Джефри Арчър
Затворник по рождение (30)

29.

Дани се вгледа в отражението си. От месеци не се беше виждал в цял ръст и искрено се стъписа. Влиянието на Ник се бе оказало по-силно, отколкото подозираше. Изведнъж си даде сметка, че марковите джинси и фланелката на „Уест Хам“ може би не са много подходящи за Кралския съд. Искрено съжали, че отхвърли идеята на Ник за семпъл тъмен костюм с риза и връзка, които щяха да са в далеч по-голям унисон със сериозността на положението (това бяха думи на Ник), а не съвсем точният размер би бил пренебрежима подробност (сложни думи, които вече не му се налагаше да търси в речника).

Дани зае мястото си на обвиняем в съдебната зала и зачака влизането на тримата съдии. Изведоха го от „Белмарш“ още в седем сутринта с просторен бял бус на затвора с още дванайсет затворници, които имаха дела в Апелативния съд. Колко ли от тях щяха да се върнат? Щом пристигнаха, го заключиха в самостоятелна килия и му казаха да чака. Това му даде малко време за размисъл. Не че щяха да му дадат думата в съда. Господин Редмейн бе преговорил с него процедурата в най-големи подробности. Беше му обяснил, че този процес значително ще се различава от първия.

Трима съдии щяха да разгледат новото доказателство, както и протоколите от първия процес и трябваше да бъдат убедени, че съдията и заседателите отпреди година не са разполагали с него или не са взели правилното решение.

Щом чу записа, Алекс Редмейн бе убеден, че той поне ще породи съмнение. Сподели, че няма намерение да се спира прекалено подробно на причината за отсъствието на Тоби Мортимър.

По едно време вратата се отвори и Алекс влезе при затворника. При последния им разговор бе настоял Дани да се обръща към него на малко име. Но на Дани не му беше удобно, въпреки че от самото начало адвокатът му се държеше с него като с равен. Алекс преговори отново новите им доказателства. Според него, независимо от самоубийството на Мортимър, те разполагаха със записа и това бе най-голямата им победа.

— Човек трябва да избягва клишетата, господин Редмейн — усмихна се Дани.

— След година ще можеш сам да водиш защитата си — засмя се Алекс.

— Да се надяваме, че няма да се наложи.

 

 

Дани извърна лице към първия ред на галерията, където седяха Бет и майка й, както и много други жители на Боу. Вероятно по-късно щеше да си тръгне с тях.

Нямаше как да знае, че на улицата пред Кралския съд стоят още много хора, който скандираха и размахваха плакати с настояването той да бъде освободен. Сред представителите на пресата забеляза млад журналист от „Бетнал Грийн и Боу Газет“ с отворен бележник и приготвена писалка. Дали щеше да се случи така, че да даде ексклузивно интервю за утрешния брой? Алекс го беше предупредил, че може да не признаят записа като единствено доказателство, но изслушан в съдебната зала, той щеше да се появи във всички вестници и тогава…

Дани вече не беше сам. Алекс, Ник, Големия Ал и, разбира се, Бет се бяха превърнали в генерали на малката му армия. Алекс беше признал, че се надява поне още един свидетел да потвърди историята на Мортимър. Щом той бе пожелал да признае, нищо чудно и Лорънс Девънпорт или Джералд Пейн да се решат, след като две години бяха живели с мисълта за случилото се.

— Защо не се срещнеш с тях? — бе попитал Дани. — Може и да се съгласят да те изслушат.

Адвокатът му беше обяснил защо това е невъзможно и че дори ако ги срещне случайно на обществено място, е длъжен да се оттегли от делото за неспазване на професионалната етика.

— А не можеш ли да изпратиш някого от свое име и той да вземе необходимите доказателства, както направи Големия Ал?

— Не — отвърна Алекс. — Ако някой свърже подобно действие с мен, ще се наложи ти да си търсиш друг адвокат, а аз — друга работа.

— Ами бармана?

Редмейн му обясни, че са направили проучване на Редж Джаксън, който държеше „Дънлоп Армс“, и се оказало, че е с криминално минало.

— Тогава?

— Нищо. Арестуван е на два пъти през последните пет години за намерени в него крадени вещи, но от полицията не разполагали с достатъчно доказателства, за да бъде осъден. И обвиненията паднали.

— Ами Бет? — не спираше Дани. — Ще й дадат ли втори шанс?

— Не. Съдиите вече са прочели показанията й в протоколите от делото и няма да искат да ги чуят отново. — Освен това Алекс го увери, че е изчел много подробно основанията на съдията от първото дело и не е открил никакви данни за предубеденост от негова страна, за да поиска повторно гледане на делото. — Истината е, че всичко зависи от записа.

— Какво ще кажеш за Големия Ал?

Алекс сподели с довереника си, че е мислил за варианта Албърт Кран да бъде призован за свидетел, но решил, че това по-скоро ще навреди, отколкото да помогне.

— Но той е верен приятел — рече Дани.

— С криминално минало.

 

 

Точно в десет тримата съдии влязоха в съдебната зала. Всички се изправиха и наведоха глави, докато чакаха те да се настанят на своя подиум. В очите на Дани двамата мъже и жената, които държаха съдбата му в ръцете си, бяха някакви смътни фигури с къси перуки и дълги до земята черни тоги, които скриваха цивилните им дрехи.

Алекс Редмейн постави папката с материалите си на невисоката поставка пред себе си. Бе обяснил на Дани, че ще стои сам на предна позиция, тъй като прокурорът не е длъжен да присъства по време на делото за обжалване. На Дани господин Арнолд Пиърсън определено нямаше да му липсва.

Щом съдебният състав зае местата си, съдия Браун покани господин Редмейн да започне изложението си.

Алекс направи стегнат преглед на историята, като при всяка възможност намекваше за съмненията си. За съжаление от израженията на съдиите личеше, че успехът му не е голям. Председателят на състава, съдия Браун, го прекъсна няколко пъти с въпроса има ли нови доказателства по делото, които могат да бъдат представени, напомняйки, че и той, и колегите му са добре запознати с протоколите от заседанията на първото дело.

След около час Алекс се предаде.

— Уверявам ви, Ваша Светлост, че имам намерение да предоставя на вниманието ви нови доказателства.

— Аз пък ви уверявам, господин Редмейн, че ние с нетърпение очакваме да ги чуем — отвърна съдията.

Алекс пое дълбоко дъх, прелисти поредна страница в папката пред себе си и продължи:

— Разполагаме със запис, който бих искал да чуете и да вземете предвид. Това е разговор между господин Тоби Мортимър, един от известните ви Мускетари, присъствал в „Дънлоп Армс“ във въпросната нощ, но не бе разположен по време на първото дело. — Дани затаи дъх, когато видя Алекс да изважда малкия касетофон. Адвокатът тъкмо се канеше да натисне копчето за прослушване, когато съдия Браун се наведе над широкото бюро и каза:

— Един момент, господин Редмейн.

Дани усети, че целият потреперва, когато тримата съдии сведоха глави и започнаха да обсъждат нещо. Мина време, преди председателят на състава да зададе на Алекс въпрос, който адвокатът без съмнение очакваше:

— Господин Мортимър ще се яви ли да свидетелства?

— Не, Ваша Светлост, но записът ще покаже, че…

— Защо няма да се яви в съда, господин Редмейн? Все още ли е неразположен?

— За съжаление той почина съвсем наскоро.

— Може ли да попитам каква е причината за смъртта му?

Алекс изруга мислено. Съдията Браун чудесно знаеше каква е причината за смъртта на Мортимър, но държеше всичко да бъде записано в протокола.

— Почина след свръхдоза хероин.

— Беше ли регистриран преди това като наркоман?

— Да, Ваша Светлост, но за щастие записът е направен в момент на ремисия.

— Вероятно ще призовете лекар, който да го докаже.

— За съжаление — не, Ваша Светлост.

— Да разбирам ли, че по време на изявлението му не е присъствал лекар?

— Да, Ваша Светлост.

— Ясно. Къде е осъществен записът?

— В затвора „Белмарш“, Ваша Светлост.

— Вие присъствахте ли?

— Не, Ваша Светлост.

— Може би някой от служителите в затвора е бил свидетел на обстоятелствата, при които е направен?

— Не, Ваша Светлост.

— Любопитен съм да чуя кой е присъствал на този запис?

— Господин Албърт Кран.

— И след като не е лекар или служител на затвора, в качеството си на какъв е бил там?

— Затворник е.

— Така ли? Длъжен съм да попитам, господин Редмейн, дали имате каквито и да било доказателства, че господин Мортимър не е бил принуждаван или заплашван, за да направи своето изявление?

Алекс се поколеба.

— Не, Ваша Светлост. Но съм убеден, че благодарение на своя опит, сам ще отсъдите в какво състояние е бил господин Мортимър, след като изслушате записа.

— Само че няма как да сме сигурни, че господин Кран не е държал нож, опрян в гърлото на Мортимър, а и е възможно самият му вид да е изкарал акъла на бедния човек.

— Както вече отбелязах, Ваша Светлост, ще си съставите далеч по-добро мнение, след като чуете записа.

— Нека се консултирам с колегите си, адвокат Редмейн.

Тримата съдии отново си зашепнаха.

Не след дълго съдия Браун се извърна към адвоката на обвиняемия.

— Стигнахме до единодушното решение да не ви позволим да пуснете записа, тъй като е напълно неприемлив за нас.

— Позволявам си да припомня на Ваша Светлост, че наскоро приетата директива на Европейската комисия…

— Европейската комисия не раздава правосъдие в този съд — рече съдия Браун, но бързо се коригира: — в тази страна. И ви предупреждавам, че ако съдържанието на касетата бъде оповестено по някакъв начин, ще бъда принуден да отнеса въпроса до прокуратурата.

Единственият репортер на мястото за журналисти отпусна безпомощно писалката си. За миг си бе помислил, че ще има шанса да стане автор на ексклузивна новина, защото се очакваше господин Редмейн да му предостави касетата, ако съдиите бяха разрешили да бъде изслушана. Неговите читатели, за разлика от съдиите, имаха желание да разберат какво е казал Мортимър. Но сега това ставаше невъзможно. Ако вестникът дръзнеше да публикува макар и една дума, щеше да попадне под ударите на закона за обида на съда, нещо, което и най-смелите издатели не биха дръзнали да направят.

Алекс прелисти документите, но знаеше, че не може да направи нищо повече.

— Моля, продължете, господин Редмейн — услужливо предложи съдията.

Алекс подхвана отново изложението си, но другите му нови доказателства бяха съвсем оскъдни и по едно време съдията повдигна изумено вежди. Най-сетне адвокатът седна на мястото си, бесен на себе си. Трябваше да пусне записа на вестниците вчера, преди делото и тогава съдията щеше да бъде поставен пред свършен факт и ще не ще, щеше да разреши пускането на записа в залата.

По-късно баща му отбеляза, че и едно изречение от записа да беше прозвучало в залата, съдията нямаше да може да спре изслушването на цялата касета. Те не бяха допуснали да прозвучи и една дума, камо ли цяло изречение.

Тримата съдии се оттеглиха в дванайсет и трийсет и седем и много скоро се върнаха с категоричното си решение.

— Молбата се отхвърля — постанови кратко съдията.

Алекс клюмна и погледна Дани, който трябваше да прекара повече от двайсет години в затвора заради престъпление, за което, Алекс вече беше напълно сигурен, не е виновен.