Джон Голсуърти
Над всичко (44)

III

В кабинета лунната светлина падаше върху лицето й. Идеха й на ум още спомени — за първите дни в тая къща.

През първата зима Съмерхей се беше наранил на лов. И сега още, след две години, й беше приятен споменът за времето, когато го беше гледала. За да оздравее по-скоро заминаха за Пиринеите, дето прекараха две чудесни седмици всред цъфнали бадеми под тъмносиньото южно небе. При връщането им в Лондон, се беше случила първата неприятна среща. Като излизаха една вечер от театъра, един женски глас каза:

— Ах, ти ли си Брайян? От цяла вечност не съм те виждала!

Той отговори проточено, сякаш се отбраняваше:

— Добър ден, Диана.

— Къде се дяваш? Защо не идеш у нас?

— На село съм. Ще дойда някога. Сбогом!

Едно високо момиче с червена коса, чудесна бяла кожа и кафени — наистина кафени очи. Джип забеляза как тия очи я разглеждат с пламенно любопитство от горе до долу. После той я улови под ръка.

— Да вървим, да вземем кола!

Като излязоха из тълпата, тя стисна ръката му и каза:

— Коя е тая дама?

— Една втора братовчедка, Диана Лейтън.

— Добре ли я познаваш?

— О да!

— Обичаш ли я много!

— Доста.

Той я погледна в лицето. Зад сериозния му израз се криеше смях. Но и до днес образът на стройното момиче с ослепително бяла кожа, блестящите кафяви очи и червената коса не беше приятен спомен за Джип. Те вече не криеха своята връзка, ходеха навсякъде заедно, без да обръщат внимание, срещат ли познати или не. Много лесно е да се игнорира обществото, когато други работи изпълват сърцето. В Лондон биваха рядко. Но Джип все имаше чувството, че нейният идеал не беше и неговият. Той трябваше да бъде в общество, да се среща с хора, не трябваше да се отказва от обществени задължения и удоволствия и един ден щеше да почувствува, че тя е виновна за всичко. Да отива всеки ден в Лондон беше много уморително за него и тя го накара да си вземе стаи в града и да нощува там три пъти седмично. Въпреки неговите молби, тя никога не отиваше там, слизаше все при баща си, когато дойдеше в Лондон. Не искаше да му даде поводи да мисли, че се обесва на врата му; искаше да не става за него нещо привично; искаше той да копнее за нея, когато я няма. Никога не го питаше къде ходи, с кого се среща, но понякога се питаше дали все още я обича така както по-рано. Любов като нейната, пълна със страст, обожание и закрила, готова на самопожертвуване, готова да отдаде всичко, тайно искаше в замяна цялата негова любов, защото как би могла една горда жена да обича тоя, който не я обича? Такава любов жадува все за пълно единение, невъзможно в един свят, дето всичко се движи и променя. Но тя не мислеше да се бори против нея. Като баща си, тя слагаше всичко на една карта.

Лунната светлина падаше върху старото писалище и една ваза с лалета, които, така осветени, като че ли бяха от някакъв надземен свят. Лъчите играеха по един бронзов бюст на Волтер, който като че ли се усмихваше с кухите си очи. Джип обърна малко бюста, за да се освети и другата му страна и под него се показа едно писмо. Тя го взе.

„Мили, Брайян, — прочете тя, — трябва да ти кажа, че ти напразно се прахосваш…“

Тя го пъхна пак под статуйката и стана. Чувствуваше изкушението да го прочете до край и да види от кого е. Не! Не се четат чужди писма! Обаче я порази значението на тия няколко думи: „Мили Брайян, трябва да ти кажа: ти напразно се прахосваш!“ Женска ръка, но не тая на майка му или на сестрите му — тя познаваше техните почерци. Кой смееше да му каже, че се прахосва? Някаква кореспонденция, за която тя нищо не знаеше, защото той не й беше казал! Прахосва се, как? Чрез живота си с нея? Тя започна да рови из паметта си. През последната коледна ваканция, през ония ясни, свежи, чудни дни във Флоренция той беше така весел. А сега беше май! От тогава тя нямаше вече никакъв спомен за старата му заразителна веселост. „Ти се прахосваш!“ Омраза пламна в нея против тая непозната, която беше казала това — ушите й горяха. Искаше й се да скъса това писмо, обаче статуйката я гледаше насмешливо и тя се обърна, и си каза: „Ще отида да го посрещна, не мога да го чакам тук“.

Тя мина през осветената от луната градина и тръгна бавно към гората. Една вълшебна нощ, без роса! Сега пресече през буковата горичка. Лунните лъчи бяха проникнали и тук, обсипвайки клоните и листата като със сребрист скреж, хвърляха прозрачна светлина върху сенките на върховете. Никаква шумка не се помръдваше, никаква жива твар. Тя помисли; „От тук ще се върна с него“. — После се спря на ъгъла, дето той трябваше да мине. Влакът пристигна. Един автомобил профуча, после един колояздач, след това един пешеходец, който се впусна тичешком. Тя го позна и го извика като се подаде между дърветата и той се завтече към нея.

Седнаха на един голям корен и, като се облегна на него, тя го запита:

— Тежък ден ли беше?

— Да, късно имах още една среща, после дойде старият Лейтън и ме покани на вечеря.

Джип усети, че почвата се люлее под краката й.

— Лейтънови от Итън Скуер ли? Голяма вечеря ли беше?

— Не. Само старите, и Берта, и Диана.

— Диана? Момичето, което срещнахме на излизане от театъра.

— Кога? О, аха! Каква памет, Джип!

— Да, за неща, които ме интересуват.

— Тя интересува ли те?

Джип вдигна очи.

— Да. Умна ли е?

— Мисля, че може да се нарече така.

— Влюбена в тебе?

— Ах, за Бога, защо?

— Толкова ли е невероятно. Аз, как съм?

Той започна да я целува. Като затвори очите си, Джип помисли: „Дано не е само защото не иска да отговори!“ После, за няколко минути, те мълчаха.

— Отговори ми искрено, Брайян. Никога ли не чувствуваш, че се прахосваш чрез мене?

Тя го усети, че потрепера; обаче лицето му беше открито и спокойно, гласът му закачлив.

— Едва ли. Ти си смешна, мила!

— Обещай ми да ми кажеш, когато ми се наситиш!

— Добре. Но не очаквай, че ще изпълня обещанието си на тоя свят!

— Не съм съвсем сигурна.

— Обаче аз съм!