Джон Голсуърти
Над всичко (6)

VI

Като погледна след изчезващата Джип, Уинтон попита Марки късо: „Къде въведохте тоя господин?“ Само думата „тоя“ издаваше неговите чувства. Докато измине късото разстояние до предната стая, обхванаха го най-невероятни мисли. Като влезе в кабинета, той поздрави доста учтиво Фиорсен и зачака да чуе какво ще каже. „Цигуларят“ беше още в подплатеното си с кожа палто и мачкаше в ръце меката си шапка. Но защо не гледа хората право в очите, или, ако го прави, защо изглежда, като че ли иска да ги изяде.

— Вие знаехте, че съм се върнал в Лондон, майор Уинтон?

Значи Джип се бе срещнала с тоя човек, без да му каже! Тая мисъл беше горчива и смразяваща за Уинтон. Обаче не биваше да я издава и той само се поклони. Той чувствуваше, че неговата ледена учтивост внушава страх на посетителя, но не искаше да му помогне.

Фиорсен закрачи из стаята, после спря и каза развълнувано:

— Господин майор, вашата дъщеря е най-хубавото създание на света. Обичам я безумно. Аз съм човек с бъдеще. Мога да имам каквото искам бъдеще в моето изкуство, ако се оженя за нея. Имам малко пари, но в цигулката ми се крие всичкото богатство, което тя би могла да пожелае.

Лицето на Уинтон изразяваше само студено презрение. Че тоя тип го смята за човек, който може да мисли, в свръзка с дъщеря си, за пари, му се чинеше обидно.

Фиорсен продължи:

— Вие не ме обичате, забелязах това от първия момент. Вие сте английски джентлемен — той изговори тия думи с ирония — за вас аз нищо не знача. Обаче в моя свят аз съм нещо; не съм авантюрист. Ще ми позволите ли да помоля дъщеря ви да стане моя жена? — Той издигна ръцете си, които все още държаха шапката като за молитва.

За миг Уинтон почувствува, че тоя човек страда, но каза студено:

— Много ви благодаря, господин Фиорсен, че дойдохте най-напред при мене. Не искам да бъда неучтив в собствената си къща, но ще бъда доволен, ако се оттеглите и повярвате, че с все сила ще се противопоставя на вашето предложение.

Почти детският израз на Фиорсеновото лице, дето се четеше разочарование и грижа, стана изведнаж буен, лукав, насмешлив, дори отчаян.

— Майор Уинтон, вие сте обичали; сигурно сте обичали майката на Джип. Аз страдам!

Уинтон, който се беше обърнал към огъня, пак се обърна.

— Аз не контролирам чувствата на дъщеря си, господине, тя ще стори, каквото иска. Казвам само, че ще е против моите желания и мнение, ако стане ваша жена. Но мога да си представя, че не сте чакали за моето позволение, за да я ухажвате. Не бях сляп във Висбаден.

— Нещастници като мене правят, каквото могат, — отвърна Фиорсен с болезнена усмивка. — Мога ли да я видя? Позволете ми да я видя?

Тя очевидно се бе срещала с тоя тип без негово знание, бе крила от него — от него! — своите чувства, каквито и да са били. Той каза:

— Ще пратя за нея. Не искате ли между това чай или уиски?

Фиорсен поклати глава и сега последва един крайно мъчителен половин час. Уинтон в своите опръскани с кал дрехи, пред огъня, понасяше това по-леко от посетителя. Тоя, след като напразно се бе помъчил да подражава спокойствието на домакина, сега изостави напразните опити с един изразителен жест, пристъпи към прозореца, разтвори завесите и се загледа в тъмнината, после се обърна, като че ли искаше пак да заговори с Уинтон, но смутен от неподвижната фигура се тръшна в едно кресло и извърна главата си към стената. Уинтон не беше жесток по природа, но сега го радваха мъките на тоя тип, който застрашаваше щастието на Джип. Застрашаваше?… Тя сигурно ще му откаже!… Но ако приеме?… Защо не му бе казала нищо? И Уинтон страдаше.

После тя дойде. Лицето й беше усмихнато, но предупредително, затворено. Тя се приближи до Фиорсен, протегна му ръка и каза спокойно:

— Колко мило, че сте дошли!

Уинтон почувствува горчиво, че е излишен. Добре, нека говори открито, стига толкова потайности!

— Господин Фиорсен ни направи честта да поиска ръката ти. Казах му, че ти сама ще решиш. Но, ако се съгласиш, разбира се, ще е против моята воля.

Докато той говореше, червенината по бузите й се засили; тя не гледаше нито него, нито Фиорсен. Уинтон забеляза как се дигаха и падаха тантелите по гърдите й, а раменете й леко се свиха. Като убоден внезапно в сърцето, Уинтон се обърна и тръгна към вратата. Явно беше, че тя не се нуждае повече от опека. Щом любовта й към него не й значи повече отколкото онзи! Но той знаеше, че не може да си позволи да се показва обиден, че не може да живее без нея; дори и да се омъжеше за най-големия негодник на света, той нямаше да я остави, щеше все да търси нейното общество и нейната любов! За него тя значеше много — като настояще и като минало. С наранено сърце той отиде в стаята си.

Когато слезе да вечеря, Фиорсен си беше отишъл. За нищо на света той не би попитал какво бе казал оня и какво бе отговорила тя. Между гордите има пропасти, над които не е лесно да се хвърлят мостове. Когато тя се приближи към него и му каза лека нощ, лицата им бяха втвърдени като маски.

През следните дни тя не издаде с нищо, че възнамерява да се възпротиви на желанията му. Фиорсен като че ли не съществуваше. Обаче Уинтон знаеше, че тя е малко сърдита и настроена против него. И една вечер той я запита спокойно:

— Кажи ми откровено, Джип, обичаш ли го?

Тя отговори също тъй спокойно:

— В известно отношение, да.

— Достатъчно ли е това?

— Не зная, татко.

Устните й потрепераха и сърцето на Уинтон се стопи, както всякога, когато я видеше развълнувана. Той улови ръката й и каза:

— Никога няма да преча на твоето щастие, Джип. Но трябва да бъде наистина щастие. Може ли да е това? Не ми се вярва. Знаеш ли какво разправят за него?

— Да.

Той мислеше, че тя не знае. Сърцето му се сви.

— Разправят лоши работи. И после той не е от нашия кръг.

Джип вдигна очи.

— А аз от нашия кръг ли съм, татенце?

Уинтон се отвърна. Тя се приближи и провря ръката си над неговата.

— Не исках да те оскърбя. Но не е ли така? Аз не съм от обществото. Откак ти ми каза, чувствувам, че не принадлежа към тия хора. По-близо съм до него. Музиката е за мен повече от всичко друго.

Уинтон й стисна конвулсивно ръката.

— Ако не бъдеш щастлива, Джип, много ще страдам.

— Но защо да не бъда щастлива, татенце?

— Ако си щастлива, съгласен съм на всичко. Но не ми се вярва. Моля ти се, мое дете, обмисли, за Бога, провери! Бих застрелял, човека, който се отнесе зле към тебе!

Като отиваха да си лягат, той каза:

— Утре ще отидем в града.

Дали, защото чувствуваше неизбежното или защото все още се надяваше, че честите срещи с оногова по-скоро ще я изцерят — във всеки случай, той не й пречеше повече.

И така пак почна странното ухажване. На Коледа тя вече беше дала дума, все още вярвайки, че е господарка, а не робиня, — котката, а не птичето.

Веднаж или два пъти страстта увлече Фиорсен, обаче неговите твърде дръзки ласки я отблъснаха, тя уплашена се отдръпна от това, което я очакваше. Но обикновено беше все радостно възбудена, опоена от музиката и неговото обожание, ала малко тъжна, че е наскърбила баща си. Малко стоеше в Милденхем, дето Уинтон прекарваше всичкото си време, потопен от скръбта си, като яздеше безумно и оставяше Джип при сестра си. Леля Розамунд, макар да бе очарована от музиката на Фиорсен, споделяше мнението на брата си, че Фиорсен е „невъзможен“. Обаче нейните думи не правеха никакво впечатление на Джип. За нея беше нещо съвсем ново, смайваше я да открие в мекото, чувствително момиче толкова упоритост. Всяка съпротива сякаш засилваше нейното решение. И добрата жена почна да вярва в своя оптимизъм, че Джип ще успее да направи „от това четинесто ухо копринена кесийка“. Най-после тоя човек беше знаменитост!

Сватбата определиха за февруари, наеха една къща с градина в Сен Джон Ууд. Последният месец премина, както обикновено преминават тия месеци, с купуване вещи и покъщнина. Ако не беше това, колко годежи биха се развалили в последния момент!…

А днес се венчаха. До последния момент Уинтон не можеше да повярва. Той стисна ръката на съпруга й, мъчейки се да прикрие мъката и разочарованието си, но знаейки, че няма да заблуди никого. Слава Богу, нямаше обреди в черквата, сватбена гощавка, честитки, гости и други подобни глупости, които не можеше да понася. Нито дори Розамунд, която беше болна!

Излегнат в старото си кресло, той гледаше втренчено в пламъка.

Сега те са сигурно в Торкуей. Музика! Кой би помислил, че звукове произлизащи от дърво и струни ще му я отнемат! Да, сега са в Торкуей, в хотела. И първата молитва, която Уинтон от години насам бе промълвил, се изтръгна от устните му:

— Нека бъде щастлива, нека бъде щастлива!

После, като чу, че Марки отваря вратата, той затвори очи и се престори на заспал.