Джон Голсуърти
Над всичко (30)

III

В петък в операта даваха „Кавалерия Рустикана“ и „Палячи“; освен „Фауст“ и „Кармен“ единствените опери, на които Уинтон не заспиваше.

Очите на жените когато не се вглеждат, виждат повече от тия на мъжете. Джип съгледа Съмерхей; преди той да я види, тя го видя като дойде, стиснал шапка до бялата си жилетка и озъртащ се, като че търси някого. Когато седна, тя можеше да вижда добре профила му и приковавайки погледа си върху него, си мислеше дали би могла да го накара да се обърне. Тъкмо тогава той я съгледа. Тя се смути като усети, че след тоя първи поглед й се иска още един. Дали ще му хареса нейната рокля? Добре ли е вчесана! Да не си беше мила главата тая сутрин! В антракта тя не се обърна, докато не чу гласа му:

— Добър вечер, господин майор!

Уинтон вече беше чул за срещата във влака. Искаше му се да пуши, но не желаеше да остави дъщеря си сама. След като размениха няколко думи, той стана.

— Седнете на моето място, Съмерхей, за една минута. Ще изляза да изпуша една цигара.

Съмерхей седна. На Джип се стори, че залата и хората изчезват и те двамата са пак в железницата сами. Имаше само десет минути да се порадва на неговия смях, сама да се засмее, да бъде любезна към него. Те бяха приятели.

— В Националната Галерия има една картина, която искам да видите, — каза тя, когато той си тръгна.

— Да отидем ли заедно? Утре? По кое време? В три?

Тя усети, че се изчерви, че е хубава. После той си отиде. Баща й седна до нея и тя го бутна, страхувайки се да не се издаде, по ръката.

— Татенце, виж оная фризура на втория ред. Нали е много хубава?

Оркестърът засвири увертюрата на „Палячи“. Следейки покъртителната проста история, Джип сега я разбираше не само от естетическата й страна. Бедната Неда! Бедният Канио! Очите й се наляха. Тя чувствуваше в тия образи на трагикомедията страстната, много бързата, буйна, сладка и страшна любов.

„Имаш сърцето ми, завинаги съм твой,

Днес и завинаги съм твой!

Какво друго ми остава? Какво имам

освен едно сломено сърце?…“

La commedia е finita!

Като си обличаше палтото, очите й потърсиха Съмерхей. Тя се помъчи да се усмихне, но не можа, откъсна погледа си от него и тръгна след баща си.

На другия ден тя закъсня не от кокетство, а защото се боеше да не се покаже много усърдна. Съгледа го веднага до колоните, забеляза промяната в лицето му, когато я видя. После го заведе направо при картината. Шапката му и модерната яка не засилваха наистина приликата, но все имаше такава.

— От петнадесетата си година имам копие от тая картина. Виждате ли от кога ви познавам?

Той я погледна втренчено.

— Така ли изглеждам! Сега нека намерим вас!

Джип поклати глава.

— Ето там най-любимата ми картина „Смъртта на Прокрис“… Учуденото лице на Фауна, затворените очи на Прокрис, кучето, лебедите, тъгата по нещо, което е могло да бъде.

— Което е могло да бъде! Хареса ли ви „Палячи“ вчера.

— Мисля, че много го изживях.

— И мен така ми се чини. Наблюдавах ви.

— Да загинеш от любов ми се чини ужасно. А сега, покажете ми вашите любимци. Но мисля, че съм ги отгатнала.

— Да видим!

— „Адмиралът“, например.

— Да. А другите!

— Двете „Белини“.

— Вие сте страшна истина.

Джип се засмя.

— Вие искате решителност, яснота, багри и финес. Така ли е! Ето още един от моите любимци.

Това беше едно малко разпятие от Да Месина — висок тънък кръст, един слаб скромен страдащ Христос, като жив в ясната потъмняла местност.

— Това ме трогва повече от големите, идеализирани разпятия. Чувствувам, че така трябва да е било. А тия тук! Не са ли чудесни.

Той кимна, но очите му казваха:

— Ти си такава!

Прекараха два часа между картините, почти сами както тогава във влака. Тя не му позволи да я придружи и Съмерхей остана неподвижен до колоните. Слънцето грееше, гълъби си чистеха перата, хора минаваха по площада, изглеждаха черни и тънки пред лъвовете и грамадните колони. Той не виждаше нищо от всичко това. Тя беше различна от всички, които бе познавал до сега. Различна от жените и момичетата от обществото и от ония от другата класа. Не беше и от модерните, студентки или равноправки! Не приличаше на никоя. А той знаеше толкова малко за нея! Не знаеше дори дали наистина бе любила! Къде беше съпругът й, какво значеше за нея?… „Рядката, нямата, неизразимата тя!“ Когато се усмихва, когато очите й — но не, очите й бяха тъй бързи, че той не можеше да погледне в тях! Колко хубава беше като разглеждаше картините усмихната! Да би могъл да целуне устните й! С въздишка той слезе по стъпалата и тръгна по преката улица. Лондон му се чинеше празен! Утре — ах утре! Ще може да я посети!…