Джон Голсуърти
Над всичко (7)

I

Джип мислеше за своята рокля, за кадифената рокля на резки. Малко момичета от нейната среда се омъжват без „глупостите“, както казваше Уинтон, малко сядат в запазено купе първа класа, без да са били преди това в продължение на няколко часа център на голямо общество, без да са отнесли със себе си, като насърчение за следните часове, спомена за държането и думите на близките, в които се говори за съпруга, за да се прогонят всички други мисли. Като единствено развлечение Джип имаше новата си рокля, спомена за сълзите на Бети, за празните лица на чиновника в общината и неговия писар. Тя поглеждаше крадешком към съпруга си, който, в тъмносин костюм, седеше насреща й. Нейният съпруг! Госпожа Гита Фиорсен! Не, нека я наричат така другите, за себе си тя си оставаше Гита Уинтон. Гита Фиорсен няма да звучи правилно в нейните уши. Без да си го признае, тя се страхуваше да срещне неговия поглед и гледаше из прозореца. Беше сив, безцветен, мътен ден, без топлина, без слънце, без звън — Темза течеше оловена, корабите по брега изглеждаха тъжни.

Изведнъж тя усети неговата ръка върху своята. Никога не беше виждала подобен израз на лицето му — не, няколко пъти, когато свиреше — сякаш душата проясняваше лицето му. Внезапно я обхвана чувство на сигурност. Ако той останеше така, — тогава… Ръката му се плъзна по коляното й, лицето се промени малко, сякаш одухотвореното изчезна от него, избледня, устните му станаха по-пълни. Той седна до нея. Джип, треперейки, се радваше, че до купето имаше открит коридор, и започна да говори за тяхната къща. В часовете, които до сега бяха прекарали заедно, той приличаше на гладен, който бързо гълта яденето; сега, когато я имаше само за себе си, той се преобрази изведнъж, като ученик през ваканция.

После той извади цигулката си за упражнение, постави сурдинката и засвири. Когато обърна лицето си настрана, тя го погледна. Без бакенбардите той изглеждаше много по-добре. Един ден тя бе пипнала бакенбардите му и каза: „Ако тия крила биха искали да отлетят!“ На следния ден те бяха отлетели.

Сега тя самата не беше още свикнала с неговото лице, също така и с неговото докосване.

В Торкуей небето беше звездно, вятърът внасяше свеж морски въздух в тяхната кола, в далечината блестяха светлини, в малкото синьо-черно пристанище плуваха лодки, подобни на питомни птици. Когато колата спря и те влязоха в залата на хотела, тя му пошушна: „Нека не даваме на хората да забележат!“

Той отвърна смеейки се: „Хората няма да забележат нищо, моя Джип. О не! Ние сме отдавна женени и вече сме се наситили един на друг, — толкова сме се наситили!“

През време на вечерята те се забавляваха да играят тая комедия на равнодушни. Но отвреме-навреме той се обръщаше и изглеждаше някой безобиден посетител, който ги гледаше с любопитство, с такова буйно и дълбоко презрение, че Джип се стряскаше. След като тя пи малко, а той доста много вино, комедията изведнъж свърши. Той започна да приказва много, да имитира келнерите и другите гости, Джип се усмихваше, но все я беше страх, че тия, на които се подиграва, ще забележат. После излязоха в салона. Той искаше и тя да запуши. Тя никога не бе пушила на публично място, но й се чинеше, че ще бъде малко дървено, не „дамско“, ако откаже, а нали трябваше да се нагоди към неговия свят. Тя дръпна завесата на един от прозорците и после двамата, един до друг, се загледаха навън. Морето блестеше тъмносиньо под ясните звезди, месецът светеше пред клоните на една обрулена елха. Макар че беше доста висока, тя едва стигаше до устата му. Той въздъхна и рече: „Прекрасна нощ, моя Джип!“ — и изведнъж тя се сепна при мисълта, че не знае нищо от това, което се крие у него, макар че й беше съпруг. Съпруг! — смешна дума, не звучи хубаво. Тя се почувствува като дете, което отваря вратата на една тъмна стая и, улавяйки ръката му, каза:

— Виж! Една платноходка! Какво ли прави там през нощта?

В салона им имаше едно пиано, но невъзможно, утре щяха да търсят друго. Утре! Беше топло и той свали палтото си, за да свири. На единия ръкав на ризата му имаше дупка и тя помисли с един вид тържество: „Утре ще я закърпя!“ Това беше нещо определено, действително. В стаята имаше бели лилии, които миришеха силно. Той свири цял час и Джип, излегната в млечножълтеникавата си рокля, слушаше. Тя беше уморена, но не й се спеше; желаеше да не спи. В ъгъла на устата й се яви малката тъжна гънка, очите й бяха дълбоки и тъмни като на някое разтъжено дете. Неговите очи бяха впити в нейното лице, най-после той сложи цигулката и каза:

— Върви си легни, Джип, уморена си!

Тя стана послушно и влезе в спалната. С някакво чувство на страх тя се съблече близо до огъня, мушна се в леглото и лежеше, треперейки в студените ленени покривки, гледайки с полузатворени очи трептящия огън. Вратата скръцна. Тя затвори очи. Имаше ли въобще сърце? То сякаш бе спряло да бие. Така тя лежа със затворени очи докато не можа повече да понася това. При светлината на огъня го видя коленичил пред леглото, различи само лицето му, лице подобно на друго едно, — къде ли бе виждала това другото? Ах, да, на една картина: един мъж коленичил пред краката на Ифигения, също тъй смирен и тъй гладен, загубен в нейната гледка. Тя въздъхна сподавено и му поддаде ръката си.