Джон Голсуърти
Над всичко (29)

II

Същата вечер Съмерхей излезе доста късно от малката къща на Челзи, дето живееше, и се запъти към реката. Известни настроения тласкат човека към природата, — към откритите поля, горите и вадите, дето небето се разкрива свободно пред очите. Човек е сам, когато люби, сам когато умира, никой не се интересува за тогова, който е зает толкова много със себе си и той от никого не се интересува. Съмерхей се спря до реката и се загледа, през вейките на дърветата, в звездите. От време-навреме жадно поемаше дъх, не мислеше, но някакво сладко чувство пълнеше гърдите му, някаква трептяща лекота обхващаше членовете му. Той седна на една пейка и затвори очи. Виждаше едно лице — само едно! В отсрещните къщи една по една угасваха лампите, никакви коли не минаваха, сегиз-тогиз само по някой пешоходец — а той продължаваше да седи като прехласнат, с усмивка на устните, която ту се появяваше, ту изчезваше.

Вече се зазоряваше, когато си тръгна. В къщи не си легна, но седна пред книжата, които му бяха потребни тая сутрин в съда, и работи, докато дойде време за язда. Той беше от ония натури — често срещани между адвокатите — на които нощната работа не вреди на здравето. Способен и влюбен в работата си, той беше на път да си спечели име, макар че понякога се оставяше безволно на вълните на момента. Изобщо беше малко странен: предпочиташе да живее в тая малка къща в Челзи отколкото близо до съда, зарад самотата, а беше при това чудесен събеседник, с много приятели, които го гледаха с нежност, но и с недоверие. На жените беше симпатичен, но досега беше запазил сърцето си свободно. Обичаше да играе, спадаше дори към ония, които често затъват в играта, спасяват се чрез някой неочакван, щастлив обрат и пак затъват, за да не изплуват един ден, може би, никога. Баща му, който беше дипломат, беше умрял преди петнадесет години; майка му беше добре позната в полуинтелектуалните кръгове на обществото. Нямаше братя, само две сестри, и имаше свой собствен приход. Такъв беше Брайян Съмерхей на двадесетгодишна възраст, още без мъдреци.

Като отиваше тая сутрин в съда, той все още чувствуваше в членовете си извънредна лекота, все още виждаше онова лице, съвършената му правилност, топлата бледност, тъмните, засмени, малко раздалечени едно от друго очи, малките, фини, добре прилепнали уши, извивката на тъмно кафявата коса над низкото чело. Или виждаше нещо по-неопределено — едно излъчаване, едно движение, някаква вродена грация, която го привличаше и трогваше? Това не му даваше спокойствие и той не търсеше такова. Защото такъв беше характерът му: харесаше ли му някой кон, залагаше на него при надбягванията; харесаше ли му някоя опера — отиваше да я чуе по няколко пъти; харесаха ли му някои стихове, научаваше ги наизуст. И сега, като вървеше край реката — обикновеният му път — странни чувства го бяха обладали и той беше щастлив.

Беше малко късно и той веднага влезе в заседателната зала. Съдийското облекло му приличаше, да имаше и сива перука, меч и табакера, щеше да е съвършен образ от осемнадесетия век — жалко, че се беше родил толкова късно!

След заседанието той изми от себе си своеобразния мирис на съдийски мантии, пергамент, гуми и блажни бои, който някакси е свързан със законите, натопи цялата си къдрава глава в легена, изтърка си яката с кърпата за лице и тръгна със запалена цигара към Темза. Беше към седем часа. Тъкмо по това време вчера се бе качил във влака и видял образа, който оттогава вече не искаше да го остави. Не можеше да се правят посещения по седем часа! Но можеше да мине по Бъри Стрит на път за клуба!

Той мина покрай един обущарски магазин, дето се канеше да поръчва нещо и помисли: „Къде ли купува тя?“ Нейният образ стоеше пред него като жив, облегнат в ъгъла на вагона или вече в колата, с ръка, сложена в неговата. От нея лъхаше аромат на цветя и на дъждовен вятър. Пред една огледална витрина той спря, без обаче да вижда отражението на намръщеното си лице, с изгаснала цигара между устните. Той тръгна по-бързо, стигна до Бъри Стрит, усещайки някаква странна слабост в краката си. Никакви саксии с цветя пред прозорците на Уинтоновата къща, само номерът и биенето на сърцето му го направиха да я разпознае между другите. Минавайки от там в друга улица, той се почувствува зле настроен. Като стигна в клуба си, влезе в библиотеката, която беше в най-празната стая, приближи се до полицата с френски книги, взе „Тримата мускетари“ и седна с гръб към вратата. Любимият му роман щеше може би да го сгрее. Обаче той не четеше. От там, дето седеше, с един хвърлей на камък би могъл да достигне мястото, дето беше тя; да не бяха стените, би я достигнал с гласа си, би могъл да я види. Колко глупаво! Една жена, която беше видял само два пъти… Глупости!…

— Пет! Три момичета — три момичета! Знаете ли това стихотворение от Доусон: По моя си начин, бях ти верен, Чинара! По-хубаво е от Верленовите, с изключение на „Les sanglots longs“. Какви са картите ви?

— Дама. Обичате ли името Чинара?

— Да. А вие?

— Чинара. Чинара. Да-а… Звучи като есен, падащи листа на рози, суха шума.

— Добре! Оси, мирно! Не хъркай!

— Ах, горкото куче! Оставете го! Сечете за мене. Ах, една карта падна!… — Коляното й докосна неговото…

Книгата падна от ръцете му — той се събуди.

По дяволите! Безнадеждно! Той се сгуши в креслото, задрема и след няколко минути спеше вече дълбоко, без сънища.

Два часа по-късно, един от приятелите му, който търсеше развлечение, го видя и се спря ухилен пред него, гледайки къдравата коса и лицето, което сега приличаше на това на някое малко момче. Той бутна леко стола и Съмерхей се стресна, помисли: — Какво? Къде съм?

Над ухиленото, лице насреща му се носеше друго, прекрасно. Той се разтръси:

— О, дявол да те вземе!

— Извинявай, драги.

— Колко е часът!

— Десет.

Съмерхей измърмори нещо неразбрано и се обърна на другата страна, но не можа да заспи, а виждаше все нейното лице, усещаше докосването на топлата ръка, облечена в ръкавица.