Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beyond, 1917 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- iConevska (2015)
Издание:
Джон Голсуърти. Над всичко
Превод: Живка Драгнева
Художник: Богдан Мавродинов
Фототипно издание
Печати се по второто издание на романа „Над всичко“, излязло у нас през 1947 г. в библиотека „Златни зърна“ на редактора-стопанин Славчо Атанасов.
„Витраж“ — София, 1991 г.
Печат ИПК „Родина“
Подвързия ДФ „Георги Димитров“
Цена 11 лв.
История
- — Добавяне
II
Джип беше много горда, за да дава на половина. И в тия първи дни тя даде на Фиорсен всичко — освен сърцето си. Тя искрено желаеше да даде и него, обаче сърцата сами се дават. Може би сърцето си би дала с устните, ако животинското у Фиорсен, още по-възбудено от толкова красота, не беше съвсем изгонило духовното. Той знаеше, че не притежава сърцето й и това го направи да улови, воден от буйната си натура и мъжка извратеност, погрешния път и да се опита да я покори чрез сетивата, а не чрез душата.
При все това тя не беше нещастна, измъчваше я само чувството, че се мъчи да улови нещо, което все се изплъзва. Когато той свиреше, и одухотвореният израз се явяваше на лицето му, тя мислеше: „Сега ще се приближи до него!“ Но тоя израз скоро изчезваше, тя не знаеше как да го задържи, и с него изчезваше и нейното чувство.
Техните стаи бяха в едно отстранено крило на хотела, дето той можеше да свири, колкото иска. Докато той се упражняваше сутрин, тя отиваше в градината, която се спущаше на тераси към морето. Завита в коженото си палто, тя седеше там с книга в ръка. Скоро й беше познато всяко храстче, всяко цвете. Въздухът беше мек, птичките пееха и вече се готвеха да си свиват дом; понякога ставаше пролет и в нейното сърце; обхващаше я чудното чувство, когато всяка твар усеща, че се заражда нов живот на земята, чувството на ранна пролет. Чайки прелитаха отвреме-навреме, разтваряха алчно човките си и крещяха като млади котки.
Тя не съзнаваше колко бе израсла в тия няколко дена, колко високо звучеше вече основният бас на леката мелодия на нейния живот. Животът с Фиорсен отвори очите й за много работи, освен за мъжката природа; поради своята може би фатална възприемчивост тя скоро се пропи от неговата житейска философия. Той беше в постоянна опозиция против всичко, не беше критичен ум, но повечето инстинктивно въставаше против всяко убеждение; можеше да се прехласне пред един красив залив, пред едно ухание, една мелодия, една нова ласка; обхващаше се от горещо състрадание към някой просяк или слепец, от бясна омраза към някой човек с големи права или голем нос, към някоя прегърбена или привидно набожна жена. Като излезеше, той или тичаше с лудешки крачки, или едва-едва пристъпваше; пееше и се смееше, разсмиваше Джип докато я заболяваха страните, а след половин час седеше безмълвен, втренчен като в някаква тъмна бездна и цялото му същество потъваше в мрак. Несъзнателно тя споделяше това опиянение, обаче у нея то беше все приятно и грациозно, тя никога не губеше уважение към чувствата на другите.
В своите любовни излияния той често стигаше до границата, която би била неприятна за ней, никога обаче не я надхвърли, защото все успяваше да я накара да почувствува доколко обожава нейната красота: при това, нейното чувство, че не принадлежи към почтените, порядъчни хора, както се бе помъчила да обясни на баща си, й помагаше да се примири с това. С други неща обаче той я шокираше. Тя не можеше да свикне с неговото незачитане чувствата на другите, с дълбокото презрение, с което той гледаше на хора, които дразнеха нервите му и по адрес на които той правеше полугласни забележки, както бе сторил и тогава пред Шилеровата статуя с приятеля си, граф Розек. Когато правеше подобни забележки, тя явно се дърпаше назад, макар че понякога биваха тъй смешни, че не можеше да се въздържи да не се изсмее. Нейното държане го дразнеше, но го възбуждаше още повече. Един път тя стана и си отиде. Той я последва, седна пред краката й и пъхна като котка главата си под ръката й.
— Прости ми, моя Джип, но те са такива скотове. Кой би могъл да постъпи другояче, кой, кажи ми, освен моята Джип? — И тя трябваше да му прости. Но една вечер, когато той много се забрави, тя каза:
— Не, не мога, ти си скотът!
Той скочи разярен и излезе. За първи път прояви гняв спрямо нея. Джип остана пред огъня, много наскърбена, главно защото не се бе наскърбила, че го е обидила. Би трябвало да бъде отчаяна!
Когато обаче той не се върна в десет часа, тя се разтревожи. Беше казала нещо ужасно. Но в душата си не би взела думата си назад. За пръв път бе дала воля на чувството си против това, което Уинтон бе нарекъл негово невъзможно държане. Ако беше англичанин, никога не би я привлякъл с това брутално незачитане чувствата на другите. Но какво собствено я привлече у него? Неговата странност, неговата дива буйност, хипнотичното на неговата страст, неговата музика. Тази нищо не можеше да унищожи. Устремът, бучението, въздишките на неговата свирня, подобна на морето вън, тъмно и бурно разпенено, блъскащо се о скалите или дълбоко синьо при слънчева светлина, с бели чайки, които прелитат над него; те приличаха на подвижното, усмихнато тихо море, набраздено от минаващите течения, обуздало своя вечен стремеж и готово пак да се издигне и разпени. Това беше, което тя искаше от него — музика, не неговите прегръдки, нито дори неговото обожание, неговото остроумие, неговата своеобразна, котешка красота, — не, само това от душата му, което се изтръгваше под пръстите му и увличаше душата й. Дали да се втурне, когато се върне, да го прегърне, да се притисне до него, да се изгуби цяла в него? Защо не? Нали е неин дълг, защо да не бъде и нейна радост? Но тя изтръпна. Някакъв инстинкт, много дълбок, за да се поддаде на анализ, нещо в най-скритата дълбочина на нервите й, я правеше да се стряска, като че ли я беше страх, като че ли се боеше да се отпусне, да обича — инстинктът за самосъхранение пред нещо съдбоносно, пред нещо, което тя отнася — странното инстинктивно чувство, което изпитваме пред една бездна, страхът да се приближим твърде много и да бъдем неудържимо увлечени надолу.
Тя влезе в спалната. Да си легне, без да знае где е той, какво прави, какво мисли, й се чинеше странно, и тя седна пред огледалото, четка дълго косите си, със сребърната си четка, втренчена в отражението на бледното си лице, от което очите гледаха тъмни и широко разтворени. Най-после си каза: Не мога нищо да сторя. Все ми е едно! Легна, угаси светлината. Всичко й се чинеше странно и самотно; нямаше огън. После заспа.
Присъни й се, че е с баща си и Фиорсен в един железопътен вагон на брега на морето. Водата се издигаше все по-високо, пенеше и стенеше. Тя се събуди изведнаж и с тая способност, която имат кучетата, да бъдат, още щом се пробудят с пълно съзнание, позна, че той свири в салона, свири по това време през нощта? Тя лежеше, заслушана в трепетната, безпокойна мелодия, надигна се два пъти от леглото, но и двата пъти, сякаш самата съдба искаше да я спре, мелодията се засилваше и тя чувствуваше: „Не, не мога! Все същото е! Той не мисли колко хора ще разбуди! Върши само това, което му е угодно и не го е грижа за другите.“ И като затули ушите си с ръце, продължи да лежи неподвижна.
Когато след дълго време свали ръцете си, той беше спрял да свири. Тя го чу, че влиза, но се престори, че спи. На следната утрин той като че беше забравил всичко. Но не и Джип. Тя много искаше да узнае какво бе почувствувал вечерта, къде беше отишъл, но беше много горда, за да запита.
През първата седмица беше писала два пъти на баща си, а после му прати само една-две карти. Защо да му разказва как прекарва в обществото на един човек, когото той не можеше да търпи? Дали не беше прав баща й? Да признае това, би било много болезнено за нейната гордост, обаче тя почна да копнее за Лондон. Новата й къща беше оазис, на който мислите й често се спираха. Като се настанят там, ще могат да живеят, както им е угодно, без да се боят, че ще засегнат чувствата на други хора, и тогава ще е, може би, по-добре. Той ще се залови сериозно за работа, тя ще му помага и всичко ще бъде другояче. Нейната нова къща, новата й градина, овощните дървета, които скоро ще цъфнат! Тя ще си вземе котки и кучета, ще язди, когато татко дойде в града; леля Розамунд ще й идва на гости, ще дойдат приятели, ще има музика, може би и танц — ще танцува чудесно! После концертите му, щастието да бъде участница в неговите успехи! А над всичко удоволствието да украси къщата си, да прави смели опити със светлини и багри. И все пак тя чувствуваше, че да се мисли за бъдещето, е вече лош знак.
Едно нещо я радваше — да се вози с лодка. Имаше хубави ясни дни, мартенското слънце грееше топло, имаше доста вятър. Той се спогаждаше много добре със „старите морски вълци“, чиято лодка бяха наели, проявяваше изобщо най-добрите си страни в сношенията с простите хора.
През такива часове Джип биваше обхваната от романтични чувства. Морето беше синьо, скалите и още голите дървета по брега се очертаваха мечтателно в леката мъгла. Без да обръща внимание на „старите морски вълци“, той слагаше ръката си около кръста й и тя беше благодарна да се почувствува духовно близка с него. Тя правеше чести усилия да го разбере през тия седмици, които обаче все пак й носеха известно разочарование. Чувственият елемент в брака не я смущаваше; макар че тя не изпитваше никаква страст, неговата не я отблъскваше. Причината лежеше много по-дълбоко — чувството за някаква непреодолима преграда, инстинктивният страх да се отпусне. Тя не можеше да му се открие, не можеше да го познае. Защо се впиваха очите му тъй често в нея, без обаче да я виждат? Защо всред най-сериозното свирене, той внезапно прекъсваше и почваше някоя дива, отчаяна мелодия или захвърляше цигулката? Кое беше причината на тия часове на угнетено състояние, след които изпадаше в най-безумна веселост? А преди всичко, какви сънища го вълнуваха в редките минути, когато музиката проясняваше странното му бледно лице? Дали не беше това само физическа илюзия — познати ли му бяха изобщо сънищата? „Сърцето на другите е тъмна гора“ — освен за тоя, който обича.
Една сутрин той й подаде едно писмо.
— Виж, Паул Розек ходил да види къщата ни! Нарича я чудесно „гнездо на гургулици“.
Споменът за сладникавото лице на приятеля му, загадъчно като сфинкс, за очите, които сякаш познаваха толкова тайни, беше неприятен за Джип, която каза спокойно:
— Защо собствено го обичаш, Густав?
— О, той е много полезен, разбира от музика и от много други работи.
— Аз го намирам отвратителен.
Фиорсен се засмя.
— Отвратителен! Защо, моя Джип? Той е добър приятел, възхищава се от тебе, о да, много се възхищава от тебе! Казва, че има чудесна техника спрямо жените.
Джип се изсмя.
— На мене ми прилича на костенурка.
— О, ще му кажа! Той ще е поласкан!
— Ако направиш това, ще…
Той скочи и я взе в ръцете си, лицето му изразяваше такова смешно разкаяние, че тя се смекчи. После обмисли думите си и се разкая за тях. Но все пак, Розек беше лукав и студено чувствен човек, в това беше убедена. Мисълта, че той шпионира нейната малка къщичка, й разваляше цялата радост.
След три дена се върнаха в града. Докато колата завиваше към тяхната улица, Джип полека сложи ръката си в тая на Фиорсен. Тя беше силно развълнувана. Дърветата бяха вече напъпили, бадемите тук-там цъфтяха. Сега бяха вече близо. Пет, седем, десет — тринадесет! Още две къщи! Ето я! На зелената ограда, над напъпилите люлякови храсти, стои с бели числа номерът — деветнадесет. И тук вече цъфтяха бадемите! През високата ограда вече се виждаше бялата къщица със зелени капаци на прозорците. Тя скочи бързо от колата, право в обятията на Бети, която стоеше тук, засмяна и зачервена, и държеше под мишниците си по една малка черна главичка с диамантено светли очи и щръкнали уши.
— Бети! Ах, какви хубавички животни!
— Подарък от майор Уинтон, милостива госпожо!
Като я потупа по рамото, Джип сграбчи кученцата и се завтече към къщата. Двете животни, притиснати до гърдите й, квичеха полекичка и я ближеха по носа и ушите. Тя мина през четвъртития хол, влезе в салона, чиито прозорци гледаха към моравата, разгледа хубаво наредената стая, в която всичко беше на мястото си. Бялото и абаносово-черно изглеждаха по-добре, отколкото бе очаквала. Вън в градината, в нейната градина! — крушите бяха напъпили, но не бяха цъфнали още; в лехите блестяха няколко нарциси, на магнолията един цвят се беше вече разтворил. И през всичкото време тя стискаше кученцата, радваше се на техния топъл чист животински мирис. Сега изтича нагоре по стълбите. Ох, колко е приятно да бъдеш в собствената си къща, да бъдеш… Внезапно тя се почувствува сграбчена, дигната от земята и в това недостойно положение тя извърна главата си, докато той можа да стигне устните й.