Джон Голсуърти
Над всичко (53)

XII

По Нова година те се върнаха лека-полека в Милденхем, в тъмния Милденхем пълен с призраци от миналото. За малката Джип, вече петгодишна, започнала вече да живее, това беше най-приятният дом. Като наблюдаваше как, подобно на нея самата, детето става душата на къщата, Джип понякога намираше спокойствие. Тя още не се беше съвзела и когато човек я погледнеше ненадейно, лицето й беше все печално. Главната й грижа беше да не я изненадват. Уинтон намираше и усмивката й тъжна. През тая зима и пролет той не знаеше какво да прави с нея. Тя правеше големи усилия да се съживи, но трябваше да се чака, не биваше да се насилва. Времето само можеше да излекува — може би.

Пролетта дойде и отмина; физически тя бе закрепнала, но не беше излязла нито веднъж навън от градината, не беше заговорила нито веднъж за Червената къща или за Съмерхей. Не че държеше за мъката си, напротив изглеждаше че прави всичко, което е във властта й, за да я забрави и прикрие. Само сърцето й беше сломено. Малката Джип, на която бяха казали, че „Брайян си е отишъл и няма вече да дойде и че не бива да говори никога за него, да не разтъжи мама“, стоеше понякога и гледаше майка си смутена и сериозна, а веднъж каза:

— Мама не живее с нас, дядо, тя живее другаде. С Брайян ли?

— Може би, миличко, но не казвай никому, освен на мене. Не говори на никого за Брайян.

— Да, зная; но где е той, дядо!

Какво можеше да отговори Уинтон?

Той яздеше много с детето, което, като майка си, беше най-щастливо на седлото, но Джип той не смееше да покани. Тя никога не говореше за коне, никога не отиваше в конюшните, прекарваше дните, заета с дребулии из къщи, работеше в градината, седеше пред пианото, понякога свиреше малко, но повечето гледаше само клавишите, а ръцете й лежаха в скута й. Всичко това ставаше рано, в онова фатално лято, преди някой още да беше предугадил сътресението на света или да беше видял как почва да се натрупва мрак. Той често си мислеше: „Да може нещо да я отвлече от нея самата!“

В юни той й предложи да отидат в Лондон. За негова изненада, тя се съгласи веднага. Като минаваха край Уидрингтон, той се помъчи да започне разговор, но по-късно, като погледна крадешком зад вестника си, видя, че тя гледа навън и сълзи капят от очите й. Никакво движение, никакъв звук, само тия сълзи, които тихо капеха. И зад вестника Уинтон сви очи, лицето му се втвърди, докато почувствува, че кожата се изпъна над ябълките му.

От гарата до Бъри Стрит колата мина през тесни улици, дето се виждаше световната мизерия — болнави наглед мъже, съсипани жени, деца като призраци пред вратите и стълбите; техните бели като вар лица и недохранени тела показваха колко далеч още е златният век. Бедните, нечисти къщи бяха в упадък, тук имаше толкова малко красота, колкото в някой канал. Джип се бе издала из прозореца и Уинтон усети, че ръката й се плъзна в неговата.

Тая вечер — в стаята, която някога бе наредил за майка й и в която малката писалищна маса, креслата и медните полилеи стояха както преди тридесет години, тя каза:

— Татенце, ще имаш ли нещо против, ако уредя в Милденхем приют за бедни деца, които да имат там добра храна и въздух!

Странно развълнуван от първото желание, което тя изразяваше от трагедията насам, Уинтон каза:

— Достатъчно ли си силна, мила!

— Да. Нищо не ми липсва, освен тука — тя пипна сърцето си. — Каквото веднаж сме подарили, не можем да получим назад. Бих искала да бих могла. Толкова ужасно беше за тебе. Но ако имам да се грижа за децата, няма да мога да мисля толкова; колкото повече работа имам, толкова по-добре. Бих искала веднага да почна.

Уинтон кимна. Всичко, което може да й помогне, всичко!

— Розамунд ще ти помогне да ги избереш — промърмори той. Тя разбира чудесно тия работи.

После, като я погледна в очите, той прибави: — Кураж, мила! Всичко пак ще се върне един ден!

Джип се помъчи да се усмихне.

— И все пак, — каза тя много спокойно, — не бих искала да бях без това.

Ръцете й бяха сключени в скута й, очите й светеха странно, слабата усмивка още трепереше на устните й. И Уинтон помисли:

— Любов, свръх мярка — над смъртта, над всичко!