Джон Голсуърти
Над всичко (13)

VII

Всички, които са преживели затишие, които са виждали как лениво отпуснати висят платната на корабите, как всеки ден чезне надеждата, че ще може да се напредне, ще разберат живота, който Джип водеше сега. Обаче всяко затишие има край. Но една млада жена на двадесет и три години, която чрез брака си е направила грешка и може да осъди само себе си за това, не вижда никакъв край, освен ако е от новите жени, от които обаче Джип не беше. След като реши да не издава никому несполуката си, да понася твърдо мисълта за детето, тя продължи да крие всичко, дори и от баща си. Спрямо Фиорсен тя се държеше както до сега, правеше му материалния живот лек и приятен, придружаваше го на пианото, хранеше го добре и търпеше неговите ласки. Да се смята за мъченица, й се чинеше глупаво. Нейната успешно скривана болка беше болка на духа, отчаяние на човек, който сам си е прерязал крилете.

Към Розек тя се държеше, сякаш нищо не се бе случило. Мисълта да се обърне в трудни случаи към съпруга си, бе изоставила, откак го бе видяла пиян; на баща си не се решаваше да каже. Но тя беше все нащрек, понеже знаеше, че Розек няма да й прости за дето го бе намерила смешен. Намеците му за Дафне Уинг тя отхвърли, както никога не би сторила, ако наистина обичаше Фиорсен. Тя си постави за идол гордостта и стана нейна най-гореща поклонница. Само Уинтон, а може би и Бети, знаеха, че не е щастлива. Безгрижието на Фиорсен относно паричните въпроси не я безпокоеше много, защото тя плащаше всичко — наема, заплатите на слугите, храната, дрехите си — досега успяваше да свърже двата края, беше обаче безсилна спрямо това, което той вършеше вън от къщи.

Лятото превали, големите концерти вече се свършиха, и, според всеобщото убеждение, невъзможно беше да се стои повече в Лондон. Но тя се страхуваше да замине, искаше да си стои спокойно в малката къщица. Това я накара да каже на Фиорсен една вечер тайната си. Неговите бузи, бледни и хлътнали от лондонския живот, се зачервиха, той стана и я загледа втренчено. Джип направи неволно движение.

— Няма нужда да ме гледаш, вярно е.

Той се улови за челото и каза:

— Но аз не го искам, не го искам, то ще огрози моята Джип… — После той се приближи бързо към нея с уплашено лице: — Не го искам, боя се от него. Не трябва да го имам.

У Джип се появи същото чувство, както когато, го беше видяла да стои тук пиян, облегнат на стената, същото чувство на съжаление, по-скоро, отколкото на презрение към неговото детинско държане. Тя улови ръката му и каза:

— Добре, добре Густав, това няма да те безпокои. Когато започна да погрознявам, ще замина с Бети докато се свърши.

— О не, о не, о не! Моята хубава Джип!

Но Джип стоеше неподвижна като сфинкс, от страх да не се изплъзнат и от нея думите: О не!

Прозорците бяха отворени, нощни пеперуди прелитаха навътре, една кацна на ортензията, която стоеше на камината. Джип гледаше бялото пухесто насекомо, чиято главичка се открояваше ярко по сивите плочки на камината, материята на собствената си дреха, осветена от засенената лампа. Цялото й чувство за красота се възбуди от неговото: „О не!“ Скоро тя ще бъде грозна, ще търпи болки, може би ще умре като майка си!…

Интересно й беше да наблюдава, тая вечер и през следните дни, неговото поведение спрямо тая неочаквана новина. Когато най-после разбра, че трябва да се подчини на волята на природата, той започна да отбягва всяко напомняне за това. Тя се пазеше да му предложи да отиде нейде без нея, но когато той замина с Розек за Остенде — тя почувствува дълбоко спокойствие. Да бъде без тоя странен, безпокоен човек в къщи! И като се събуди в глухата тишина на следната утрин, не можеше да се убеди сама, че той й липсва. В сърцето й нямаше никаква празнота, никаква болка; тя чувствуваше само колко е приятно, хладно и спокойно да лежи тук сама. Тя се излежава дълго. Чудесно беше да лежи така, да дреме, да слуша гукането на гълъбите, далечния шум от движението в града, да се чувствува пак пълен господар на тялото и душата си. Сега, както беше казала на Фиорсен, не беше повече нужно да крие състоянието си. Телефонира на баща си, че е сама.

Уинтон беше в града. По това време нямаше никакви интересни надбягвания, клубът му беше празен, нямаше следователно опасност да срещне досадни хора. Поради това август му беше най-приятният месец в града. Известието, че дъщеря му е свободна, освободена от оня тип, го възхити. Къде да вечерят? Госпожа Марки беше в отпуск. Да отидат ли у Блафар? Там имаше спокойни, малки стаи, беше хладно, не много официално. Значи, Блафар!

Когато Джип дойде, той беше готов, весел като ученик през ваканция. Колко хубава изглеждаше тя, макар че беше бледа. Той веднага се приближи до колата и каза: „Веднага тръгваме! Ще отидем у Балфар! Ще гуляем тая нощ, Джип!“

Правеше му удоволствие да влезе с нея в ресторанта, да мине през низките, червени зали, да гледа как посетителите се извръщат да я гледат. Той я настани в един кът до прозореца, отдето тя можеше да вижда и да бъде видена. Той искаше да я видят, а сам обърна гръб към цялата зала. Видът на тия лъснали от жегата, сърбащи шампанско безделници, не трябваше да му накърнява радостта, защото той тайно преживяваше и една друга, отдавна минала вечер, когато беше вечерял тук, в същия тоя ъгъл с майка й. Тогава той се беше изложил на погледите, а нейното лице беше останало скрито!… Обаче на Джип не каза нищо за своите спомени.

Той прие известието с израза, който й беше тъй познат, със стиснати устни и устремен нагоре поглед.

— Кога? — попита той.

— Ноември.

Същият месец! Той й протегна ръка през масата, стисна силно нейната.

— Всичко ще мине добре, дете! Много се радвам.

Джип задържа ръката му и пошепна:

— Аз не, но ти обещавам, че няма да се боя.

Нито Джип, нито Уинтон не се лъжеха. Обаче и двамата успяха да се покажат спокойни пред събитията. Освен това сега беше тяхната първа „свободна вечер“ — първата от женитбата на Джип! След като Уинтон запита: „Значи отиде в Остенде?“ те вече не споменаха Фиорсен, говореха за коне, за Милденхем, — на Джип се чинеше, че от години вече не е бивала там — за нейните детски лудории. Тя го погледна закачливо и попита:

— Какъв си бил като момче, татенце? Леля Розамунд разправя, че често си изпадал в ярост и тогава никой не смеел да се доближи до тебе. Обичал си да се катериш по дърветата, да замеряш с камъни, да не издаваш нищо, което си искал да скриеш. После си се бил влюбил във възпитателката си.

Уинтон се усмихна. Мис Хънтлей! С къдравата кестенява коса, сините очи и чудесни рокли!

— Да, да. Ах, Господи, колко време от тогава! Баща ни отиде в Индия и не се върна вече, убиха го в първите афганистански разправии. Когато обичах, обичах. Но не чувствувах нещата тъй дълбоко като тебе, Джип, не бях толкова чувствителен, съвсем не приличах на тебе, Джип.

И като наблюдаваше очите й, които несъзнателно следяха движенията на келнерите, които не се вторачваха, но всичко виждаха, той си помисли: „Най-хубавото създание на света“, после каза:

— А сега? Къде искаш да отидеш? В театър?

Джип поклати глава. Беше много горещо. Не може ли да се разходят малко с кола, а после да идат в парка? Беше вече тъмно, въздухът не толкова задушен, свежият лъх от дърветата по площада и парка се смесваше с миризмата на петрол и бензин. Уинтон каза да карат там, дето бяха ходили в оная отдавна минала вечер. Тогава бяха отишли с файтон и вятърът духаше направо в лицето им, а не както сега в тия нови автомобили в тила им. Те оставиха колата, минаха между дърветата и седнаха на два стола, които Уинтон покри с палтото си. Още не беше паднала роса, листата висяха неподвижни в мекия въздух, изпълнен с тежки ухания. Из тревата и под дърветата се виждаха други двойки, по-тъмни от тъмнината, мълчаливи. Уинтон мечтаеше. От цигарата му бе паднала ивица пепел. Той дигна ръка да я отърси. Нейният глас му каза тихичко на ухото:

— Не е ли чудесно, толкова топло и съвсем тъмно.

— Да, прекрасно. Но цигарата ми изгасна, а нямам кибрит.

Джип провря ръката си под неговата.

— Всички тия влюбени хора, шепотът, тъмнината, това придава нещо странно на въздуха. Не чувствуваш ли това?

Вятърът прошумоля в листата, за миг цялата гора се изпълни с шепот, после се чу някакво потиснато кискане.

Джип стана.

— Усещам росата, татко. Да вървим ли!

Чарът се прекъсна, нощта стана пак обикновена Лондонска нощ, паркът пак парче земя с чакъл и съхнеща трева, хората наоколо дребни чиновници и продавачи на магазините, които си даваха срещи.