Джон Голсуърти
Над всичко (16)

X

От деня, когато пристигна болногледачката, Уинтон престана да ходи на лов и не се отдалечаваше от къщи за повече от половин час. Недоверието му към докторите не му пречеше да се разговаря всяка сутрин по десетина минути със стария доктор, който беше лекувал Джип от шарки и други детски болести. Старият Ривершоу беше интересен тип от миналия век. Той миришеше на гумено палто, имаше пурпурно червени страни, около главата си венец от боядисани коси и изпъкнали, кръвясали, сиви очи. Беше низък, имаше задух, пиеше портско вино, смъркаше тютюн, четеше „Таймс“, говореше с пресипнал глас и обикаляше с едно малко купе, в което беше впрегнат стар червен кон. Но той притежаваше някаква вродена хитрост, която бе победила много болести, и беше много известен като акушер. Всеки ден, точно в дванадесет, неговото купе спираше пред къщата, Уинтон ставаше, донасяше бутилка вино, кутия бисквити и една чаша, а когато се появяваше докторът, запитваше:

— Е докторе, как е?

— Добре, много добре!

— Никакви причини за безпокойство?

С поглед към бутилката докторът промърморваше:

— Състоянието на сърцето, превъзходно… малко… хм… не заслужава да се говори. Всичко си върви по реда си.

— Една чаша вино, докторе?

Израз на изненада се изписваше по лицето на доктора.

— Студено време, ах, може би… — И той се изсекваше в тъмночервената си носна кърпа.

Докато той пиеше, Уинтон запитваше:

— Можем да ви намерим по всяко време, нали?

— Не се бойте, драги господине! Малката госпожица Джип е моя стара приятелка. Аз съм на нейни услуги дене и ноще. Не се бойте!

Уинтон се успокояваше и това чувство траеше почти двадесет минути след изчезването на купето и на различните миризми на неговия обитател.

По искане на Джип не уведомиха Уинтон, когато почнаха болките. След първия пристъп, когато тя лежеше в полусън в старата си детска стая, той случайно дойде да я обиколи. Сестрата го посрещна в другата стая. Свикнала с „глупостите“ на мъжете в такова време, тя се беше приготвила да му чете една проповед, но, поразена от израза на лицето му, само пошепна:

— Започна, но няма защо да се безпокоите, тъкмо сега няма болки. Скоро ще пратим за доктора… Тя се държи храбро… — После прибави с едно необикновено за нея чувство на почит и съчувствие: — Не се страхувайте, господине!

— Ако иска да ме види, аз съм в кабинета си. Спестете й каквото можете от болките, сестра!

Сестрата се върна замислена при Джип, която каза:

— Баща ми ли беше? Не трябваше да му се казва!

— Всичко е в ред, мила.

— Колко време ще мине, докато почне пак, сестра? Аз бих искала да го видя.

Сестрата я поглади по косата.

— След като се свърши всичко. Мъжете са всякога ужасно нервни.

Джип я погледна и каза полека:

— Знаете ли? Майка ми умря при моето раждане!

Сестрата й оправи завивката.

— Това не значи нищо… искам да кажа… няма никаква връзка.

Като видя Джип да се усмихва, тя си помисли: — Ама, че съм идиотка.

— Ако не оцелея, моля да бъда изгорена. Няма да забравите, нали? Не мога да кажа това на баща си, то би го разтревожило страшно.

Сестрата помисли: „Това не може да направи без завещание, но нека й обещая. То е само болезнено въображение, но тя не е такава.“ — И тя каза:

— Добре, добре, мила, но няма да е нужно!

— Срам ме е, че изисквам толкова грижи и правя другите нещастни.

Сестрата, все оправяйки леглото, промърмори:

— Не си въобразявайте, че за вас се прави повече отколкото за другите. Всичко ще се свърши благополучно. — И тя си помисли: „Странно! Нито веднаж не спомена мъжа си. Не ми харесва, особено при нея, тя е много чувствителна… Лицето й трогва човека…“

Джип пошепна:

— Искам да видя баща си; моля по-скоро!

Сестрата й хвърли един бърз поглед и излезе.

Джип стисна ръцете си под завивката. Ноември! Жълъди и листа — една хубава, влажна миризма на пръст! Жълъди навсякъде по тревата! Някога тя обичаше да впряга стария бял кон да я вози по ливадата, която беше покрита с жълъди и сухи листа, докато вятърът брулеше все нови… Беше облечена с кафява кадифена рокля… Кой я беше нарекъл веднаж, като беше с тази рокля, „малка умна кукумявка“? Сърцето й изтръпна. Болките почнаха пак. Гласът на Уинтон се чу от вратата:

— Как си, моето дете?

— Исках само да видя ти как си. Аз съм добре.

Челото й, което той докосна с устните си, беше влажно.

Навън, в коридора, пред него се носеше като нещо наистина действително, усмивката й, която тя с мъка бе задържала на устните си. Като се върна в кабинета си, той страдаше. Защо не може да понесе той мъките вместо нея?

Скърцането на докторовото купе тури край на безпокойното му крачене насам-нататък. Той влезе в хола, погледна доктора право в лицето, беше забравил, че тоя стар човек не знае особената причина на неговия смъртен страх. После се върна пак в кабинета си. Един буен югозападен вятър шибаше влажните листа о стъклата на прозорците. Тук бе стоял той в тъмното преди една година, когато Фиорсен дойде да иска ръката на Джип. Защо не го беше изгонил тогава, защо не беше отвел Джип нейде далеч, в Индия, в Япония, къде да е! Тя не обичаше тоя цигулар, никога не го беше обичала истински! Чудовищно! Обвзе го горчивина, и той високо изохка. После пристъпи към библиотеката си и взе една книга — „Животът на генерал Ле“. Той я сложи обратно на мястото й, извади друга — някакъв роман, една тъжна история, с тъжен край! Книгата падна от ръцете му. За момент той видя целия си живот, какъвто щеше да бъде, ако втори път понесе такава загуба. Не, тя не бива да умре. Ако умре, тогава — за него!… В старо време погребваха хората с конете и кучетата им, като след един сполучилив лов. Това още му оставаше! Тая мисъл му донесе известно облекчение. Той седна и се загледа в огъня като опоен. Изведнаж го обхвана пак трескав страх. Защо никой не иде да му каже нещо, каквото и да е, но не тая тишина, това гробно чакане? Вратата ли се затвори? Кола? Марки стоеше на вратата с визитни картички в ръка.

— Лейди Съмърхей, господин Браян Съмърхей. Казах, че не сте в къщи господине!

Уинтон кимна.

— Не сте обядвали, господине!

— Колко е часа?

— Четири.

— Донеси ми коженото палто и бутилка вино, и стъкни огъня! Искам да ми се съобщи какво става.

Марки кимна.

Странно е да седиш в кожено палто пред огъня и то когато времето не е студено! Казват, че има живот след смъртта. Той никога не бе могъл да почувствува, че тя продължава да живее. Тя живееше у Джип. А сега, ако Джип!… Той стана и разтвори завесите.

Беше седем часа, когато докторът слезе. Уинтон все седеше пред камината, неподвижен, сгушен в коженото си палто. Той се понадигна и го погледна.

Докторът изкриви малко лицето си и полузатвори изпъкналите си очи: това беше неговият начин да се усмихва. — Момиче. Никакви усложнения!

Устните на Уинтон се разтвориха, той дигна ръка. После, верен на един стар навик, остана неподвижен.

— Една чаша вино, Докторе?

Докторът сякаш размишляваше над своята чаша: — Хм… от петдесет и втора година!… Предпочитам от шестдесет и осма — то има повече плът!…

След малко Уинтон се качи горе. Докато чакаше, пак го обхвана страх. „Всичко благополучно, пациентът умрял от изтощение!“ Някакво слабо квичене не можа да го успокои. Новото същество му беше съвсем безразлично. Изведнъж Бети се изправи пред него.

— Какво има? Въздържай се!

Тя хълцаше и каза задавено:

— Тя изглежда тъй хубава, ах, тъй красива!

Уинтон я блъсна бързо и надникна през полуотворената врата. Джип лежеше тиха и бяла, тъмните й очи бяха устремени върху детето й. Лицето й изразяваше почуда. Тя не виждаше Уинтон, който стоеше като вкаменен. За първи път той виждаше майка с току-що родено дете. Изразът на лицето й го изплаши. Тя никога не беше обичала деца, казваше, че не иска да има дете. Той влезе. Тя направи слабо движение към детето и очите й се усмихнаха. Уинтон погледна към сбръчканото, увито същество, после се наведе над Джип, целуна й ръката и на пръсти излезе.

На вечеря той пи шампанско и беше разположен към всички. Следейки дима на цигарата си, той помисли: „Трябва да пратя на оногова една телеграма. Най-после и той навярно страда! Да не го държа в неведение!…“ И той написа:

„Всичко благополучно, дъщеря. Уинтон“, — и я изпрати със слугата да се предаде веднага.

Когато отиде дебнешком горе, Джип вече спеше.