Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beyond, 1917 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- iConevska (2015)
Издание:
Джон Голсуърти. Над всичко
Превод: Живка Драгнева
Художник: Богдан Мавродинов
Фототипно издание
Печати се по второто издание на романа „Над всичко“, излязло у нас през 1947 г. в библиотека „Златни зърна“ на редактора-стопанин Славчо Атанасов.
„Витраж“ — София, 1991 г.
Печат ИПК „Родина“
Подвързия ДФ „Георги Димитров“
Цена 11 лв.
История
- — Добавяне
IV
Досега не бяха виждали Розек. Тя се питаше дали Фиросен му е занесъл нейните думи, но не го запита. Беше вече открила, че мъжът й говори истината, само когато му е приятно, но не, когато това може да му причини неприятности. Колкото за изкуството, човек можеше да се уповава на него, но, когато нервите му бяха раздразнени, той беше застрашително откровен.
На първия концерт тя видя нежеланата фигура на Розек два реда зад себе си: Той говореше с едно младо момиче, чието овално лице имаше непрозрачната белина на алабастър. Кръглите й сини очи бяха устремени в него, устните й полуразтворени и това й придаваше някакъв празен израз, а смехът й звучеше кухо. Обаче чертите й бяха красиви, косата свиленомека и руса, шията бяла и съвършена. Джип не можеше да откъсне погледа си от нея. Тя седеше сама, обхваната от желание да изпита същите чувства като във Висбаден. За нея щеше да бъде един вид света радост да мисли, че и тя бе помогнала да се оформят тия тонове, които ще пленят толкова слушатели. Отдавна вече тя се радваше на тоя концерт. И тя седеше замечтана и тиха, без да мисли за окръжаващите я.
Фиорсен изглеждаше зле, както всякога, когато излизаше пред публика — студен, лукав, упорит, недоверчив, полуотвърнат, като притискаше струните с дългите си пръсти. Висбаден! Не, не беше както във Висбаден! И когато той засвири, тя не изпита същото вълнение. Сега го беше чувала много често, знаеше много добре как произвежда тия тонове, знаеше, че техният огън, тяхната сладост и благородство идат от пръстите, от ухото, от разума, а не от неговата душа. Също не й беше възможно да отлети върху вълните на тия тонове в нови светове, да чува утринни камбани, да усеща вечерната роса, прохладния вятър и жаркото слънце. Нямаше романтика и омая, тя чакаше да чуе слабите места, местата, дето и той, и тя се бяха борили; отвличаха я спомените за неговите капризи, лоши настроения и внезапни ласки. После тя срещна погледа му. Той беше същият, обаче все пак различен от онзи във Висбаден. Липсваше му обожанието. И тя си помисли: „Моя ли е вината или е така, защото ме притежава и може да прави с мен каквото иска?“ Това беше второ разочарование, може би, най-голямото. Но тя се оживи от аплодисментите и потъна в радостта от неговия успех. После отиде в стаята на артистите. Той тъкмо се връщаше след последното извикване. Като я видя, изразът на презрително отегчение изчезна от лицето му, той улови ръката й и я целуна. Тя пошепна:
— Чудесно!
А той отвърна, също шепнейки:
— Обичаш ли ме, Джип.
Тя кимна. В тоя момент вярваше, че го обича.
После почнаха да идват хора; между другите, нейният стар учител по музика, господин Армо, който след едно „чудесно, много силно!“ към Фиорсен, заговори с Джип.
Значи тя се беше омъжила за Фиорсен. Чудно, наистина чудно! И как беше сега! Малко смешно, нали? А на нейната музика вече се бе турил край, за жалост?… Не? Тогава трябва да дойде пак при него, непременно да дойде! През всичкото време той я тупаше по ръката, сякаш искаше да изпита твърдостта на нейните мускули, да провери дали не са се отпуснали. Изглеждаше, че наистина му е липсвала някогашната му ученичка и че сега се радва да я види пак, и Джип беше поласкана. После дойдоха и други хора. Тя видя, че Розек приказва със съпруга й и че алабастрово бялото момиче го гледа мълчаливо, с полуразтворени устни. Чудесна фигура, може би само много низка, лице като гълъб, хубаво извитите полуразтворени устни сякаш просеха ласки. Изглеждаше едва деветнадесетгодишна — коя беше?
Един глас каза:
— Как сте, госпожо Фиорсен? Щастлив съм, че ви виждам най-после.
Това беше Розек. По лицето му, което приличаше на маска, не можеше да се разбере дали Фиорсен му беше предал думите й; той беше тъй внимателен и разговаряше тъй любезно. Но какво толкова я отблъскваше: — тънък усет, естествената интелигентност на не твърде интелектуалните натури, и нейните „пипала“ бяха много фини, за да се излъже.
Преследвайки неговия поглед тя видя, че мъжът й разговаря с момичето, чиито устни повече от всякога изглеждаха да молят за любовни думи.
— Харесва ли ви, госпожо, тая млада танцувачка, Дафне Уинг, тя скоро ще стане прочута. Носи се леко като гълъб.
— Много е хубава, мога да си представя, че танцува хубаво.
— Елате да я видите някога. Тя скоро ще дебютира.
— Благодаря, — отговори Джип, но помисли: „Не искам да имам работа с тебе! Защо не казах, че мразя танца?“
Звънецът се зачу, хората забързаха да си излизат. Момичето се приближи.
— Госпожица Дафне Уинг, госпожа Фиорсен!
Джип протегна ръка усмихната. Госпожица Дафне Уинг се усмихна също и каза с ударението на тия, чието произношение е било грижливо поправяно.
— О, госпожо Фиорсен, как чудесно свири съпругът ви, нали?
Когато устните се движеха, като че ли нещо липсваше на тоя грижлив говор, и на Джип й дожаля, сякаш виждаше някакво петно на едно съвършено цвете. Тя кимна и се обърна към Фиорсен, който се канеше да излезе на сцената. Нея ли погледна той или момичето? В коридора Розек каза:
— Елате с Густав у мене! Тя ще ни танцува. Тя е във възторг от вас, госпожо!
На Джип се искаше много да може да отговори с брутална откровеност: „Не желая да дойда.“ Обаче тя каза: „Благодаря, ще питам Густав.“
Като седна пак на мястото си, тя потърка страната си, която неговият дъх беше докоснал. Сега на сцената пееше едно момиче, едно от ония лица, от които Джип всякога се беше възхищавала — червеникаво руса коса, сини очи — нейната пълна противоположност. Момичето пееше за едно сърце, сломено от любов:
„И моето сърце, от своето собствено слънце лишено…“
Един трепет на дълбоко разбиране обхвана Джип. Татко беше казал: „Любовта ни обхваща и ние сме загубени!“ Не, тя, която беше последица на такава любов, не иска да обича!
Момичето свърши. Аплодираха му малко и все пак то беше пяло прекрасно, бе изпяло една от най-чудните песни. Дали беше много трагична, много тежка, дали то не беше достатъчно „хубавичко?“ На Джип й стана жал за него. Тя би искала да се измъкне сега, но й липсваше нужната грубост. Ще трябва значи да прекара вечерта у Розек. Нали доброволно беше избрала тоя живот, при който липсваше съзнанието за пристан и дом! Нали доброволно беше влязла в клетката?
По пътя за Розек тя скри от Фиорсен своето главоболие и потиснато настроение. Опиянен от ръкоплясканията, той беше весел като ученик през ваканция, имитираше стария й учител, своите почитатели, Розек, издигнатите в очакване устни на танцувачката. В колата обви ръката, си около кръста на Джип, притисна я до себе си, вдъхвайки мириса на бузата й, сякаш тя беше някое цвете.
Розек обитаваше първия кат на една старомодна къща на Ръсел Скуер. Във въздуха се носеше мирис на тамян или някакво подобно благовоние, по стените на тъмния хол горяха електрически лампи в ориенталски алабастрени вази. Жилището беше като някакъв храм на събирач на рядкости. Притежателят му имаше страст към черното — стените, канапетата, рамките на картините, дори някои от плочките на пода бяха черни, със златни, лунни и бледи като слонова кост отблясъци. На една кръгла черна маса стоеше златна ваза, в която растеше бледа палма! От черната стена блестеше маската на един фуан, в една вдлъбнатина на стената — сребърната статуя на една танцувачка. Всичко беше красиво, но мъртвешко. Джип, която всякога се възбуждаше от всичко ново, която се интересуваше от всичко красиво, почувствува копнеж за въздух и слънце, усети облекчение, когато можа да се приближи до един от прозорците, да дръпне черните завеси и да гледа как залязващето слънце залива със светлина дърветата по улицата. Запознаха я с господин и госпожа Галан, той мургав, наглед циничен мъж, с умен, малко злобен поглед, тя пълна жена с алчно втренчени сини очи. Малката танцувачка беше отишла, както ги уведоми Розек, „да се съблече.“
Той разведе Джип да й покаже своите съкровища, скарабеи, смъртни маски, китайски картини, странни стари флейти, и правеше всичко това, сякаш за първи път ги показва на човек, който може да ги оцени. Нейният инстинкт се стресна от изтънчената порочност на тия стаи, в които нищо, освен добрия вкус не беше свето. Това беше първият й поглед в „позлатената Бохема“, която не признава възторга, усилията и честните борби на истинските бохеми. Обаче никой не би казал, че нервите й са напрегнати, като при докосване на труп. Докато й показваше алабастровите си вази, Розек сложи ръката си на китката й, пръстите му, меки като котешка лапа, играеха по месото й, после той дигна ръката й към устните си. „Техника!“ — си помисли тя. Обхвана я лудо желание да се изсмее и той го забеляза, погледна я още един-единствен път, прекара ръката си по лицето си и — ето! То беше както по-преди спокойно, не издаващо нищо! Опасно човече!
Когато се върнаха в салона, Дафне Уинг, в черно кимоно, седеше на канапето до Фиорсен и бялото й лице и шия блестяха още повече. Тя веднага стана и се приближи към Джип:
— О, госпожо Фиорсен, — защото почваше всичко, каквото казваше с „о“ — не е ли чудесна тая стая. Точно за танц. Аз донесох само кремови и пламенно червени костюми, те най̀ подхождат към черното.
Тя разтвори кимоното, за да покаже на Джип костюма си — една тясно прилепнала кремова дреха. Устата й се полуразтвориха като да просят похвала, после тя сниши гласа си:
— Боя се от граф Розек!
— Защо?
— О, той е тъй критичен, тъй гладък, така безшумно се движи!… Намирам, че вашият съпруг свири, чудесно… О, госпожо Фиорсен, колко сте красива!… Какво искате да танцувам най-напред? Валс от Шопен?
— Обичам Шопен.
— Добре. Ще танцувам, каквото вие искате, понеже се възхищавам от вас. Трябва да сте много мила. О, да, вижда се. Вашият съпруг е страшно влюбен във вас. Знаете ли, аз уча пет години вече, но още не съм излизала. Сега граф Розек ще ми помогне… Нали ще дойдете на първата ми вечер? Майка ми каза, че трябва да бъда много внимателна. Тя ми позволи да дойда сега, само защото и вие сте тук. Да почвам ли?
Тя отиде към Розек.
— Госпожа Фиорсен иска да почна. Моля, валса от Шопен, който почва така!
Джип седна до Фиорсен и Розек почна да свири, с поглед устремен в момичето. Устните му, които до сега бяха стиснати, се полуразтвориха в сладникава усмивка. Дафне Уинг стоеше, притиснала краищата на пръстите о гърдите си, като някаква статуя от абаносово дърво и бял восък. Тя хвърли кимоното. Джип трепна. Това просто малко момиче наистина умееше да танцува! Всяко движение на облите й гъвкави членове бе пропито от прехласа на истински гений, овладян чрез превъзходна техника. „Летящ гълъб!“ Лицето й изгуби празния израз, или той по-скоро се превърна на нещо божествено, в един-едничък поглед, който танцът налагаше. В очите на Джип се появиха сълзи. Танцът беше прекрасен: сякаш някой гълъб се хвърля срещу вятъра, носи се нагоре, надолу, издига се все по-високо с трепкащи криле.
Когато след танца момичето дойде да седне до нея, Джип стисна малката гореща ръка, но това ръкостискане беше за изкуството, а не за малкото, разгорещено същество, с алчните за ласки устни.
— О, харесва ли ви! Много се радвам! Да облека ли сега червения костюм?
Едва излезе и коментариите почнаха. Мургавият, циничен Галан каза, че танцът му напомнял някоя си Напирковска, която бил виждал в Москва, но нямала огъня на рускинята, липсвала още страстта. Трябвало й любов. Любов! Джип пак се пренесе в концертната зала, слушаше пеенето на другото момиче за разбитото от любов сърце:
„Целувката ти, о любима,
Като листа събрани от хладните води…?“
Любов! В това свърталище, изпълнено с глави на пауни, меки възглавници и сребърни танцувачки! Любов! Внезапно я обхвана чувство на голямо унижение. Какво беше тя самата, ако не пир за чувствеността на един мъж? Не беше ли и нейната къща като тая? Дафне Уинг пак дойде. Джип погледна лицето на мъжа си, докато момичето танцуваше. Как беше възможно да забележи неговото вълнение и да не се разтревожи? Ако наистина го обичаше, би я заболяло да види неговите устни така, но тя може би би разбрала и простила. Обаче сега нито разбираше, нито прощаваше.
През нощта тя пошепна:
— По̀ ли би искал да съм онова момиче, а не аз?
— Онова момиче! Аз бих могъл да го изпия на една глътка. Но тебе, моя Джип, искам вечно да пия.
Вярно ли беше? Ако наистина го обичаше, как би била щастлива да чуе това!