Джон Голсуърти
Над всичко (25)

XIX

Джип не спа никак. Три пъти става, отива дебнешком към вратата и поглежда към спящото дете. Следобедните случки бяха разтръсили нервите й. Горещо беше и цигулката все още звучеше в ушите й. По второто парче тя бе познала, че е Фиорсен и това дето баща й изведнаж спусна пердетата, потвърди предположението й. Ако го беше видяла, нямаше да е така развълнувана както само чрез спомена за нещо отдавна преживяно. Това спояваше пак връзката, която тя вчера смяташе завинаги скъсана. Риданието на тая стара цигулка беше неговият начин да казва: „Прости ме, прости!“ Много по-лесно щеше да е да го напусне, ако наистина го мразеше. Както бе мъчно да се живее с него, също така мъчно беше и да мразиш. Тя мразеше нещата, които правеше той, и него, когато ги правеше, но после пак не можеше нито да го мрази, нито да го обича. Едва на разсъмване тя схвана ясно практическата страна и взе решение. Най-доброто беше да признае, че работата беше безнадеждна и да се покаже твърда.

Уинтон също прекара една безсънна нощ — да свири пред прозорците му като просяк, за него беше връх на всичко! На закуска той заяви, че трябва да се срещне с адвоката си и да види какво може да се направи, за да се осигури Джип от преследвания. Той сам нищо не разбираше от тия работи. В негово отсъствие нито Джип, нито детето не биваше да излизат. Джип прекара сутринта като писа на господин Армо, без обаче да каже, че е напуснала съпруга си.

Баща й се върна спокоен, но мрачен. Той с мъка бе можал да разбере, че детето принадлежи на Фиорсен и че ако този си го поиска, законът не може да го спре. Това разтвори старата му рана и му напомни, че неговата собствена дъщеря някога бе принадлежала на друг баща. Той накара адвоката да приготви един договор, според който се плащаха всички Фиорсенови дългове под условие само, че ще остави Джип и детето на мира. Сега съобщи това на Джип и отиде във временната детска стая. До сега малкото създание го беше интересувало само като част от Джип, сега то имаше свой собствен живот — мъничкото тъмнооко създание, което го гледаше тъй сериозно, стискайки пръста му. Изведнаж то се усмихна — това не беше красива усмивка, но една от ония, които правеха на Уинтон неизгладимо впечатление.

Той искаше да уреди работата с договора преди да отидат в Милденхем. Но понеже нямаше никаква вяра в „ония двама разбойници“, той не позволяваше да изнасят детето, без да е придружавано от двама. Също Джип не биваше да излиза сама. Той дори я придружаваше в петък до господин Армо, дори изказа желание да се запознае със стария пианист. Срещата беше странна. Двамата бяха от различни планети и не знаеха какво да приказват. След една минута Уинтон се оттегли да чака, а Джип седна пред пианото.

— Писмото ви беше много мило, малка приятелко, — почна господин Армо спокойно, — и баща ви е много мил. Във всеки случай съпругът ви ми направи комплимент. — Усмивката му беше израз на толкова много примирение. — Значи вие сте пак при баща си? Кога пак ще се срещнете със съдбата си?

— Никога!

— А, така си мислите! Но това е невъзможно. Но да не злоупотребяваме времето на баща ви. На работа!

Като се върнаха в къщи, те намериха слугинята на Фиорсен много изплашена. Като влязла в стаята за музика, намерила господаря седнал на канапето, уловил главата си и охкащ страшно. — Той не беше в къщи, госпожо, откак вие… откак вие излязохте и не знаех какво да правя. Извиках готвачката, сложихме го в леглото му и като не знаехме къде сте, телефонирах на граф Розек и той дойде и ме прати при вас. Докторът каза, че мозъкът е засегнат и има опасност. Той вика все вас, госпожо, и аз не знаех какво да правя.

Джип цяла побледня и каза:

— Чакайте една минута, Елен!

Тя влезе в стаята за ядене и Уинтон я последва.

— О татко, какво да правя? Мозъкът му? Ще бъде страшно, ако аз стана причина! Трябва да отида да видя. Ако е наистина така, не бих го понесла. Боя се, че трябва да отида, татенце!

Уинтон кимна.

— И аз ще дойда, — каза той. — Момичето може да се върне с колата и да каже, че идем.

Като хвърли прощален поглед върху детето си, Джип помисли горчиво: „Това е моята съдба и няма избавление от нея.“ По пътя тя и Уинтон мълчаха, но тя стискаше здраво ръката му. Готвачката отиде да съобщи на Розек, че са дошли. В това време Джип стоеше на прозореца и гледаше градината си. Само два дена откак бе стояла наведена над теменужките; тъкмо на това място Розек я беше целунал по шията. И като провря ръката си под тая на Уинтон, тя каза:

— Татенце, няма да правиш въпрос за целувката, моля ти се. Няма никакво значение!

След малко дойде Розек. Преди тя да каже нещо, Уинтон я превари.

— Сега, когато дъщеря ми си е тук, няма повече нужда от вашите любезни услуги. Сбогом!

Джип неволно направи едно свенливо движение напред. Тя видя как тия няколко думи пронизаха Розековата броня, като меч някаква мукава. Той се поклони усмихвайки се пресилено и излезе. Уинтон го последва, като че ли се боеше да го остави сам в хола. Когато външната врата се затвори, той каза:

— Не мисля, че ще те безпокои повече.

Бяха пренесли Фиорсен в нейната спална, която беше по-широка и по-хладна. Сега той отвори очи.

— Джип! Ти ли си? Виждам страшни неща, о, не си отивай! О, Джип! — Той се издигна и облегна челото си о нея. И Джип почувствува, както в първата нощ, когато се беше върнал пиян, че всичко друго изчезна пред желанието да го спаси.

— Добре, добре, — шепнеше тя. — Ще остана. Стой спокойно и скоро ще оздравееш.

След четвърт час той вече спеше. Изразът на ужас по лицето му, докато заспи, трогна дълбоко Джип. Болест на мозъка беше нещо страшно. Тя трябваше да остане при него, от това зависеше дали ще оздравее! Тя седеше все още неподвижна до леглото, когато дойде лекарят. Той изглеждаше добродушен човек; докато говореше, смигваше постоянно на Джип и ней се чинеше, че с всяко смигване той разбулва по някоя от тайните на домашния й живот. Сън беше най-важното за Фиорсен, Да го измъчва някаква мисъл! — Да! И навярно — хм… доста? Това трябва да се спре! Стомахът и нервите са засегнати. Има видения, страшни видения — сигурен знак! Не много редовен живот преди брака? От кога са женени? Приветливите му очи разглеждаха Джип от глава до пети. Година и половина? Да, да! Много ли свири? Без съмнение! Музикантите всякога клонят към прекаленост. Тя трябва да го предвардва! Нямало ли я! Била у баща си! Да! Никой не може да гледа един болен така както съпругата! Лекарство? Да! Ще предпише нещо да се взема сутрин и вечер. И пълно спокойствие. Никакви възбудителни средства. Ако е много отпаднал, по една чашка силно кафе. И да лежи! Никакви тревоги, никакво вълнение. Той е още млад, пълен с живот. Няма причини за страхове. Утре ще се разбере дали има нужда от сестра нощем. Никаква цигулка за тоя месец, никакъв алкохол — изобщо най-строго въздържане във всяко отношение. Наблягайки особено на думата „въздържане“, той надраска нещо на едно листче, стисна ръката на Джип, усмихна й се и излезе.

Джип пак седна до леглото. Каква ирония. Тя, която имаше само едно желание: да бъде свободна, беше главната виновница за неговото заболяване! Ако не беше тя, нямаше да го измъчват никакви мисли, защото нямаше да е женен. Неговите дългове, неговото пиянство, момичето дори! — не беше ли всичко това нейна вина? И когато се опита да освободи и себе си, и него — ето последицата! У нея навярно имаше нещо фатално, гибелно за мъжете, с които се кръстосваше пътят й. Тя бе направила нещастни баща си, господин Армо, Розек, мъжа си! Дори и тия, които преди женитбата й се бяха опитали да спечелят любовта й, се бяха разделили нещастни от нея. Тя стана, изправи се пред огледалото и дълго, и тъжно разглежда лика си.