Джон Голсуърти
Над всичко (12)

VI

Когато Джип на следната сутрин погледна Фиорсен, който още спеше дълбоко, първата й мисъл беше, че той е все същият. И веднага й се стори чудно, че не се гнуси, и сега още не… Това я засягаше твърде дълбоко, за да й причинява само отвращение и й се чинеше твърде естествено. Тя прие без гняв това ново доказателство за неговата невъздържаност. Освен това, позната й беше тая слабост на съпруга й — човек не може да пие коняк и да крие това.

Безшумно тя се измъкна от леглото, взе неговите обуща и дрехи, които лежаха измачкани на едно кресло и ги занесе в тоалетната стая. Тук тя ги прегледа на светло, изчетка ги, взе игла и конец, и своята скъсана дантела и се мушна пак в леглото. Никой не биваше да узнае нищо, дори и той не биваше да го знае. За момент бе забравила другото, тъй страшно важно нещо. Сега изведнаж помисли за това с някакво чувство на потърсване. Докато може да го укрие, не трябва никой да знае — той най-малко.

Сутринта премина, както обикновено; когато обаче по обяд тя влезе в стаята за музика, той не беше там. Тя тъкмо седна да обядва, когато момичето доложи: „Граф Розек“.

Джип учудена стана.

— Кажете, че господин Фиорсен не е в къщи. Но… попитайте, не иска ли да обядва тук и донесете едно шише рейнско вино.

През малкото минути, докато чакаше госта, Джип чувствуваше вълнението, което обзема човека, когато стъпи в ливада, дето пасе бик.

Но дори и най-строги критици не биха могли да укорят Розек в липса на такт. Той каза, че се надявал да намери Густав в къщи и че е много любезно от нейна страна да го кани на обяд. Лицето му беше леко загоряло, като че ли се бе излагал на слънце и светлина. Изглеждаше че е махнал корсета си и поне няколко от отблъскващите си качества. В говора си избягваше обикновените цинични двусмислици, възхищаваше се от нейната прелестна малка къща, „разгорещи се дори“, когато заговори за изкуство и музика. Никога Джип не го бе намирала толкова симпатичен. След яденето те минаха през градината, влязоха в стаята за музика и той седна пред пианото. Той имаше дълбокия, нежен удар, свойствен на стоманените пръсти, когато ги вълнува страст. Джип седеше на канапето, той не можеше да я види и тя го гледаше учудена. Той свиреше Шумановите детски парчета. Как може един човек да има тъмни намерения и да извлича такива задушевни тонове? Слад малко тя каза:

— Граф Розек!

— Госпожо?

— Бихте ли ми казали защо пратихте вчера Дафне Уинг тука?

— Аз?

— Да.

Той се обърна на клавирния стол и я погледна право в лицето.

— Като питате така, трябва да ви кажа, че Густав се среща много често с нея.

Тя бе очаквала тъкмо тоя отговор.

— Това едва ли ме интересува.

Той стана и каза спокойно:

— Радвам се, че е нищо за вас.

— Защо?

И тя бе станала. Макар че беше само малко по-висок от нея, тя внезапно почувствува, че под контешкото облекло той беше сякаш от стомана и че в лицето му се чете страшно силна воля. Сърцето й заби по-бързо.

Той се приближи към нея.

— Радвам се, ако виждате, че работата с Густав е вече преминала, свършена. — Той се прекъсна, забеляза, че не бе уловил правия път, не знаеше точно къде беше сбъркал. Джип само се беше усмихнала. Кръвта нахлу в бузите му. — Той е бързо угаснал вулкан. Познавам го, но добре ще е и вие да го познавате.

— Защо?

Той отговори през зъби: — За да не прахосвате времето си, любовта ви чака.

Джип се усмихна.

— От любов към мене ли го опихте вчера!

— Джип!

Джип се обърна, обаче той стоеше между нея и вратата. — Вие никога не сте го обичала; това е моето извинение. Вие вече му дадохте твърде много, повече отколкото заслужава… Ох, Боже! Как ме мъчите! Като омагьосан съм!

Той беше станал съвсем бледен, очите му горяха. Тя се страхуваше и затова именно се противеше. Да се втурне ли към вратата, която водеше към градината? Тя чувствуваше, че чрез силата на своя поглед той се опитва да щурмува нейната твърдина — чрез един вид хипноза, понеже знаеше, че я е уплашил.

Дали наистина се движеше или не, той като че ли все повече се приближаваше. Едно ужасно чувство я обхвана, сякаш я бе вече обгърнал с ръцете си.

С всичка сила тя откъсна погледа си от неговия и внезапно забеляза накъдрената му коса. Да, сигурно беше къдрена. Почти нечувано устните й прошепнаха по френски: „Чудесна техника!“ Очите му станаха несигурни, той отвори устата си. Джип прекоси стаята, сложи ръка на звънеца. Страхът й беше изчезнал. Без да продума, той се обърна и излезе в градината. Тя го видя да минава по тревата. Беше го победила с единственото, което буйната страст не понася — със смешното. Наистина ли беше почувствувала страх, беше ли оставила да бъде почти победена в тоя двубой, да бъде почти овладяна от тоя мъж — в собствената си къща, със слугите толкова близо?

Денят тегнеше в първата лятна омара над градината. Беше средата на юни в една хубава година; въздухът, пълен с бръмчене и ухания, приспиваше.

Джип седеше на сянка, докато кученцата се премятаха и играеха. Тя диреше в своя малък свят утеха и сигурност, чинеше й се, че е обкръжена от някаква гъста, парлива мъгла, в която дебнат страшни образи, и че тя ги държи на разстояние само чрез гордостта си и волята, да не извика, че се бори и страхува.

 

 

Когато Фиорсен на сутринта напусна къщата, той вървя пеш, докато намери свободен автомобил. Тръгна без посока. Това беше един от неговите навици, когато не се чувствуваше в настроение, равномерното движение действуваше успокоително, а днес му трябваше успокоително средство. Както при повечето хора на неговата възраст, за него не беше нещо ново да се пробуди в собственото си легло, без да знае как е дошел тук, но това беше за пръв път от женитбата му. Ако можеше да си спомни още по-малко, щеше да се чувствува по-добре. Но той си спомни как беше стоял в тъмната стая и как беше видял една бледна като призрак Джип пред себе си. Той се боеше, а когато го беше страх, той беше — както много хора — най-лош.

Ако Джип приличаше на жените, с които беше прекарвал досега, той не би чувствувал такова унижение. Ако тя беше като тях, той вече щеше да е „свършил“, както казваше Розек. Но той знаеше добре, че не е „свършил“. Може да се напива, може да се отдава и на други изстъпления, обаче Джип владееше чувствата му. Нейната пасивност беше нейната сила, тайната на нейната привлекателност. В нея той усещаше тайнствената чувствителност, която, дори като се отдава на желанието на мъжа, все остава настрана с една слаба усмивка — с неуловимата усмивка на горите и полята, с неизповедимото, тихо, трептящо равнодушие на цветята, дърветата и реките, на скалите, на пеещите птички, на вечното бръмчене под слънчевите лъчи или блясъка на звездите. Нейните тъмни усмихнати очи го привличаха, изпълваха го с неутолима жажда. А той беше от ония натури, които веднага отстъпват, щом им се изпречи духовна мъчнотия, които търсят да лекуват нараненото самолюбие с изстъпления — едно разгалено дете, отчаяно, трогателно, отблъскващо, но все пак обично, каквито са такива деца обикновено. Като такова галено дете, той бе поискал ръката и я беше получил, но сега не знаеше какво да прави с нея, ловеше я, но чувствуваше, че тя все повече му се изплъзва. Неуспехът му да се приближи духовно до Джип го подлудяваше, само работата му го държеше до нейде. Защото той работеше усилено, макар че и тук нещо липсваше. Той притежаваше всички качества, за да успее, липсваше му обаче моралният гръбнак, който единствен можеше да го доведе до, както той мислеше, заслужената слава. Често го изненадваше и дразнеше, че друг някой артист се е издигнал по-високо от него.

В колата той размишляваше:

— Направих ли вчера нещо, което би могло да я обиди? Защо не я дочаках тая сутрин, за да узная и най-лошото? — И той се усмихна кисело — Да узнае най-лошото, тук той не беше силен. Търсейки оправдание за себе си, той се спря на Розек. Както повечето егоисти, които се интересуват за жени, той нямаше много приятели. Розек му беше най-верният. Но и спрямо него Фиорсен изпитваше същия страх и презрение, които един надарен човек, но със слаба воля, изпитва към ония, които имат по-малки дарби, но по-силна воля. Отнасяше се към него като капризно дете към бавачката си, но го търсеше като покровител с пълни джобове.

— По дяволите Паул! — си мислеше той. — Той трябва да знае, непременно да знае, че тая негова ракия се пие като вода. Видя, че си бе изгубил ума. Сигурно е имал някакви намерения! Къде отидох после? Как се върнах дома? Дали обидих Джип? Ако са ме видели слугите, това страшно ще я разтревожи! — Пак го обхвана страх. Той никога не знаеше какво мисли и чувствува тя, изобщо не знаеше какво се крие у нея. Беше открит като природата, оставяше я всичко да види. Колко странно го изгледа слугинята отзарана! И изведнаж казана шофьора: „Сен Джемс, Бъри Стрит“. Трябваше поне да разбере дали Джип е била у баща си. На няколко пъти той изменя решението си, преди колата да стигне до малката уличка; докато чакаше да се отвори вратата, челото му се покри с пот.

— Тука ли е госпожа Фиорсен?

— Не, господине.

— Не е ли идвала тая сутрин?

— Не, господине.

Той прогони чрез свиване на рамене мисълта, че в същност би трябвало да даде обяснения за въпроса си и каза на шофьора да кара в Кърцон Стрит. Ако не е била и у „тая леля Розамунд“, всичко беше в ред, нямаше никого вече, при когото би могла да отиде. Той въздъхна облекчен и усети, че е гладен. Ще отиде у Розек, ще вземе от него пари да плати колата. Шофьорът почна да го гледа недоверчиво, сякаш се съмняваше, че ще получи парите си.

В градината го срещна един човек, който държеше дълъг плик в ръка.

Джип седеше на писмената си маса, заета със сметки, и не се обърна.

— Ще обядваме ли? — попита той.

Тя позъни. Той изпитваше жал към себе си, готов беше да я вземе в обятията си и да каже: „Прости ме, малка Джип, съжалявам!“

Бети дойде.

— Моля, донеси на господин Фиорсен да обядава.

Той чу, че дебелата жена презрително се изкашли, като излизаше. И тя го осъждаше. Той каза разядосан:

— Би ли искала съпруг, който иска да умре, ако закъснее за обед?

Джип му протегна чековата книжка. Той прочете: „Г. г. Треверс & Сенбърн, шивачи. По сметката: 54 лири, 3 шилинга, 7 пенса“.

Лицето му се покри с оня особен цвят, който добиваше, когато самолюбието му беше наранено.

— Плати ли? Не е твоя работа да плащаш моите сметки?

— Човекът каза, че ако и тоя път не му се плати, ще те преследва съдебно. Мисля, че е недостойно да имаме дългове. Имаме ли и други?

— Няма да ти кажа.

— Аз водя домакинството, плащам на прислугата и трябва да зная, къде съм. Не ща да правя дългове.

Лицето й беше твърдо, както не го бе виждал никога. Тя беше различна от оная Джип до вчера, която беше виждал или с която беше говорил, когато беше още пълен господар на способностите си. Тая неочаквана съпротива го засегна странно, тя нарани неговото самолюбие, внуши му страх, но възбуди чувствата му. Той каза нежно:

— Пари! По дяволите парите! Целуни ме!

— Детинщина е да проклинаш парите. Аз ще изхарча целия си приход, но не повече, и няма да искам от татко.

Той се тръшна на един стол.

— Хо, хо, каква добродетел!

— Не, гордост!

Той каза глухо:

— Ти не вярваш в мене. Не вярваш, че мога всякога да спечеля, колкото искам, повече отколкото имаш? Никога не си вярвала в мене.

— Мисля, че сега печелиш толкова, колкото изобщо можеш някога да спечелиш.

— О, така ли мислиш? Добре! Не искам парите ти!

— Сст!…

Той се озърна. Слугинята стоеше на вратата.

— Моля, господине, шофьорът пита, ще му се плати ли или ще ви вози още? Дванадесет шилинга.

Фиорсен я гледаше втренчено по начин, който, както казваше момичето, я правеше да се чувствува съвсем глупава.

— Не, плати му!

Момичето погледна към Джип, отговори: „да, господине!“ и излезе.

Фиорсен се изсмя. Смешно беше, че тъкмо такова нещо последва неговото гордо изявление.

— Това беше хубаво, нали Джип?

Обаче нейното лице остана неподвижно и тъй като знаеше, че и тя има силно чувство за комичното, той пак бе обвзет от някакъв странен страх. Нещо се бе променило, беше станало съвсем друго.

— Оскърбих ли те миналата нощ?

Тя сви рамене и отиде към прозореца. Той я изгледа мрачно и мина бързо край нея, за да отиде в градината. Няколко минути по-късно се зачуха от стаята за музика звуковете на една бясна свирня на цигулка.

Джип слушаше с горчива усмивка. Още и пари! Но какво значение има това? Тя не можеше да се отърве от това, което беше направила, нямаше никога да се отърве. Довечера той пак ще я целува и тя ще се държи, като че ли нищо не е било. И така ще продължава, все така. Да, вината беше нейна. Тя извади дванадесет шилинга, за да ги даде на момичето. И внезапно помисли: „Може би ще ми се насити! Ах, да можех да му омръзна!“ До сега не беше стигала тъй далеч в мислите си.