Джон Голсуърти
Над всичко (24)

XVIII

Спалната на Фиорсен беше, както казваше слугинята, „цяла кочина“. Сутрин, когато излезеше, не можеха да я разтребят. Той имаше особен талант към безредие и всякога там изглеждаше, като да са спали трима мъже, а не един. Дрехи и обуща, четки, чаши, вестници, френски романи, угарки от цигари — нищо не беше на мястото си и застиналият дим от цигари правеше да се потърсва тоя, който сутрин му носеше чай и вода за бръснене. Когато на следната сутрин слугинята въведе Розек при него той лежеше на гръб, наблюдавайки мечтателно дима от цигарата си и четири мухи, които се въртяха в слънчевата светлина, проникваща през зелените капаци на прозорците. Преди да стане, той биваше творчески настроен, тогава му идваха на ум музикални форми, усещаше как да ги изрази. През последно време беше ленив и отпуснат, днес обаче чувствуваше, че фантазията му се раздвижва, усещаше онова трепетно, полумечтателно състояние, когато чувството намира форма и духът прониква до нови изразни форми. Когато слугинята почука и пошепна: „Граф Розек, господине!“, той си помисли: „Какво по дяволите иска?“ Широки натури, които не могат да се владеят, са инстинктивно раздразнителни, когато дойдат в контакт с по-дребнави, които точно знаят какво искат.

Навярно иде за пари или пък за момичето! Това момиче! — той би искал да беше умряло! Дете! Какъв глупав се беше показал той — ах, какъв глупак! Първо Джип, после тая! Той се бе помъчил да се отърси от нея — ако можеш от пиявица да се отърсиш! Показа се търпелив — търпелив и любезен, но какво да прави, като й се беше наситил? Искаше само Джип, само собствената си жена! А сега, когато за един-два часа беше отърсил от себе си грижите и се чувствуваше щастлив, трябваше да дойде тоя, това лице като сфинкс!

— О, Паул! Седни! Какво има?

Розек запали цигара. Дори Фиорсен се изненада от бледността му.

— Пази се от господин Уег, Густав; вчера, беше при мене. Той не мисли за музика.

Фиорсен се надигна.

— По дяволите господин Уег! Какво може да стори?

— Не съм адвокат, но мисля, че може де бъде много неприятен — момичето е много младо.

Фиорсен го погледна ядосано и каза:

— Защо ми доведе това проклето момиче?

— Аз не съм ти я довел, приятелю.

— Ти си! Какви намерения имаше? Ти никога не правиш нищо без намерение. Зная, че беше това. Какви бяха намеренията ти?

— Обичаш удоволствието.

— Слушай! — каза Фиорсен буйно. — Отказвам се от твоето приятелство, не съм те познавал истински. Свършено е. Остави ме на мира.

Розек се усмихна.

— Приятелства не свършват така, драги. Ти ми дължиш хиляда лири.

— Добре, ще ти ги платя. Жена ми ще ми даде на заем.

— О! Толкова ли те обича? Мислех, че тя обича само уроците си по музика.

Фиорсен се облегна напред с високо издигнати колена и изсъска:

— Вън! Ще ти платя твоите хиляда лири!

Розек все още се усмихваше.

— Не ставай такъв глупак, Густав! С твоята цигулка ти си мъж, без нея — дете. Лежи спокойно и мисли за господин Уег. Или по-добре ела да поговорим. За сега, сбогом! Успокой се! — И като изтърси пепелта от цигарата си в една пепелничка до лакътя на Фиорсен, той излезе.

Фиорсен сложи ръка на челото си. Проклети да са всички — бащата и момичето, и Розек, и всичките останали хищници! Той излезе в коридора. В къщи беше още съвсем тихо. Розек си беше отишъл — на добър му час! Той извика Джип. Никакъв отговор. Влезе в стаята й — чиста, хубава, с мирис на цикламини! Погледна в градината. Там, на края, беше детето с дебелата бавачка, но Джип я нямаше. Никога я нямаше, когато му трябваше! Уег! Той изтръпна, и като се върна в стаята си, извади шише ракия от един заключен долап и сръбна. Това го успокои. Той пак заключи долапа и се облече.

Като отиваше в стаята за музика, той се спря под дърветата да поиграе малко с детето. Понякога го чувствуваше като прелестно малко създание, вече тъй подобно на Джип с големите си тъмни очи. Понякога обаче то го дразнеше — безцветен червей! Като го погледна тая сутрин, той неволно помисли за другото, което беше на път и лицето му се изкриви. Като забеляза, че Бети се изненада от гримасата, която бе направил пред нейната любимка, той се изсмя и влезе в стаята за музика.

Докато си нагласяваше цигулката, отсъствието на Джип от стаята за музика му се стори крайно несправедливо. Като че ли онова проклето момиче значи нещо! Джип никога не го бе обичала, никога не му бе дала това, което той искаше, никога не бе заситила неговата жажда! Никоя друга жена не беше така, никоя не го беше оставила незадоволен. Той обикновено им се насищаше пръв. Джип не му бе дала нищо! Нямаше ли сърце или го беше подарила другаде? Какво бе казал Паул за уроците й? Изведнаж му дойде на ум, че не знае нищо, съвсем нищо за това къде ходи тя, какво прави. Уроци по музика? Почти всеки ден тя излизаше, липсваше по цели часове. Къде беше? В обятията на друг мъж! В истинска телесна болка той сложи цигулката — защо не? Той изтръпна, но си спомни за нейната гордост, за откровеността й, преди всичко за равнодушието й, и страхът му премина. Не, не Джип!

Той се приближи до една масичка, дето имаше коняк и си наля. Това го подкрепи. И той започна да се упражнява. Избра едно място от Брамсовия концерт за цигулка и почна да го повтаря. Изведнаж забеляза, че не внимава, че прави все същите грешки. Техниката на това парче беше ужасна. Уроци по музика! За какво й бяха? Прахосване на време и пари — тя никога нямаше да бъде нещо повече от дилетантка! Дали там е отишла? Обед минаваше. Може да се е върнала.

Той пак влезе в къщи. Нямаше я. Не! Ще се върне ли госпожата? Не била казала нищо. Той влезе в стаята за ядене, изяде един бисквит и изпи една чаша коняк със сода, който го подкрепи. После влезе в салона и седна пред писалището на Джип. Колко в ред беше всичко! На малкия календар, днешният ден, сряда, беше отбелязан с кръстче, петък също, за какво? Уроци по музика! Той извади от чекмеджето адресника й. „А. Армо, 305-а, Марилебон Род“ и пак забележка: „3 ч. сл. обед“.

Три часа! Тъкмо сега беше. Очите му се спряха на една стара цветна картина представляваща вакханка, обвита в зелен воал, която търси китарата си пред един гол купидон, а този, с лък и стрела в ръцете, я гледа. Фиорсен обърна картината. На гърба беше написано с остри, малко закривени букви: „На моята малка приятелка — Е. А“.

Той се приближи до пианото, отвори го и почна да свири, като гледаше разсеяно пред себе си, и едва знаеше какво свири. Беше ли велик артист! Често в последните дни му беше безразлично дали ще вземе пак цигулката в ръце. Беше му омръзнало да стои изправен пред редица тъпи лица и да гледа как тия глупци удрят идиотските си ръце една о друга. Наситил се беше на всичкото това еднообразие!

Той стана, влезе пак в стаята за ядене и пи пак коняк. Джип не можеше да понася това. Добре, тогава не трябва да излиза толкова и да взема уроци по музика. Уроци по музика! Беше почти три часа. Да отиде ли да види какво прави наистина — да я придружи дома? Едно внимание! Може да й е приятно. По-добре отколкото да чака тук докато се върне тя със студено, затворено лице. Той си наля пак, взе шапката си и тръгна. Като повървя по горещото слънце и дойде до къщата, чувствуваше се малко замаян. Една слугиня му отвори.

— Аз съм господин Фиорсен. Тук ли е госпожа Фиорсен?

— Да, господине. Ще почакате ли?

Защо го гледа така? Грозотия! Колко омразни са грозните хора! Когато тя излезе, той отвори вратата и се заслуша. Шопен! Полонезата а — мол! Дали Джип! Свири много хубаво! Той излезе в коридора, тръгна воден от музика и полека натисна дръжката на вратата. Музиката спря. Той влезе.

Когато Уинтон, един час и половина след това, си отиде, Фиорсен продължаваше да стои пред входната врата. Подпалената с коняка ревност, която го беше накарала да обиди жена си и стария господин Армо, внезапно се разнесе, когато Джип на улицата се обърна с такъв леден глас към него. Сега той почувствува страх, който все растеше. Ще му прости ли? За човек, който се води само от импулса на момента и после едва знае какво е сторил или кого е обидил, самообладанието на Джип беше загадъчно, дори страшно. Къде беше отишла? Защо не се връща? Безпокойството му приличаше на кълбо, което се търкаля надолу и все повече се засилва. Ако не се върне? Не, тя трябва да се върне — нали детето е тук — нейното дете!

За първи път мисълта за детето му донесе пълно задоволство. Той се махна от вратата и, като изпи още една чаша, за да се подкрепи, тръшна се на канапето в салона. Докато лежеше, стоплен от коняка, той си мислеше: „Ще започна нов живот, ще оставя пиенето, всичко ще оставя, детето ще пратя на село, ще заведа Джип в Париж, Берлин, Виена, Рим, вън от Англия, далеч от баща й и от всичките тия досадни хора! Тя обича да пътува!“ Да, щяха да бъдат щастливи! Чудесни нощи — чудесни дни — въздух, който не гнети човека и не го кара да пие, вдъхновение — истинска музика! Миризмата на дим от дърва из парижките улици, берлинският Тиргартен, серенади из някоя тиха флорентинска улица, светулки из дрезгавината на летните италиански вечери — как го упояваше споменът за всичко това! Топлината от спирта угасна, той почувствува тръпки, затвори очи с намерение да спи, докато се върне Джип. Но изведнаж ги отвори пак, защото видя — както обикновено в последно време виждаше — пак такива грозни неща: лица, които се променяха, ставаха все по-грозни, превръщаха се в дупки, дупки… гнъсни, изкривени, преплетени като корени, човешки лица. Ужасно! Той отвори очи, защото тогава те изчезваха. Беше съвсем тихо. Никакъв звук. Кучетата също не се чуваха. Да отиде да види детето.

Като минаваше през хола, позвъни се. Телеграма! Той разкъса обвивката.

„Джип и детето при мене — писмо следва. Уинтон“.

Той се изсмя, затръшна вратата под носа на раздавача и изтича нагоре. Там нямаше никой. Значеше ли това, че тя наистина го беше напуснала? Той се хвърли върху леглото на Джип, зарови лицето си в него и захълца, обезсилен от алкохола. Никога вече да не види да се затварят нейните очи, никога повече да не притисне устните си върху тях, никога вече да не напои сетивата си с нейната красота! Той скочи. Да я изгуби? Глупости! Тоя спокоен проклет англичанин, баща й — той беше направил всичко, беше откраднал и детето!

Той слезе долу, пи малко коняк и се поуспокои. Какво да прави? „Писмо следва“. Да отиде у Уинтон? Не! Да пие! Да се весели!

Той си взе шапката и излезе. Първо тръгна тъй бързо, че главата му се замая, после взе кола и отиде в една гостилница в Сохо. От сутринта не беше ял нищо, освен един бисквит, сега заръча супа и едно шише от най-хубавото италианско вино — нещо по-солидно му беше противно. Там седя цели два часа — бледен, разярен, с изпотено чело, като се смееше и ръкомахаше отвреме-навреме за забава или уплаха на околните. Ако не го познаваха тука, би възбудил подозрение. Като изпи виното си, към девет и половина, стана, сложи една златна монета на масата и си излезе, без да чака да му върнат.

По улиците фенерите вече горяха, макар че още не беше тъмно. Той се упъти с несигурни крачки към Пикадили. Едно момиче го погледна, той се загледа в нея, улови я под ръка и тръгнаха заедно. Изведнаж момичето спря и поиска да освободи ръката си; по напудреното й лице и в тъмните й очи се изписа уплаха. Фиорсен се изсмя без да я пусне. „Ела!“ — каза той. „Приличаш на жена ми. Искаш ли да пиеш нещо?“

Момичето поклати глава и с внезапно движение измъкна ръката си и изчезна в тъмнината. Фиорсен се изсмя. Втори път днес тя се изскубваше от него. Минувачите го гледаха учудени. С гримаса той се отвърна и тръгна за Бъри Стрит. Нямаше да го пуснат да влезе, разбира се! Но той щеше да наднича през прозорците между саксиите. Изведнаж изохка — представи си Джип в къщи между цветята. На ъгъла на улицата един стар цигулар стържеше на някаква стара цигулка. Фиорсен се спря да послуша. Свиреше из операта „Палячи“. Фиорсен си сложи ръката на рамото му.

— Приятелю, — каза той, — дай ми цигулката си, ще ти припечеля някоя пара.

— Наистина ли, господине?

— А, наистина, разбира се! Дай за момент и ще видиш!

Цигуларят, все недоверчив, но като хипнотизиран, му подаде цигулката; мургавото му лице се промени, щом видя как чужденецът я притисна о рамото си и дръпна струните и лъка. Фиорсен се насочи нагоре по улицата, търсейки къщата със саксиите. Като ги видя, той се спря и засвири „Che faro?“ Той го свиреше чудесно на мизерната цигулка и цигуларят, който го бе последвал, го слушаше безпокоен, завистлив и прехласнат. Тоя висок, бледен господин със странното лице, помътените очи и хлътнали бузи свиреше като ангел! Обаче не беше лесно да се печелят пари в тоя проклет град, дори и когато четиридесет ангели засвирят! Сега той почна друго парче, то късаше сърцето, но ето — там един господин вече затваря прозорците и спуща завесите. Все същата история! Изведнаж цигулката, лъкът и няколко сребърни монети се тикнаха в ръцете на скитника и странният непознат господин се отдалечи, сякаш дяволът го гонеше. Беше се напил здравата! Куцият мургав цигулар също се упъти надолу, обладан от неприятното чувство, че е бил намесен в нещо, което не разбира. На следната пресечка той преброи парите, които Фиорсен му беше мушнал в ръката и се запъти мърморейки към дома си.