Джон Голсуърти
Над всичко (1)

I

От вратата на канцеларията на Св. Джордж, Чарлс Клер Уинтон гледаше след колата, която отнасяше дъщеря му с „цигуларя“, за когото се беше омъжила. Неговото чувство за приличие не му позволяваше да върви с бавачката Бети — покрай него единствена свидетелка на венчавката. Тая пълна жена, толкова възбудена, би подхождала зле към неговата стройна, изправена фигура, която се движеше леко и непринудено, както подобава на един кавалерист, дори и когато е в оставка вече от шестнадесет години.

Бедната Бети! — Той мислеше за нея с яд и симпатия — тя трябваше да се въздържа да не плаче пред вратата. Навярно се чувствуваше загубена сега, когато вече нямаше Джип, но не беше тъй загубена като него! Ръката му в светла ръкавица — единствената му истинска ръка, защото дясната беше отрязана до китката — нервно сучеше малките прошарени мустаци, извити над ъглите на стиснатите му устни. През тоя сив февруарски ден той беше без палто; съобразно с тая тъй тиха сватба той не беше в черни дрехи и цилиндър, но в тъмно син костюм с корава черна шапка. Войнишкият му и ловджийски инстинкт да не проявява никакво вълнение не го напусна в тоя тъмен ден от живота му; обаче светлокафените му очи се свиваха, втренчваха се, пак се свиваха и отвреме-навреме, като че ли надвити от някакво дълбоко чувство, потъмняваха и сякаш потъваха в главата му. Лицето му беше сухо, опърлено, с хлътнали бузи, гладко избръснато; ушите малки, косата по-тъмна от мустаците, но отстрани прошарена — това беше лице на човек деен, самоуверен, сигурен. Държането му показваше, че всякога бе обръщал внимание на елегантността и формата, но също съзнавал, че има неща и над това. Човек, който, спазвайки точно един определен тип, има в себе си и нещо не типично.

По пътя за парка той влезе в Маунт-Стрит. Тук все още стоеше къщата, макар че улицата тогава беше съвсем друга — къщата, пред която бе крачил в мъглата назад-напред, като някакъв призрак през онзи ноемврийски ден, като изпъдено куче, в страшна душевна агония — преди двадесет и три години, когато се роди Джип. И тук пред вратата да му кажат, на него, който нямаше право да влезе, но който обичаше, както никога никой мъж не бе обичал, да му кажат, че тя бе умряла, раждайки детето, за което само тя и той знаеха, че е тяхно! Да крачи цели часове в мъглата пред тая врата, да знае, че тежкият час бе настъпил и най-после да чуе това! От всички съдбини, които сполетяват човека, най-страшната наистина е да обичаш премного.

Странно е, че днес, след тая нова загуба, пътят му го доведе край същата къща! Каква фаталност бе тоя ставен ревматизъм, който го бе пратил миналата есен във Висбаден! Каква фаталност, че Джип се заплесна в тоя Фиорсен, с неговата проклета цигулка! Наистина той никога не се беше чувствувал така загубен, така негоден за нищо, от петнадесет години насам, откак Джип беше дошла да живее при него. Утре щеше да се върне в Милденхем, щеше да опита да се разсее с язда. Без Джип — да бъде без Джип! Някакъв цигулар! Един тип, който никога не бе яздил! И той замахна гневно с бастуна си, като че ли искаше да разсече някого на две.

Клубът му близо до Хайд Парк никога не му се бе струвал тъй тъжно самотен. По навик той влезе в игралната зала. Денят бе толкова тъмен, че електрическите лампи горяха и обикновената дузина играчи вече седяха между сенките, които падаха декоративно по масите от тъмно дърво, по столовете, по картите и стъклените чаши, по позлатените чаши за кафе и по лъснатите нокти на пръстите, които държеха цигари. Един приятел го покани да играят пикет. Той седна разсеян. Тая игра само с трима участници му беше винаги противна — осакатена игра! Покерът имаше нещо пазарски шумно. Пикетът, макар че не вече на мода, беше за него единствената игра, достойна да се играе, единствената, която още имаше стил. Картите му бяха добри и той спечели пет лири, които охотно би платил за да избегне скуката на следната игра.

Къде ли бяха сега! Навярно бяха минали вече Нюбъри; Джип седнала срещу тоя шведец със зелените очи на дива котка! Той имаше нещо лукаво и толкова чуждестранно. Лош човек, ако той, Уинтон, въобще разбира от коне и хора! Слава Богу, той бе осигурил парите на Джип, до стотинка! И едно вълнение, което беше почти ревност, го задуши при мисълта за ръцете на тоя простак, обгърнали свилокосата му, тъмноока дъщеря, това мило, стройно, създание, тъй подобно по лице и ръст на оная, която той тъй горещо беше любил.

Много очи го последваха, когато напусна игралната зала, защото той беше един от ония, които възбуждат у другите възхищение, без някой да може да определи защо. Дали не беше онова, не съвсем типичното, огънят, който го бе обгорил в миналото?

Напущайки клуба, той тръгна полека през Пикадили към къщи, към тоя дом в Бъри Стрит, дето беше живял от малък — една от малкото къщи на тая улица не засегната от страстта да се събаря и строи наново, която според него беше огрозила половината Лондон.

Един мълчалив мъж с живите и тъмни очи на бекас, с дълга зеленикава плетена жилетка, черен фрак и с панталони опънати над обувките, отвори вратата.

— Няма да излизам вече, Марки. Госпожа Марки да ми даде нещо за вечеря! Каквото и да е.

Марки кимна утвърдително и очите му, под веждите, които се сключваха в дълга тъмна черта, изгледаха господаря от глава до пети. Предната вечер той бе кимнал утвърдително, когато жена му каза, че господарят мъчно ще понесе. Като влезе в задните помещения, той кимна с глава към улицата и посочи нагоре, от което госпожа Марки като умна жена разбра, че трябва да отиде да пазарува, защото господарят ще вечеря в къщи. Когато тя излезе, Марки седна срещу Бети, старата бавачка на Джип. Тя още плачеше, тихичко. Това му действуваше, защото и той беше наклонен да ревне. След като гледа няколко минути мълчаливо нейното широко румено лице, обляно в сълзи, той поклати глава неодобрително, а Бети като преглътна и потрепера изведнаж, спря да плаче. Да, обръщаше се внимание на желанията на Марки!

Уинтон влезе най-напред в спалната на дъщеря си и се загледа, сучейки нервно късите си мустачки, в изпразнените шкафове и напуснатото сребърно огледало. После, в своето светилище, той седна пред огъня, без да пали лампата. Ако го видеше някой би помислил, че спи, но сънливото влияние на дълбокото кресло и приветливият огън го отнесоха в далечното минало. Каква нещастна случайност го бе накарала да мине днес край къщата й!

На теория няма душевно сродство, няма случай, един човек да се разсипе от една-единствена любов. В същност има такива мъже, мъже спокойни и въздържани, които най-малко биха могли да очакват, че природата ще им изиграе такава игра, най-малко биха могли да желаят такова себеотдаване или да познаят кога е ударил часът им. Кой би мислил, че Чарлс Клер Уинтон ще се влюби до уши, когато преди двадесет и четири години през една декемврийска вечер отиде на бал? Добър войник, елегантен, отличен ловец, пословичен в полка си със своята хладност и някакво почтително презрение към жените като към по-нисши същества, той се бе спрял до вратата, не бързаше да танцува, наблюдавайки с вид, който не се смяташе от другите за арогантен, само защото беше естествен. И ето! Тя мина край него и животът му се промени завинаги! Някаква светлина ли излъчваше нейният дух през полуучудения поглед, който му разкри цялото същество! Или нещо във вървежа, това пленително полюляване на тялото! Или косата й счесана назад, или лекото ухание като от някакво цвете? Какво беше това? Тя беше жена на един земевладелец от околността, който имаше къща в Лондон. Нямаше никакво оправдание — не беше зле третирана от мъжа си; обикновен банален брак, вече три години съвместен живот, без деца. Съпругът — приятен човек, петнадесет години по-стар от нея, вече позастарял. Никакво оправдание! И въпреки това, един месец след тая среща, тя и Уинтон бяха любовници не само в мислите си, но и на дело. Това нещо бе толкова в разрез с „добрата форма“, с всичко, което беше почтено и подходящо за един офицер и джентлемен, че не можеше да става дума да се претеглят всичките „за“ и „против“. И все пак от тая първа вечер тя беше негова, той неин. За всеки от тях единствената мисъл беше как да бъде с другия. Но щом беше така — защо не избягаха заедно? Не защото той не я бе молил за това? Ако бе оцеляла при раждането на Джип, щяха да заминат. Обаче да разори двама мъже беше премного за това нежно създание. Смъртта тури край на нейните борби, преди да се беше решила. Тя беше една от ония жени, у които безкрайна преданост можеше да живее наред с една душа изпълнена със съмнения. Те са обикновено най-пленителните; защото способността за твърдо и бързо решение отнема на жената тайнствеността, леката атмосфера изтъкана от промени и случайности. Тя не беше чиста англичанка; в нея течеше една четвърт чужда кръв. Обаче Уинтон беше англичанин до мозъка на костите, англичанин в своето чувство за форма и в тая особена черта, която в моменти на пълно отчаяние разбива на парчета външната форма, но която най би искала да запази тая форма непокътната.

Никой не би могъл да го нарече чудак — косата му беше всякога добре пригладена, обувките му светеха; той беше твърд и въздържан, спазваше строго всяко предписание на добрия тон. В своята собствена преценка той беше компрометиран в очите на света. През тая едничка година на тяхната любов той бе готов да изложи живота си и да пожертвува кариерата си за един цял ден прекаран в нейното общество, обаче никога не я изложи, с думи или поглед. Той пазеше нейната „чест“, съгласявайки се, макар че му беше тежко, с всички нейни маневри, за да се прикрият следите на техните връзки. Да изплаща по тоя начин своята вина, беше най-големият подвиг в живота му и споменът за това и сега му беше горчив.

В същата тая стая той бе дошъл, след като се научи, че тя бе умряла, в тая стая наредена по нейния вкус. И сега дори, с нейните лакирани столове, хубавото малко писалище, засенения стар меден полилей, канапето, тя все не приличаше на ергенска стая. На масата лежеше писмо, което го викаше пак в полка на действителна служба. Ако би предчувствувал какво ще претегли преди да има случая да изложи живота си, той сигурно би се застрелял в това кресло пред огъня. Той нема̀ щастието, което беше желал в тая малка война, и постигна само нови отличия. Когато се свърши войната, той остана там, с още няколко резки в лицето и сърцето си, продължи службата, ходеше на лов за тигри, хранеше прасета, играеше поло, не обръщаше внимание на света, печелеше възторга, който храним към ония, чиято безумна смелост се съчетава с леденостудено държане. По-мълчалив от другите в своята среда, той никога не говореше за жени, но не беше придобил репутацията на женомразец, макар че явно ги избягваше. След шест години служба в Индия и Египет изгуби дясната си ръка в един поход срещу дервишите и трябваше да се уволни с майорски чин, тридесет и четири годишен. Дълго време бе ненавиждал мисълта за детето, за своето дете, при чието раждане умря жената що беше обичал. После настъпи някаква странна промяна на чувствата и три години преди да се върне в Англия, той усвои навика да праща разни дребулии, които намираше из базарите, за да служат като играчки. В замяна получаваше, най-малко два пъти годишно, по едно писмо от човека, който се мислеше за баща на Джип. Той отговаряше на тия писма. Този човек я беше обичал; и макар че Уинтон никога не беше смятал за възможно да постъпи другояче, през всичкото време хранеше някакво чувство на вина спрямо тоя човек. Не чувствуваше угризения на съвестта, но имаше все неприятното чувство за някакъв неизплатен дълг, смекчено чрез мисълта, че никой дори не подозира, и чрез спомена за мъките, що бе понесъл, за да предотврати всяко съмнение.

Когато се върна в Англия, съпругът дойде да го види. Бедният човек беше много отпаднал. Уинтон влезе пак в тая къща на Маунт Стрит с вълнение, което изискваше, за да се задуши, много повече кураж, отколкото за едно кавалерийско сражение. Но човек, чието „сърце си е на мястото“, както казваше той, може да преодолее трепета на нервите си, и той влезе в тия стаи, дето я бе виждал за последен път, прие поканата за една самотна вечеря със съпруга й, без да прояви някакво чувство. Не видя малката Гита или Джип, както сама се беше кръстила, защото тя вече спеше, и цял месец измина, преди да се реши да отиде там по време, когато, ако искаше, можеше да види детето. Боеше се. Какво ще раздвижи видът на това малко създание в душата му? Когато Бети, бавачката, я доведе, за да види господин офицера с „кожената ръка“, който й беше пращал всичките тия интересни играчки, тя застана спокойно и го загледа с големите си тъмнокафяви очи. Тя беше седемгодишна, късата й кадифена рокличка едва стигаше до коленете на тънките й крака, обути в кафяви чорапи, стъпили един до друг като краката на някаква малка, кафява птица. Овалът на нейното сериозно учудено лице имаше топъл млечен цвят без всякаква червенина, освен тая на устните, които не бяха нито дебели, нито тънки и имаха една гънка, една съвсем малка трапчинка в ъгъла. Косата й, с топло кафяв тъмен цвят, беше грижливо сресана назад и вързана с червена, панделка; тя оставяше открито челото, което беше широко и ниско. Това усилваше нейната сериозност. Веждите й, тънки и тъмни, бяха хубаво извити, носът съвършено прав, брадата нито остра нито кръгла. Тя стоеше и гледаше, докато Уинтон й се усмихна. Тогава сериозността изчезна от лицето й, устните й се полуотвориха, погледът й се раздвижи. И сърцето на Уинтон се превърна — тя беше същото дете на оная, която беше изгубил. И той каза с глас, който му се струваше, че трепери.

— Е, Джип?

— Благодаря ви за играчките; много са хубави.

Той протегна ръка и тя сложи своята малка ръчичка в неговата. Чувство, като че някой беше протегнал пръст и погалил сърцето му, обхвана Уинтон. Полека, като че ли да не я стресне, той повдигна малко ръката й и я целуна. Дали защото веднага бе разбрал, че пред него стои едно същество чувствително, както само едно дете може да бъде, или от някакъв по-дълбок инстинктивен усет за връзката между тях, но от самия този миг, Джип почувствува неудържим възторг към него, една от ония внезапни нежности, които деца често изпитват към най-неподходящи лица.

Той я посещаваше по време, когато знаеше, че другият спи, между два и пет часа. Тогава се разхождаше с Джип в парка, водеше я на язда или седеше в дъждовни дни в нейната самотна детска стая, разказвайки й приказки, а дебелата Бети гледаше полухипнотизирана, с някакъв странен, въпросителен израз върху добродушното си лице. След такива часове за него беше трудно да влезе в кабинета на съпруга и да седи пушейки срещу него. Тия срещи му напомняха твърде много миналото. Другият го приемаше любезно, не виждаше нищо, не чувствуваше нищо, беше благодарен за вниманието към детето. Той умря през следната пролет. И Уинтон откри, че онзи го беше направил настойник на Джип. След смъртта на жена си, земевладелецът беше занемарил работите си, върху имотите му тежеха дългове, обаче Уинтон прие положението с почти диво задоволство и от тоя ден замисли да вземе Джип изцяло за себе си. Къщата на Маунт Стрит се продаде, имотът в Линколншаир се даде под наем, детето и бавачката Бети се настаниха в неговата собствена къща в Милденхем. За да отстрани от нея всичките роднини на бащата, той употреби до най-висша степен способността си да става недостъпен за хората. Без да е неучтив, той ги смразяваше. Тъй като той самият беше състоятелен, мотивите му не събуждаха подозрение у никого. В разстояние на една година той отстрани от детето всички, освен бавачката Бети. Нямаше за какво да се упреква, тъй като и Джип не беше щастлива без него, както и той без нея. После той реши тя да носи неговото име в Милденхем. Той заповяда на Марки да наричат отсега нататък Джип малката госпожица Уинтон. Когато в същия ден се върна от лов, Бети го чакаше в кабинета му. Тя стоеше в крайния кът на мрачната стая. Кръглото й румено лице изразяваше страх и решителност, тя нервно мачкаше престилката си. Очите й се впиха в лицето на Уинтон с някакво отчаяние.

— За това, което ми каза Марки, господине. Старият ми господар нямаше да е доволен, господине.

Живо засегнат, Уинтон каза ледено:

— Така ли?… Ще имате обаче добрината да се съобразявате с моето желание.

Лицето на пълната жена стана още по-червено.

— Да, господине, но каквото съм видяла, видяла съм. Не съм казала никога нищо, но и аз имам очи. Ако госпожица Джип вземе сега вашето име, то лошите езици ще заговорят за моята мила, покойна господарка.

Изразът на неговото лице я застави да млъкне.

— Имайте добрината, да пазите мислите си за вас самата. Ако някоя ваша дума или постъпка даде и най-малкия повод за приказки, ще напуснете веднага мястото си и никога вече няма да видите Джип. А за сега ще правите това, което аз искам. Аз съм осиновил Джип.

Бети всякога се бе страхувала от него, но никога не бе виждала тоя израз в очите му, нито го бе чувала да говори с такъв тон. Тя наклони кръглото си като месечина лице и си тръгна със смачкана престилка и със сълзи на очи. Уинтон, който стоеше на прозореца и гледаше как пада тъмнината и как северозападният вятър гони листата, изпи до дъно горчивата чаша на своята победа. Той не бе имал никакво право над мъртвата, вечно любима майка на своето дете. Обаче детето трябваше да бъде негово! Нека приказват лошите езици! Това беше поражение на всичката му по-раншна предпазливост, тържество на естествения инстинкт. Очите му се свиха, втренчени в тъмнината.