Джон Голсуърти
Над всичко (36)

ІХ

Като мина край Марки като сляп, Фиорсен излезе на улицата, измина стотина крачки и се завтече пак назад. Забравил си беше шапката. Слугата му я подаде и затвори вратата под носа му. Той се запъти към града. В неговата ревност се примесваше нещо като облекчение, като че се беше отървал от нещо страшно. Значи тя никога не го беше обичала! Съвсем никога! Невъзможно беше, една жена, която той бе обсипал с такава страст да не е чувствувала нищо към него! Той я виждаше в безброй образи — все отстъпчива. Всичкото това да е било престорено? Но той не беше обикновен мъж, имаше чар — поне другите жени намираха това! Не, тя беше излъгала!

Той влезе в едно кафене и поиска ликьор. Донесоха му едно шише. Той седя дълго тук. Като стана беше изпил девет чаши. Сега почувствува някаква приятна горещина в жилите си. Нека обича! Но да му се падне да сграбчи любовника й за шията! Той се спря изведнаж. На едно обявление насреща му се четяха думите: „Дафне Уинг. Пантеон. Дафне Уинг. Пластичен танц. Поезия на движението. Днес в три часа. Пантеон. Дафне Уинг“.

Тя го беше обичала, малката Дафне! Минаваше три. Той си взе място в първите редове, близо до сцената. Каква ирония наистина! Ето я като Пиерета в нежен прозрачен муселин, една Пиерета, която се въртеше на върха на пръстите си и беше извила ръцете си над блестящите си коси.

Идиотска поза. Но лицето й имаше старото изражение, прозрачно, невинно като гълъб. Тя летеше насам-нататък, въртеше се, отвреме-навреме един черен Пиеро с набелено лице я улавяше, издигаше я нагоре, после тя стоеше подпряна от него, на един само пръст, издигаше другия крак на високо, въртеше се, изчезваше зад кулисите и пак се появяваше. Съвършените й изящни крака блестяха, бели, а лицето й имаше все същия загубен, невинен израз. Фиорсен изръкопляска, извика браво, видя как очите й се разтвориха широко, как я обхвана някакъв трепет. Тя го беше познала и той помисли: „Някои не са ме забравили!“

За втория танц тя се яви сама; образът й се отразяваше в едно малко, обрасло със зеленина езеро. „Последният танц на Офелия.“ Фиорсен се усмихна. Тя беше облечена в плътно прилепнала зелена дреха, тук-там разцепена, за да се виждат хубавите й крака. По косата й имаше маргаритки и метличини. Бледна, тъжна, загубена, тя танцуваше около собственото си отражение, докато най-после падна във водата и плувна бавно между книжните водни лилии. И Фиорсен пак заръкопляска, извика: „Браво!“ Завесата падна и Офелия не се появи повече. Дали той беше причина или тя искаше да не нарушава илюзията, че се е удавила?

Когато на сцената се появиха двама артисти, които почнаха да се бият, Фиорсен изсъска презрително и стана. Той надраска на една визита картичка: „Желаете ли да ме приемете? Г. Ф.“ и я прати зад кулисите. Отговорът дойде: „Госпожица Уинг ще ви приеме след една минута, господине!“

Облегнат на стената в коридора, Фиорсен се питаше какви дяволи търси тука и какво ли ще му каже тя.

Когато влезе, тя беше вече с шапка, докато „гардероберката“ й закопчаваше лачената обувка. Тя му поддаде ръка и каза:

— О, господин Фиорсен, как сте?

Фиорсен улови малката влажна ръка. Очите му се плъзнаха по цялата й фигура, но избягваха нейните. Лицето й беше същото и все пак друго, по-твърдо, по-самоуверено, само малката, съвършена фигура беше както по-рано. Прислужницата измърмори: „Довиждане, госпожице!“ — и излезе.

Дафне Уинг се усмихна.

— Не съм ви виждала отдавна, нали?

— Да, аз бях в чужбина. Вие танцувате все тъй чудесно.

— О да, то не повреди на танца ми.

Той направи усилие да я погледне в лицето. Наистина ли беше това малкото момиче, което се бе вкопчило в него и му бе омръзнало със своите целувки, своите сълзи, своите молби за любов, о за съвсем мъничко любов? Тя беше привлекателна, много по-привлекателна отколкото преди. И той каза:

— Целуни ме малка Дафне!

Тя не трепна. Белите й зъби се показаха над долната й устна и тя каза:

— О не, благодаря. Как е госпожа Фиорсен?

Фиорсен се обърна бързо:

— Няма такава!

— О, напусна ли ви?

— Не. Престани да говориш за нея! Спри, казвам ти!

Дафне Уинг, все още неподвижна всред малката си натрупана стая, каза със спокоен обикновен глас:

— Смешно! Не разбирам, радвам ли се, че ви виждам. Аз бях много зле и госпожа Фиорсен беше същински ангел. Защо сте дошли сега при мене собствено?

Да, защо? През ума му проблесна мисълта: „тя ще ми помогне да забравя.“ И той каза:

— Аз се отнесох много зле към вас, Дафне. Дойдох да поправя грешката си.

— О не, това не можете поправи, благодаря. — Тя започна бавно да си туря ръкавиците. — Вие ме научихте много нещо. Трябва да ви бъда благодарна. О, вие сте си оставили брада?… Намирате ли, че ви прилича? Приличате сега на Мефистофел!

Фиорсен гледаше втренчено съвършено правилното лице, чиято мраморна белина се примесваше с един слаб розов блясък. Подиграваше ли се тя? Изглеждаше много спокойна.

— Къде живеете сега? — запита той.

— Живея сама в едно студио. Можете да ме посетите, ако искате. Само че, трябва да знаете… на любовта вече съм се наситила.

Фиорсен се ухили.

— И от други ли?

Дафне Уинг отговори спокойно.

— Желая да се отнасяте към мен като към дама.

Фиорсен си прехапа устните.

— Смея ли да ви поканя на чай?

— Да, благодаря, много съм гладна. Когато имам дневно представление, не обядвам, по-добре е. Как ви се хареса Офелия — танцът?

— Много изкуствен.

— Да. Огледалата и теловете. Но давах ли илюзията на безумна? Фиорсен кимна. — О, много съм доволна. Да вървим ли? Искам си чая!

Тя се обърна, погледна се в огледалото, издигна и двете си ръце към шапката и показа по тоя начин цялата съвършена красота на своята фигура, взе една чантичка от стола и каза:

— Мисля, че е по-добре вие да отидете напред. Няма да бие толкова на очи. Ще ви намеря у Ръфел, там има хубави неща. Довиждане!

Смутен, раздразнен и засрамен, Фиорсен влезе в празната сладкарница и зае една маса до прозореца. Едно внезапно видение на Джип, седнала на дъбовия сандък, прогони образа на момичето. Но като вдигна очи, той видя Дафне Уинг, която разглеждаше сладките във витрината. Тя влезе.

— О, тука ли сте? Искам айс-кафе с орехова торта, и каймак, марципанови бонбони. Тя седна и впери очи в него.

— Къде бяхте?

— В Стокхолм, Будапеща, Москва и на много места още.

— Ах, чудесно! Намирате ли, че имам английски вид.

— Напълно. Вашият жанр… — Той не можа да добави: не може да се появи другаде.

— Моят жанр красота?

Фиорсен кимна, ухилен.

— О, това е най-приятното, което сте ми казали. Само че, по̀ бих искала да съм гръцки тип, езически, разбирате ли?

Профилът й в тоя момент беше, обърнат към светлината, много чист и фин.

— Предполагам, че ме мразите, малка Дафне, — каза той. — Трябва да ме мразите?

Кръглите сиво-сини очи на Дафне Уинг го изгледаха. Както бяха изгледали бонбоните.

— Не, не ви мразя, сега вече не ви мразя. Ако още ви обичах, щях разбира се да ви мразя. О, вижте колко духовито! Но можем да смятаме някого за подлец, без да го мразим, нали?

— Значи, ме смятате за подлец?

— Не сте ли? Трябва да сте, щом правите такива неща?

— И въпреки това пиете чай с мене!

Дафне Уинг беше почнала да яде и каза с пълни уста:

— Сега съм независима и познавам живота. Вие не сте опасен за мене.

Фиорсен протегна ръка и стисна нейната тъкмо там дето биеше пулсът й. Тя го погледна, взе вилицата в другата ръка и продължи да яде. Фиорсен я пусна като ужилен.

— Вие сте се променила, това е явно.

— Да! Но не можехте да очаквате друго, нали? Да, човек не изживява такова нещо напразно. Аз съм била страшна глупачка. — Тя се спря, поднасяйки лъжицата към устата си. — И все пак, аз все още ви обичам, малка Дафне.

Тя въздъхна леко.

— Какво не бих дала тогава, да чуя това!…

И тя обърна главата си, и продължи да яде.

— Ще дойдете ли да видите моето студио? Много е хубаво и ново. Сега получавам по двадесет и пет лири седмично, при следния контракт ще имам по тридесет. Бих желала да съобщя това на госпожа Фиорсен. О, забравих, че не давате да се говори за нея. Защо не? Няма ли да ми кажете? — Като погледна разгневеното му лице, тя продължи: — Не ме е никак страх от вас сега. По-рано се боях. О, как е граф Розек? Все такъв ли е бледен? Ще вземете ли още нещо, почти нищо не ядохте. Знаете ли какво бих искала? Една шоколадна паста и сода с ягодов сладолед с едно парче портокал вътре.

След като изсърба бавно и това питие, излязоха от сладкарницата и взеха кола. По пътя за студиото й, Фиорсен се опита да улови ръката й, но тя кръстоса ръцете си на гърдите и каза спокойно:

— Не е прилично да се използува самотата в една кола.

Фиорсен се дръпна намусен в ъгъла и я занаблюдава от страна. Играеше ли си с него? Или вече й беше безразличен? Това му се чинеше невероятно.

Колата спря. Дафне Уинг слезе, мина през един тесен коридор и извади ключа си. — Приятно ми е да живея в една по-проста, малка улица, така не изглежда дилетантско. По-рано тук имаше фабрика за хартия. Да се спечели едно помещение за изкуството е все пак нещо, нали?

Тя тръгна по постланите със зелен килим стъпала и влезе в една широка стая с горно осветление, чиито стени бяха драпирани с жълта японска коприна. Тук се спря за миг, без да говори, като загубена в красотата на своя дом. После каза, сочейки стените:

— Това ми отне много време. Сама направих всичко, погледнете японските ми дръвчета, не са ли много сладки?

Шест малки, тъмни, хилави дръвчета стояха на широкия перваз на прозореца, ярко осветени от светлината на тавана. Изведнъж тя прибави: Мисля, че граф Розек би харесал тая стая. Тя има нещо странно, нали? Исках да се обкръжа с такава, виждате ли, — да придобия странната нота в моето изкуство. Това е толкова важно днес. От другата страна имам спалня, баня и една малка кухня, всичко много удобно, имам и топла вода. Моите хора са много смешни по отношение на тази стая. Понякога дохождат и само се чудят. Не могат да свикнат на съседството, то е наистина мизерно, но аз мисля, че една артистка трябва да стои по-високо от това.

Внезапно трогнат, Фиорсен отговори:

— Да, малка Дафне.

Тя го погледна, една лека въздишка се изтръгна от нея.

— Защо се отнесохте така зле с мене? Жалко, че сега вече не чувствувам нищо към вас! — И изведнъж, тя прекара ръката си над очите си. Истински трогнат, Фиорсен се приближи към нея, обаче тя протегна ръка да го отстрани и остана неподвижна, а на клепките й бляснаха сълзи.

— Моля, седнете на канапето! Искате ли да пушите? Ето руски цигари! — Тя взе една дълга кутия с цигари от една малка масичка. — Всичко тука е руско и японско. Намирам, че това създава особена атмосфера. Имам и балалайка. На тоя иструмент не можете да свирите, нали? Колко жалко, че нямам цигулка! Тъй бих искала да ви чуя пак! — Тя склопи ръцете си. — Спомняте ли си, като танцувах пред огъня?

Фиорсен си спомняше много добре. Цигарата трепереше в ръката му и той каза дрезгаво:

— Потанцувайте ми сега, Дафне!

Тя поклати глава.

— Не ви вярвам нито за пара! И никой не ви вярва, нали?

Фиорсен скочи.

— Тогава защо ме викате тук. Защо играете на… вие малка?…

Със спокойни, кръгли очи тя отговори полека:

— Мислех, че ще ви успокои като видите, че съм се утешила… Но ако не желаете, можете да си отидете…

Фиорсен се отпусна на канапето. Постепенно му стана ясно, че тя говори сериозно. Той се изсмя.

— Защо се смеете?

— Помислих си, че и вие сте такава егоистка като мене.

— Искам да бъда. Това е единственото право нещо, нали?

Фиорсен пак се изсмя.

— Вие всякога сте била.

Тя седна на един стол и каза сериозно.

— Не бях, когато ви обичах. Но не си струваше труда, нали?

— Това ви направи жена, Дафне. Лицето ви е друго. Устата ви са по-хубави. — Страните на Дафне Уинг се зачервиха. Окуражен от тая червенина, той продължи:

— Ако сега ме обикнете, няма да ми омръзнете. О, може да ми вярвате! Аз…

Тя поклати глава.

— Да не говорим за любов! Имахте ли успехи в Москва и Петербург? Трябва да е чудесно да имаш наистина големи успехи.

— Спечелих много пари — каза Фиорсен глухо.

— О, надявам се, че сте много щастлив!

Подиграваше ли го?

— Аз съм нещастен.

Той стана и се приближи до нея. Тя го погледна в лицето.

— Съжалявам, ако сте нещастен. Зная какво е.

— Вие можете да ми помогнете да не бъда. Малка Дафне, вие можете да ми помогнете да забравя. — Той сложи ръцете си на раменете й. Без да се мръдне, тя каза:

— Предполагам, че госпожа Фиорсен искате да забравите?

— Като че е умряла. Нека всичко бъде, както беше, Дафне? Вие сте израстнала. Вие сте сега жена, артистка!

Дафне Уинг обърна глава към вратата.

— Позвъни се. Навярно моите хора! Те идат по това време. О, колко неприятно!

Фиорсен се беше дръпнал към стената и хапеше пръстите си. Главата му опираше до едно от японските дръвчета.

— Майка ми има ключ. Няма смисъл да ви крия някъде, защото тя навсякъде разглежда. Но може би не са те. Мен обаче не ме е страх. Чудесно е да бъде човек самостоятелен.

Тя изчезна. Фиорсен чу острия глас на една жена, един дрезгав мазен мъжки глас, мляскането на една целувка. Уловен! Проклетият невинен дявол! Той видя една госпожа в зелена копринена рокля, един низък пълен господин с посивяла брада, в сив костюм, закичен с малка лилия, а зад тях Дафне Уинг, зачервена, ококорена. Фиорсен пристъпи напред, с намерение веднага да избяга. Но господинът каза:

— Запознай ни, Дези! Не чух… Даусон? А, как сте, господине? Навярно някой импресарио на дъщеря ми. Радвам се да ви видя.

Фиорсен се поклони. Малките свити очи на господин Уег се обърнаха към дръвчетата.

— Тука е хубаво място за нейната работа, спокойно, не конвенционално. Надявам се, че цените таланта й, господине. Мисля, че не лесно може да се намери нещо по-добро.

Фиорсен пак се поклони.

— Можете да се гордеете с вашата дъщеря, господине, — каза той. — Тя е изгряваща звезда.

Господин Уег се изкашли:

— О, да — каза той. — Още като беше малка открихме дарбата й. Аз се интересувам много за нейното изкуство. То не е наистина от моя бранш, но Дези постоянствува, а постоянството е вече половин успех. Много младежи мислят, че животът е само игра. Навярно сте видели много такива във вашата професия.

— Роберт! Името не беше Даусон!

Последва един безкраен миг. От едната страна киселата жена протягаше главата си като разярена кокошка, от другата Дафне Уинг, все по-зачервена, по-ококорена, с ръце скръстени на гърдите; в средата плещестият побелял господин с пурпурно червено лице, разгневени очи и пресипнал глас:

— Ти подлец! Проклет подлец! — Той се впусна с издигнат юмрук. Фиорсен се втурна по стълбите, блъсна вратата и избяга.