като на футболен стадион в събота следобед. На последния ред се бе струпала групичка затворници, които обсъждаха кой от новите попълнения търси наркотици, без изобщо да си направят труда дори да отворят книгите с химни; вече бяха отхвърлили Дани от списъка с клиенти. Дори когато коленичиха, не се престориха, че изричат молитва — изкуплението не ги интересуваше. Замълчаха едва когато отецът започна проповедта си. Дейв, чието име бе изписано на пластмасова табелка, закачена на расото му, се оказа съвестен, старомоден свещеник, избрал убийството за тема на словото си. Това предизвика бурни викове „Алилуя!“ от първите редици, където се беше настанила група експанзивни афро-карибци, очевидно вещи в темата.

Дейв подкани затворниците да отворят библиите си на Битие и започна с историята на Каин, първия убиец.

— Каин толкова много завиждал на успехите на брат си, че решил да се отърве от него.

После им разказа за Моисей, който според него убил някакъв египтянин и смятал, че ще му се размине, но Господ го видял и го наказал да страда до края на живота си.

— Това не си го спомням — прошепна Дани.

— Нито пък аз — призна Ник. — Досега смятах, че Моисей е умрял спокойно в съня си на сто и трийсет години.

— Сега искам всички да отворите Втора книга Царства — продължи Дейв, — където ще прочетете за цар, който е бил убиец.

— Алилуя! — изреваха затворниците на първите редове, макар и не в унисон.

— Да, цар Давид е бил убиец — рече Дейв. — Той убил хетееца Урия, защото се влюбил в съпругата му Вирсавия. Но Давид бил хитър и не искал всички да го видят как убива военачалника си, затова наредил на Урия да заеме предна позиция в предстоящата битка, което гарантирало смъртта му. Само че Господ видял какво сторил Давид и го наказал, защото Господ вижда всичко и наказва онези, престъпили заповедите Му.

— Алилуя! — извикаха отново в хор първите редове.

Дейв завърши службата със заключителна молитва, в която думите „разбиране“ и „прошка“ се повтаряха отново и отново. Накрая благослови множеството, вероятно най-многочисленото в Лондон тази сутрин.

— Службата тук е много по-различна службите в „Сейнт Мери“ — каза Дани на излизане от параклиса.

Ник само повдигна вежди.

Отново ги претърсиха и трима затворници бяха отделени настрани, преди да ги отведат по пурпурния коридор.

— Какво ще им правят? — попита Дани.

— Отвеждат ги за притежание на наркотици — обясни Ник. — Ще прекарат най-малко седем дни в карцера.

— Не може да си струва цената — учуди се Дани.

— Те явно смятат обратното, защото можеш да си сигурен, че щом ги пуснат, веднага ще се върнат към търговията си.

С всяка следваща минута Дани се вълнуваше все повече от предстоящата среща с Бет, първата от седмици насам.

В два следобед, час преди времето за посещения, Дани нервно кръстосваше килията. Беше изпрал и изгладил ризата и джинсите си и прекара доста време под душа. Чудеше се с какво ли ще е облечена Бет, сякаш излизаха на първа среща…

— Как изглеждам? — попита Дани.

Ник направи гримаса.

— Толкова ли е зле?

— Не, само че…

— Само че какво? — настоя Дани.

— Може би Бет ще очаква да си избръснат.

Дани се огледа в парчето огледало на стената и бързо си погледна часовника.