Джон Голсуърти
Над всичко (52)

XI

Джип дойде на себе си в леглото си и първото й сънливо движение беше към другаря й. Все със затворени очи тя протегна ръка, за да го докосне, преди да заспи пак. Тя не усети никаква топлина, никакво тяло и в размътения й от морфина мозък мина неясната, самотна мисъл: „Ах, да, той е в Лондон!“ Тя се обърна на гърба си; Лондон? Имаше нещо там! Тя отвори очи. Цяла нощ ли беше горял огънят! Някой седеше в креслото или — сънуваше ли тя? И внезапно, без да знае защо, тя почна да пъшка. Фигурата се обърна, огънят освети лицето й. Бети! Джип затвори очи. Обля я ледена пот.

— Бети!

— Да, миличко!

— Какво стана?

— Не мисли, миличко, не мисли. Татко ти сега ще дойде, милото ми!

Очите на Джип блуждаеха от огъня и тая олюляваща се фигура към слабата светлина, която проникваше през завесата и още не беше собствено никаква светлина. Тя овлажни устните си с езика си, кръстоса конвулсивно ръцете си под завивката върху сърцето си. Значи не беше умряла с него? Не беше се върнала с него обратно в земята. Не?… Изведнъж в нея лумна някакъв пламък. Те се мъчеха да я спасят! По дяволите!

— Бети, жадна съм. Дай ми малко чай!

— Да, мила, ей сега! Ще те облекчи. Ти си добро момиче!

Едвам вратата се затвори и Джип скочи. Тя се впусна към гардероба, взе дългото си кожено палто, обу чехлите си, хвърли някакво дантелено шалче на главата си и отвори вратата. Всичко тъмно; всичко спокойно! Със затаен дъх тя се спусна безшумно по стълбата, откачи веригата на външната врата, отвори я и излезе. Като сянка мина през тревата, излезе из градината на пътя под тъмните дървета, от които капеха капки. Сутринната дрезгавина смесваше своята сива убита светлина с нощния мрак. Тя чу шума от една кола, която се изкачваше по хълма и се скри зад живия плет. Светлината от автомобила се изля на тая страна, освети изведнъж храстите и дънерите на дърветата, направи да блесне мокрият път. Джип видя, че шофьорът обръща главата си към нея, после колата потъна в мрака, задната й светлина изчезна. Те отиваха към Червената къща, навярно баща й или докторът, за да се мъчат да я спасят. Тя се завтече по-нататък. Един мъж с куче излезе от една врата и извика: „Ей!“ Тя беше изгубила чехлите си, тичаше боса, без да усеща камъните и трънаците край пътя, тичаше към пътеката, която водеше към реката, там дето брегът беше открит.

Вече беше стигнала пътеката; на стотина ядра се виждаха върбите и сивият блясък на реката. Реката и най-щастливите часове в целия й живот! Ако той беше нейде, щеше да го намери тук, дето беше лежал с глава на гърдите й, дето беше мечтала, видяла красота, дето толкова го беше обичала! Тя стигна до брега. Студена, сива, мълчалива и по-бърза от вчера, реката течеше. Далечните брегове бяха почнали да се белеят в утринната дрезгавина. Джип стоеше неподвижна, запъхтяна след толкова тичане. Коленете й не я държеха, тя падна в мократа трева, обви ръце около уморените си крака, започна да се люлее насам-нататък, косата й бе нападала по лицето й. Задушаваше се. Тя седеше и чакаше да поеме пак дъх, да има пак сила, да захвърли живота и да потъне в сивата вода. Някакво странно отделяне от самата нея, присъщо на треската, я обхвана, тя сякаш се виждаше сама да седи и да чака тук; мислеше: „Ще се видя умряла, влачена между тръстиките, ще видя птичките да се чудят над мене!“ И внезапно избухна в ридания. Нейното момче, нейното момче — бедната му коса! И тя се захлупи на очите си, зарови се за пръстта и мократа трева.

Слънцето хвърли един бледен лъч върху водата, една червеношийка зачурулика, един лист падна върху голия крак на Джип.

 

 

Уинтон беше на лов в събота, върна се в града в неделя с вечерния влак и отиде направо в клуба си на вечеря. Почти заспал с цигарата си, той бе събуден, когато щяха да затварят клуба. Беше минало два часа, когато той стигна на Бъри Стрит, дето намери телеграмата.

„Нещо страшно се случи с господаря. Елате веднага. Бети.“

Никога не беше проклинал загубата на ръката си, както през следните часове, когато Марки трябваше да го облича, да приготвя куфара му и да търси автомобил, годен за такъв дълъг път. В три и половина тръгнаха. Уинтон, увит в кафеното си палто, седеше до шофьора, за да му показва пътя. Беше бурна нощ и той не искаше да излага Марки, който имаше слаби гърди, да седи отпред. Тоя наруши само два пъти мълчанието.

— Ще е страшно за госпожица Джип, господине!

— Да, ужасно.

А по-късно:

— Дали е мъртъв, господине?

— Бог знае, Марки! Да се надяваме за най-доброто!

Може ли съдбата да бъде тъй жестока и да нанесе такъв удар на едно тъй нежно и любящо същество?

Бети и една слугиня стояха, кършейки ръце, до отворената градинска врата. Той скочи от колата и извика:

— Какво има? Бързо!

— О, господине. Детето го няма! Оставих я за една минута да й донеса чай и тя избягала на студа!

Уинтон постоя две секунди като вкаменен, после улови Бети за рамото и попита спокойно:

— Какво става с него?

Бети не можа да отговори, обаче слугинята каза:

— Конят го убил при развалината, господине, долу в пущинака. А госпожата беше до преди четвърт час в безсъзнание.

— На къде е отишла?

— От тук е излязла, господине, вратата беше отворена, но не зная, накъде е отишла.

Реката!

— Обърнете колата! Марки, стой вътре. Бети и ти, момиче, тичайте — веднага към пущинака и търсете там! Да? Какво има!

— Като се качвахме по хълма, господине, видях една госпожа или нещо такова в дълга тъмна дреха с бяло на главата, до живия плет.

— Добре. Карайте бързо назад и гледайте хубаво!

В такива минути е невъзможно да се мисли. Но нямаше защо да се мисли, защото градините на вилите и хотела блокираха реката, освен на едно място. Уинтон спря колата, дето се отделяше пътеката, и се завтече. Той тичаше мълчаливо по мократа трева и Марки тичаше след него. Когато съгледа нещо тъмно на брега той преживя един миг на най-страшна мъка, защото помисли, че беше захвърлена тъмна дреха. После видя, че то се мръдна, и като направи знак на Марки да се спре, той се приближи на пръсти по мократа трева, коленичи между проснатата фигура и водата и каза:

— Милото ми дете!

Джип издигна глава и се вгледа в него. Бледното й лице с неестествено големи тъмни очи, покрито от нападалите й коси му беше чуждо, то беше олицетворение на болка. И той не знаеше как да помогне, да утеши, да спаси. Погледът й беше като на диво животно, когато го уловят. Инстинктът му подсказа да каже:

— И аз я изгубих тъй жестоко, Джип.

Той видя, че думите достигнаха до мозъка й; дивият поглед стана несигурен. Той простря ръка и я привлече към себе си, докато бузата й беше до неговата, треперящото й тяло до неговото и той все шепнеше:

— Зарад мене, Джип, зарад мене!

След като я занесе с помощта на Марки в автомобила, те я отведоха не в къщи, а в хотела. Тя имаше силна треска и бълнуваше. По обед леля Розамунд и госпожа Марки, извикани с телеграма, пристигнаха и Уинтон нае целия хотел, за да не се безпокои болната от шума.

В пет часа повикаха Уинтон в малката читална. Една висока жена стоеше пред прозореца и си засеняше очите с ръка в ръкавица. Макар че тъй дълго бяха живели на десет мили един от други, той познаваше Леди Съмерхей само на вид и почака тя да заговори.

— Няма какво да се каже; но, мислех, че трябва да ви видя. Как е тя?

— Бълнува.

— Бедното ми момче! Видяхте ли го… челото му? Ще го взема вкъщи. — Сълзи се ронеха една след друга под воала й. Тя се обърна към прозореца и прокара кърпичката си под воала си. Загледан в тъмнеещата морава, Уинтон каза:

— Ще ви изпратя всички негови неща, освен някои, които биха могли да бъдат утеха за бедното ми дете.

Тя се обърна.

— И това свърши така! Майор Уинтон, не се ли крие тук нещо друго? Бяха ли наистина щастливи!

Уинтон я погледна направо и каза:

— Много щастливи!

Без да трепне, той срещна тия затъмнени от сълзи очи, които се впиваха в неговите. Тя се обърна с дълбока въздишка, спусна воала си и излезе бързо.

Не беше вярно — той бе доловил това от бълнуванията на Джип, обаче никой, дори майката на Съмерхей, не биваше да знае!

В следните дни Джип в безсъзнание се колебаеше между живот и смърт. Уинтон почти не излизаше от стаята й, тая ниска стая със забулени от растения прозорци, от дето можеше да се види реката, която блестеше над бледното ноемврийско слънце или се чернееше над звездите. Той я гледаше като омагьосан. Изтръгнал я бе от нея като по чудо.

Той отказа да вземе сестра. Леля Розамунд и госпожа Марки бяха опитни в гледане на болни, а той не искаше чуждо лице да чува тия бълнувания. Неговата длъжност се състоеше в това да седи при нея и да пази, колкото е възможно, тайните й от другите. Той можеше да седи по цели часове с очи впити в лицето й. Никой не умееше като него да й поднася нишката на всекидневното, което щеше да изведе болната, без тя да съзнава това, из тъмния лабиринт, дето блуждаеше духът й.

Той се зачуди на многото запитвания, дори от хора, които смяташе за врагове и които пращаха слугите си да питат или оставяха карти. Но повече го трогваха простите хорица и тяхната искрена грижа за тая, чиято грация и нежност беше спечелила сърцата им. Един ден се получи едно писмо, препратено от Бъри Стрит.

„Драги майор Уинтон,

четох във вестника за смъртта на бедния господин Съмерхей. Ах, и толкова ми стана мъчно за нея! Тя беше тъй добра спрямо мене, аз чувствувам дълбоко с нея. Кажете й моля, че всички й съчувствуваме, ако мислите, че ще й е приятно. Много жестоко е.

Ваша много предана

Дафне Уинг“.

Значи те знаеха името на Съмерхей — той се изненада. Не отговори, понеже не знаеше какво.

Понякога си запушваше ушите да избегне да чуе за тая дълга агония на духа, от която тук-там беше доловил нещо. Нейният блуждаещ дух като че ли не беше схванал последната трагедия, устните й все повтаряха нейната любов, страха й да не го изгуби; понякога тя се изсмиваше тихо и тоя смях звучеше странно и чуждо като проблясък на щастие. Тоя смях беше най-страшното за слушане… Обаче Уинтон намираше някаква страшна утеха в заключението, което постепенно му се наложи: трагичната смърт на Съмерхей тури крайна едно положение, което можеше да има още по-трагичен изход. Една нощ, седнал в голямото кресло до леглото й, той забеляза очите й впити в него. Те виждаха, те бяха пак нейните собствени очи. Устните й се раздвижиха.

— Тате!

— Да, детето ми!

— Спомням си всичко!

При тия страшно къси думи Уинтон се наведе и целуна ръката й, която беше извън завивката.

— Къде е погребан?

— В Уидрингтон.

— Да.

То беше по-скоро въздишка отколкото дума. Като издигна глава, той видя, че тя пак беше затворила очи. Бялата прозрачност на бузите и челото й пред тъмните клепки и коса беше почти страшно. Живо лице ли беше това или красотата на смъртта?

Той се наведе напред. Тя дишаше, спеше.