Джон Голсуърти
Над всичко (37)

X

Същата вечер от ъгъла на Бъри Стрит Съмерхей гледаше Джип, която бързо отиваше към къщата на баща си. Отиде си! Копнежът му да бъде постоянно с нея растеше бързо. Тъй като съпругът й вече знае, защо да чакат? Заплашвани от тоя човек, те няма да имат спокойствие. Трябва да заминат за чужбина, докато работите сами се улеснят; и тогава той ще намери място, дето да могат да живеят и тя да бъде спокойна и щастлива. Затова той трябваше да тури работите си в ред. „Майка ми трябва да узнае! — си помисли той — Колкото по-скоро, толкова по-добре.“ И той тръгна за къщата на леля си, дето майка му слизаше, когато дойдеше в града.

Леди Съмерхей чакаше вечерята и четеше една книга за сънищата. Червено-засенена лампа хвърляше светлина върху сивата й рокля, розовата й буза и бялото й рамо. Тя се беше омъжила млада, от петнадесет години беше вдовица и русата й коса едва сега беше почнала да побелява. Нейните възгледи не бяха нито ограничени, нито нетолерантни — доколкото това е възможно в обществото — и тя преценяваше всичко така, както правеха общественици; готова беше да спори за всичко, но за нея всичко съществуваше само на теория. Безбройните въпроси за еманципацията и общото благо, за които тя и приятелките й ратуваха, бяха само отдушници за добрата й воля, един вид канал за властолюбивата й натура. Тя ратуваше за общото благо, обаче дейността й се определяше от това, което високопоставени люде казваха по обеди или вечери. Не беше нейна вина, че такива хора обядваха и вечеряха.

Когато синът й я целуна, тя му посочи книгата и каза:

— Тая книга е ужасна: авторът й прекалява със своята сексуална идея. Ние не сме толкова обладани от нея. Би трябвало да го турят в собствената му лудница.

Съмерхей отговори:

— Имам лоши известия за тебе, майко.

Леди Съмерхей погледна тревожно. Тя познаваше тоя израз, тая стойка на главата, сякаш искаше да се впусне върху нещо. Така изглеждаше той, когато дойдеше да й изповяда дълговете си от игра.

— Хората от Милденхем… Майор Уинтон и дъщеря му… Аз съм влюбен в нея… аз съм неин любовник.

Леди Съмерхей се задави.

— Брайян!

— Човекът, за когото е омъжена, пие. Тя го е напуснала преди година, с детето си… има и други причини. Зная, че е ужасно, майко, но трябва да знаеш… Развод е почти невъзможен… — Гласът му се повиши. — Не се опитвай да ме разубеждаваш, безполезно е.

Пред приятното лице на леди Съмерхей сякаш падна було. Тя склопи ръце. Животът, който тя познаваше от многобройни „случки“ внезапно се беше приближил до нея. Той беше жесток и синът й чувствуваше това, без да разбира защо е така. Каква печална, лоша новина! Той поднесе ръката й към устните си.

— Успокой се, майко! Тя е щастлива, аз също.

Леди Съмерхей само промълви:

— Няма ли… няма ли да има скандал!

— Надявам се, че не. Обаче той вече знае.

— Обществото не прощава.

— Жал ми е само за тебе, майко!

— О, Брайян!

— Не трябва никому да казваш! Още не зная какво може да стане.

Леди Съмерхей чувствуваше само тревога и празнота. Една жена, която тя никога не беше виждала, чийто произход беше съмнителен, чийто брак я беше опетнил, навярно някаква сирена! Ужасно! Тя вярваше в сина си, мечтаеше политическа кариера за него, очакваше, че той ще я постигне. Тя каза едвам-едвам:

— Тоя майор Уинтон е от добро семейство нали?

— Разбира се. Тя е подходяща партия за всекиго. И най-гордата жена, която съм срещал. Ако се безпокоиш как да се отнесеш към нея, по-добре остави това. Мога да те уверя, че тя не иска нищо от никого. Няма да приеме никакви трохи.

— Толкова по-добре! — Но като погледна сина си, тя разбра, че е на път да изгуби мястото си в сърцето му, и попита студено.

— Ще живеете ли заедно открито?

— Ако тя иска, да.

— Ти още не знаеш?

— Не, но скоро ще зная.

Книгата пада от скута й. Тя се изправи пред огнището и загледа сина си. Веселият израз беше изчезнал от лицето му, то й беше чуждо. Спомни си, че веднаж го беше виждала такъв, когато се беше ядосал на кончето си и мина край нея, препускайки, с разчорлени коси като някакъв малък демон. Тя каза тъжно:

— Не можеш да очакваш, че ще съм доволна, Брайян, дори и ако тя е това, което казваш. Няма ли още някаква история?

— Колкото повече се говори против нея, толкова повече я обичам.

Леди Съмерхей въздъхна.

— Какво ще прави мъжът й? Чувала съм го да свири.

— Морално и легално, той няма никакво право. Бих искал, той да поиска развод и да се оженя за нея, но Джип казва, че той няма да стори това.

— Джип? Така ли се казва? — Едно силно желание, но не твърде приятелско да види тая жена, я обхвана. — Доведи я да я видя. До сряда съм сама тука.

— Не мисля, че ще иска да дойде. Майко, тя е чудесна!

Усмивка се появи на устните й. Разбира се! Афродита! А после!

— Знае ли майор Уинтон?

— Да.

— Какво казва?

— От негова и твоя гледна точка, работата е безнадеждна. Обаче в нейното положение всичко е безнадеждно.

Язовете в сърцето на леди Съмерхей се пробиха, избликна порой от думи.

— О, мило дете, не можеш ли да си наложиш воля? Виждала съм толкова подобни случаи да свършват зле. Законите и условностите не са току-така. Натискът е много голям. Възможно е само при съвсем изключителни хора, в съвсем изключителни случаи. Ти сега навярно мислиш, че това няма да ти пречи, но ще ти пречи ужасно. Да беше писател или художник, който може да вземе работата си със себе си, дето иска, да живее дори в пустиня, ако иска, но ти трябва да стоиш в Лондон. Размисли, преди да се сблъскаш с обществото. Хубаво звучи като се каже, че това не е работа на другите, но ще видиш, че е, Брайян! Ще можеш ли да я направиш завинаги щастлива?

Изразът на лицето му я накара да млъкне.

— Майко, ти като че ли не разбираш. Обичам я толкова, че нищо друго не съществува за мен.

— Искаш да кажеш, че си омагьосан.

— Искам да кажа, каквото казвам. Сбогом!

— Няма ли да останеш за вечеря, мило дете?

Но той беше вече излязъл и страх, тревога и яд обхванаха леди Съмерхей. Наскърбена и угрижена тя отиде да вечеря.

Съмерхей си отиде направо в къщи. В ранната есенна дрезгавина лампите вече горяха, вятърът отбрулваше тук-там по някой лист от дърветата. Градът вече се обвиваше в модра багра, защото бе часът, когато твърдите корави форми на деня омекват, стават тъмни и тайнствени, и всичко скрито в живота на хора, дървета и къщи слиза на крилата на илюзията, и поезия прелива в сърцата на хората. Съмерхей все още чуваше гласа на майка си и знаеше, че неговата ръка е вдигната срещу всички. Нищо нямаше да бъде вече естествено за него, а досега всичко му се чинеше така. Той още не съзнаваше ясно това, беше почнал обаче да го забелязва, усещаше се заставен да се брани срещу обществото.

Като пъхаше ключа в ключалката, той си припомни как днес за пръв път беше отворил на Джип, полустрахливо, полуупорито. Отсега-нататък щеше да е все упорство. Той запали огън в дневната си стая, почна да вади из чекмеджетата, да подрежда, да къса, да гори. Стаята беше тиха, сякаш изпълнена от присъствието на Джип. Затваряйки очите си, той я виждаше пред огнището, както стоеше обърнала лице към него. Колкото повече го обичаше, толкова повече той ще я обича! Старото му куче изпълзя от къта си и пъхна дългата си черна муцуна в ръката му.

— Ела, Оси, доброто ми куче! Оси, кучето ми!

И успокоен от топлината на черното тяло, простряно до него в креслото, той заспа срещу огъня, в който тлееше миналото му.