Джон Голсуърти
Над всичко (40)

XIII

Номер седемдесет и три на Комрад Стрит, Сохо, беше мъчно да се намери. Но с помощта на едно млекарче Джип най-после откри вратата. Една пълничка бяла ръка се протегна да вземе съда с млякото и гласът на Дафне Уинг каза:

— О, где е каймакът?

— Има.

— О, нали ти казах? По обед каймак за две пени.

Момичето почука на вече затворената врата. — Една госпожа ви търси, госпожице. Сбогом!

Фигурата на Дафне Уинг се показа, в синьо кимоно. Очите й се приковаха в Джип.

— О! — каза тя.

— Мога ли да вляза?

— О, да! О, влезте! Аз тъкмо се упражнявах. Радвам се да ви видя.

Всред студиото беше сложена маса с два прибора. Дафне Уинг се приближи до нея, държейки в едната си ръка каната с млякото, в другата едно късо ножче, с което навярно беше отваряла стриди. Тя се обърна към Джип. Лицето й беше червено, също дълбоко оголената й шия. Погледът й срещна тоя на Джип.

— О, госпожо Фиорсен, радвам се, наистина се радвам? Толкова исках да видите студиото ми, харесва ли ви? Отде узнахте, где съм? — Тя наведе очи и продължи: — Мисля, не ще е по-добре да ви кажа. Господин Фиорсен дойде тук, после го срещнах у граф Розек… и… и…

— Не се мъчете да ми разказвате!

Дафне Уинг продължи бързо:

— Аз, разбира се, съм сега пълна господарка на себе си. — После маската на светска жена, която лошо й прилягаше, изведнаж падна от лицето й, тя улови ръката на Джип. — О, госпожо Фиорсен, никога няма да бъда като вас!

— Надявам се! — Как би могла да иска нещо от това момиче? Но тя надви чувството си и каза твърдо:

— Спомняте ли си моето бебе? Не, разбира се, вие никога не го бяхте виждали. Той и граф Розек ми я откраднаха!

Дафне Уинг конвулсивно стисна ръката й.

— О, колко престъпно! Кога?

— Вчера след обед!

— О, радвам се, че от тогава не съм го виждала! Това е наистина престъпно! Не сте ли страшно поразена? — Една уморена усмивка се появи на устните на Джип. Дафне Уинг не можа да се сдържи: — Знаете ли, аз мисля, мисля, че вашето самообладание е нещо страшно. То ме плаши. Ако моето бебе беше живо и ми го откраднеха, щях да съм мъртва сега.

Джип отговори твърдо:

— Искам си го, разбира се, и не зная…

Дафне Уинг сключи ръцете си.

— О, мисля, че, че ще мога да го накарам!… Тя се спря смутено, после бързо прибави: — Наистина ли ви е все едно?

— Все ми е едно, и петдесет любовници да има. Може би ги има.

Дафне Уинг си прехапа сърдито долната устна.

— Сега той може да прави само каквото аз искам, а не обратното. При любов само това е възможно… О, не се усмихвайте така, правите ме да се чувствувам тъй несигурна!

— Кога ще го видите пак?

Дафне Уинг се изчерви. — Може да дойде за обед. — Тя издигна очи и добави: — Не смея да споменавам вашето име, това го подлудява. Затова мисля, че още ви обича; но неговата любов е такава странна. Никога няма да забравя колко добра бяхте към мене. Надявам се, че… че и вие обичате някого. — Джип стисна влажните, малки пръсти и госпожица Уинг продължи бързо: — Вашето бебе трябва да е много мило. Колко ли страдате? Вие сте съвсем бледна. Но няма смисъл да се страда, аз научих това.

Джип се наведе и сложи устните си на челото й.

— Сбогом. Моето дете ще ви благодари, ако знае.

И тя си тръгна. Едно хълцане я спря. Но преди тя да може да продума, Дафне Уинг се удари по гърдите и каза задавено:

— То… това е много глупаво… Не… не съм плакала… от… откак… вие знаете… У-Умея да се владея… но… но… вие… вие ми напомнихте… Иначе никога не плача!…

Тия думи и хълцанията й придружиха Джип надолу до колата й.

Като се върна вкъщи, тя намери Бети седнала в хола с шапка на глава. Никой не беше пращал за нея и от Уинтон нямаше отговор. Джип не можеше да яде, не можеше нищо да захване. Тя се прибра в спалнята си, за да се скрие от очите на слугите. Всяка минута скачаше и се вслушваше, тичаше на прозореца. Бети беше в детската отсреща; Джип я чуваше да ходи нагоре-надолу. После стъпките й затихнаха, Джип надникна и я видя седнала на куфара си, като въздишаше тежко. Джип полека влезе пак в спалнята си. Тя трепереше. Ако не може да получи детето си обратно, освен… освен с цената на оная жертва! Ако това жестоко писмо е последната дума и тя трябва да решава между двете! От кого да се откаже, кого да предпочете? Детето или любовника?

Тя отиде до прозореца, за да поеме въздух; сърцето я болеше ужасно. Беше като замаяна от силната буря, която бушуваше в нея и която беше само няма борба между два страшно силни инстинкта — за пръв път виждаше цялата тяхна сила.

Погледът й падна на картината, която й напомняше за Брайян, но сега като че нямаше никаква прилика. Той беше твърде много реален, обичан, желан. Преди двадесет и четири часа беше останала глуха за молбите му да отиде завинаги при него. Колко глупаво! Сега бе готова да се завтече към него, да отиде, дето той иска, когато той иска. Да беше сега в неговите прегръдки! Не, не може да се откаже от него! Но изведнаж в ушите й прозвучаха галените думи на детето й: „Мама, мила мама!“ Детето й — това мъничко създание, как би могла да се откаже от него, никога вече да не го притисне до себе си, да не целуне никога това прекрасно малко телце, това сериозно личице с тъмните очи?

Лондонският тътнеж влизаше през отворените прозорци. Толкова много живот, толкова много хора — и никой не може да й помогне! Тя се дръпна от прозореца и седна до малкото пиано, което беше поставила тук, по-далеч от Уинтон, облегна лактите си на клавишите. Дойде й на ум песента, която онова момиче беше пяло на Фиорсеновия концерт — песента за сломеното сърце.

Не, не, не може! Ще се държи за любимия! Сълзи потекоха по бузите й.

Една кола спря пред вратата, но тя не дигна глава, докато Бети не се втурна в стаята й.