Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beyond, 1917 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- iConevska (2015)
Издание:
Джон Голсуърти. Над всичко
Превод: Живка Драгнева
Художник: Богдан Мавродинов
Фототипно издание
Печати се по второто издание на романа „Над всичко“, излязло у нас през 1947 г. в библиотека „Златни зърна“ на редактора-стопанин Славчо Атанасов.
„Витраж“ — София, 1991 г.
Печат ИПК „Родина“
Подвързия ДФ „Георги Димитров“
Цена 11 лв.
История
- — Добавяне
IX
Джип остана в стаята си и продължи да се занимава с дребни работи, както правят жените, когато са особено нещастни — зашиваше панделки по долните си дрехи, чистеше пръстените си. Демонът, който беше влязъл в нея, когато се събуди тая сутрин, се беше набеснял. Сега затихна и я остави смутена и нещастна. Тя бе промушила своя любовник, почувствувала удоволствие при това, а беше страшно тъжна. Каква полза — какво удовлетворение? Как може да се изцери тая дълбока рана чрез отмъстителните убождания, как да се разнесе ракът, който разяждаше живота й. Ако той дойде и даде само един знак, тя щеше до се хвърли в обятията му. Но той не дойде, и тя не слезе, и беше крайно нещастна. Стъмни се, но тя не спусна завесите: видът на шибаната от вятъра и осветена от луната градина, на обрулените листа й беше меланхолично развлечение. Малката Джип дойде. Вятърът повалил едно дърво, тя се качила и набрала две кошници жълъди, прасетата били толкова лакоми, вятърът я дигнал и Бети трябвало да тича след нея. Брайян бил много зает, само веднъж я целунал и сега се разхождал из стаята си.
Вятърът! Да можеше да издуха из сърцето й чувството, че всичко е свършено, все едно дали той се преструва че я обича от състрадание! В нейната натура, тъй скептична и недоверчива, доверието, разтърсено до корените си, никога не можеше да се възстанови. Гордостта й никога нямаше да се задоволи с половин любов. Тя, която се боеше от любовта, се бори, когато тая дойде, докато бе повалена; която от тогава живееше само за любов и нищо друго, която даваше всичко и искаше всичко, сега знаеше сигурно и завинаги, че не може да има всичко.
От месеци той бе мислил, поне за малко, за друга жена. Дори да повярва, че не е имало нищо, освен тая целувка, нищо ли не беше, че бяха стигнали до там! Това момиче, тая братовчедка, държеше всичките карти: свят, семейство, влияние, осигурен живот; и нещо повече, ужасно много повече; копнежа на един мъж по младото, непробудено същество. За това момиче той можеше да се ожени! Тая мисъл я преследваше! Едно избухване на мъжка невъздържаност тя още би могла да прости. Обаче, това момиче, неговата братовчедка, го обсаждаше, откъсваше го от нея! Как със своята гордост да го отстрани от Диана, да го обвърже?
Тя го чу да влиза в тоалетната си и слезе, докато той беше там, полека долу. Животът трябваше да продължава, слугите да не забележат. Тя седна на пианото и започна да свири. Той влезе и се спря мълчаливо до огъня.
Вечерята с неизбежните разговори беше почти непоносима и щом се свърши, той се върна в кабинета си, тя при пианото. Седеше тук, готова да удари клавишите, ако влезе някой в стаята и сълзи капеха по ръцете й, сложени в скута й. Копнееше да го стисне в прегръдките си и да извика: „Все ми е едно, все ми е едно! Прави каквото искаш, иди при нея, но само обичай ме малко!“ И все пак — да бъде обичана или да обича малко! Възможно ли е? Не за нея!
В безкрайно отчаяние тя си легна, чу го, че влиза в тоалетната, видя го най-после, в светлината на огъня, че коленичи пред нея.
— Джип!
Тя стана и обви ръцете си около шията му. Такава можеше да бъде прегръдката на една удавница. Гордостта изчезна пред желанието да го почувствува пак близо до себе си, за да намери пак изгубеното минало. Дълго слуша оправданията му, протестите му, уверенията му в неизменна любов — за нея странни и мъчителни, момчешки, трогателни. И тя почна да го успокоява. В тоя час тя се издигна над себе си. Какво ставаше със собственото й сърце не бе важно, нека той само да бъде щастлив, да има всичко, каквото иска, с нея или далеч от нея и — ако трябва — завинаги далеч от нея.
Но, когато той заспа, за нея почна ужасно време; защото в тия късни часове, когато всичко изглежда най-лошо, тя не можа да сдържи плача си. Това го разбуди и пак започна нейната жалба: „Всичко е свършено!“ — и неговият отговор: „Не е!“ Като при всички човешки трагедии и двамата бяха, всеки според натурата си, прави. Тя му се отдаваше изцяло, искаше в замяна всичко и не можеше да го има. Той я искаше, но искаше още нещо освен нея и не можеше да го има. Той не допущаше невъзможности, но тя да.
После настъпи затишие. Дълго тя лежа будна, загледана в тъмнината, съзнала своето нещастие, търсеща безуспешно как да го понася. Невъзможно да го откъсне от другия му живот, невъзможно, докато той води тоя живот, онова момиче да не се стреми да го отдели от нея. Невъзможно да го следи и разпитва. Невъзможно да живее няма и сляпа, като приема само трохите останали от другите, и не издава нищо. Тя не можеше да се дели между много хора, а той можеше. Въпреки всичките му протести тя знаеше, че той не иска наистина да остави момичето. Дори, ако то го остави! И бавно у нея изникна план да го изпита. После тя бавно дръпна ръцете си и заспа изтощена.
На следната утрина тя без колебание пристъпи към изпълнението на плана си. Наложи си да се усмихва и да говори, като че нищо не беше станало, и наблюдаваше със страшна болка в сърцето облекчението на лицето му, явната му радост от промяната. Почака, докато той се приготви да слезе, и каза, все още усмихвайки се:
— Забрави всичко от вчера, мили. Обещай ми, че нищо няма да се промени от това. Ти трябва да си пазиш приятелствата, не трябва нищо да загубиш. Няма да ми е нищо, ще бъда съвсем щастлива! — Той коленичи и опря челото си на скута й. Тя гладеше косата му и повтаряше: „Ще бъда щастлива, ако се наслаждаваш от всичко, което се изпречи на пътя ти. Няма да ме безпокои ни най-малко.“ И тя наблюдаваше лицето му, по което смущението изчезна.
— Наистина ли мислиш така?
— Да, наистина!
— Тогава виждаш, че няма нищо, че никога не е имало нещо — в сравнение с тебе — никога!
Той беше приел нейното разпятие.
— Ще бъде подло да се откажеш от тая близост, и на братовчедката ти ще е тежко.
Тя видя, че облекчението по лицето му се засили и се изсмя внезапно. Той скочи и я погледна смаян.
— О Джип, за Бога, не почвай пак!
Със стеснение тя се отвърна, закри лицето си с ръце, не отговори нищо на всичките му молби и целувки и като се отскубна от него, спусна се към вратата. Една безумна мисъл я облада. Ако тя умре, всичко щеше да се оправи за него, щеше да е добре — спокойно за всички! Но той се хвърли пред нея.
— Джип, за Бога! Ще я оставя, разбира се ще я оставя! Бъди — бъди разумна! Не давам ни пара за нея в сравнение с тебе!
И сега пак настъпи едно от ония затишия, за които и двамата знаеха, че са затишия от изтощение.
Камбаните биеха, вятърът беше утихнал, настъпи едно от ония затишия, които идват през нощта и траят по петнадесет часа, градината беше покрита с листя, зелени, жълти, тъмночервени.
Съмерхей остана цялата сутрин при нея. Постепенно той изгуби страха си, тя изглеждаше сега спокойна, а той не понасяше лесно тревогите и се стараеше да ги отърси от себе си. Но след обед бурята почна пак с една сила, която показваше колко дълбока беше раната. Той попита дали ще му поръча нещо, като отиде утре в града, а тя му отговори: О не, благодаря, ти си имаш друга работа, имаш да ходиш на гости!
Гласът й, лицето й, му показваха с нова сила, как беше парализиран животът му. Ако не може да я убеди в своята любов — той ще живее в постоянен страх, че като се върне, няма да я намери, че тя ще направи нещо ужасно. Той я погледна с ужас и излезе от стаята. Пак го обхвана чувство, че трябва да се блъсне с главата си в нещо и пак се помъчи да го задуши. Такава дребулия, а такива страшни последици. Цялото й равновесие, целият й разум изглеждаха разрушени. Какво беше сторил толкова ужасно. Не можеше да възспре онова момиче да не го обича!
През нощта Джип каза:
— Ти си жесток. Няма нищо в света, което да не бих мразила, само ако знаех, че видът му ти причинява за момент болка!
Това беше вярно, той чувствуваше, че е вярно, но не можеше да мрази момичето, защото то го обичаше — дори ако чрез това би спестил на Джип мъките. Това не беше разумно, не беше възможно. Защо жените да не могат да видят нещата в правилното им съотношение? Тя го намира жесток! Но той не беше такъв. Трябва да я накара да разбере това. Как? Да се откажа от всичко? Да се откаже от Диана? Да би могъл! Чувството му не беше тъй дълбоко, наистина? Но щеше да бъде мъчно, подло, жестоко да се откаже съвсем от нея. А все пак това би могло да стане, би било по-добре, отколкото Джип да го мисли за жесток. Трябва, трябва да стане!
Обаче дали щеше да има полза? Щеше ли да повярва тя? Нямаше ли да го подозира, когато е далеч от нея, каквото и да прави? Трябва ли обаче да стои все тук в бездейност? Една вълна от гняв го обля. Защо се отнася към него като към съвсем несигурен? Или — е такъв? Когато Диана обви ръцете си около шията му, той не можа повече да противостои на нейната целувка, както не би могъл сега да прелети над тия тополи! Но все пак не е подлец, не е жесток, не е лъжец! Какво можеше да стори? Не трябваше да отговаря на първото писмо на момичето от преди една година. Но как да предвиди? От тогава, все така постепенно, нищо, наистина, почти нищо! Сърцето му пак се изпълни с яд. Тя трябва да е чела писмото под проклетия бюст преди месеци. От тогава действува отровата. И във внезапна ярост от глупавия случай той удари с юмрук бронзовото лице. Статуйката падна, Съмерхей погледна ръката си, която го заболя. Колко глупаво! Но ядът му се уталожи. Какво да прави? Само да му повярва Джип! И пак го обхвана безнадеждното чувство, че нищо не може да помогне. Сега беше началото на една болка, която няма край. Като мишка в капан, неговият дух търсеше изход на всички страни. Е, добре! Щом е така безнадеждно — да става както ще! Той сви рамене, отиде в конюшната и заръча да оседлаят Огнян. Докато чакаше, помисли: „Да я повикам ли да дойде с мене?“ — но почувствува, че не би понесъл повече мъки, и препусна към дюните.
Огнян, кафеният кон без ни едно бяло петно, който Джип беше яздила на лова, когато първи път видя Съмерхей, беше сега на девет години. Двата недостатъка на господаря му — да кара все напред и тежката ръка — бяха направили още по-твърда и без това твърдата му уста. Може би днес беше станало нещо в конюшната, което му беше развалило настроението, а може би чувствуваше тревогата на яздача, но днес той прояви най-лошите си качества и Съмерхей изпитваше някакво извратено упорито удоволствие от това. Той отиде към дюните, после, разгорещен, тръгна назад, навлезе в „пущинака“ на малката Джип, двете обрасли с тръстика полета, между които стоеше срутената колиба. Между двете полета се издигаше ограда, той препусна нататък и Огнян я прелетя като птица. Съмерхей се зарадва, върна се и конят пак взе леко препятствието. Но кръвта на животното кипна. Съмерхей едва можеше да го удържи. С едно: „Звяр, не дърпай така!“ — той стегна юздата на коня и в една от ония нервни кризи, които ни обхващат понякога, почна да го бие.
Те препуснаха към ъгъла, дето се допираха полетата, и изведнаж той забеляза, че не може повече да удържи животното, което препуска като бясно към развалината. Съмерхей помисли: „Ах, Господи! Ще се убие!“ Направо към старата каменна сграда, обвита в бръшлян, право към нея, в нея. Съмерхей наведе главата си, но не достатъчно. Бръшлянът покриваше една греда! Страшен трясък! Изхвърлен от седлото, той падна на гърба си в една локва от тиня и листа. Конят се подхлъзна, остана незасегнат, спря се уплашен, погледна с уплашени очи господаря си, после отхвърли глава назад и тръгна пак към полето.