Джон Голсуърти
Над всичко (15)

IX

Септември и октомври преминаха. Имате още няколко концерта, но не бяха добре посетени; чарът на Фиорсен беше преминал, за широката публика неговата свирня нямаше достатъчно чувство и сладост. Те се намираха пред финансова криза, но тя им се чинеше още далечна и недействителна пред сянката на идващите дни. Джип не правеше никакви приготовления. Защо да приготвя неща, които може би няма да потрябват. Тя свиреше доста много с Фиорсен, сама почти никак, четеше много — поезия, романи, биографии, поглъщаща в момента съдържанието, а после го забравяше. Уинтон и леля Розамунд в мълчаливо съгласие се редуваха да идват всеки следобед. След посещението си Уинтон заминаваше с нощния влак, за да отиде нейде на лов или на някои надбягвания и се връщаше на сутринта в града, за да я посети. От нищо не се страхуваше той толкова по това време, както от един свободен ден, когато можеше да се намери лице с лице със собствената си тревога.

Бети, която бе присъствувала на рождението на Джип, беше в странно състояние. Предстоящето събитие бе нещо желано за такава майчинска натура като нейната, която съдбата бе лишила от деца, но това чувство се засенчваше силно от стария спомен и от безпокойството й за нейната „хубавица“, безпокойство, което беше много по-силно отколкото би било за собствената й дъщеря. Това, което за един мак е естествено да става с друг мак, го изпълва със страх и грижи, когато става с една лилия. И другата възрастна, неомъжена дама, леля Розамунд, пълната противоположност на Бети във всяко отношение — беше също разтревожена доколкото може да бъде разтревожен човек, който се бои от всяка грижа и се старае да я прогони чрез шеги.

Но от всички около Джип най-интересно проявяваше чувствата си Фиорсен. Той нямаше дори най-първобитната идея, че чувствата може да се прикриват. И чувствата му бяха първобитни. Той искаше Джип, каквато беше по-рано. Мисълта, че тя може би вече няма да стане пак такава, го караше да пие ракия и да се връща често съвсем пиян. Джип често трябваше да му помага да си легне. Два или три пъти от мъка той не се завърна цяла нощ. Джип обясни, че той си има стая у граф Розек и остава, когато закъснее, да спи там, за да не я безпокои. Дали слугите й вярваха или не, тя не знаеше. Никога не го питаше къде е бил — беше много горда, а освен това чувствуваше, че няма право.

Съзнавайки, че видът й е неестетичен, тя помисли, че не може повече да бъде привлекателна за мъж, чийто нерви се дразнят толкова лесно, и не понася нищо грозно. А колкото за по-дълбоки чувства към нея — имаше ли ги той? Във всеки случай той не даваше нищо, не се жертвуваше за други. Ако тя обичаше, би дала всичко за любимия, обаче тя нямаше никога да обича! Въпреки това той изглеждаше загрижен за нея. Чудно! Може би скоро нищо няма да й се види чудно: често тя имаше чувството, че ще умре, а понякога мислеше, че ще е доволна да умре. Животът я беше измамил, или по-право, тя сама се беше измамила в живота. Наистина ли се беше изминала само една година, откак тя и татко й, и младият човек с пленителната усмивка препускаха начело на всичките ловци — в онзи фатален ден, когато Фиорсен внезапно се яви, като паднал от облаците, и поиска ръката й? Обвзе я копнеж по Милденхем, искаше й се да отиде там с баща си и Бети.

Тя отиде там в началото на ноември.

При заминаването й Фиорсен се държа като уморено дете, което не иска да си легне. Той не можеше да понесе да бъде далеч от нея; но когато тя замина, той гуля лудешки цяла нощ. Към пет часа се събуди с чувство на страшна студенина в сърцето, а на следния ден писа на Джип: — „ужасно чувство моя Джип; цели часове ходих нагоре-надолу (всъщност не повече от половин час). Как може да съм далеч от тебе по това време.“ На следния ден той се намери с Розек в Париж. „Не мога да понасям, — писа той, — вида на улиците, на градината, на нашата стая. Като се върна, ще стоя у Розек. Когато обаче наближи часът, искам да бъда при тебе, ще дойда да те видя.“ Джип обаче, като прочете писмото, каза на баща си: „Татенце, когато дойде времето да не го викаш. Не го искам тука!“

Тия негови писма разрушиха и последните останки от чувството й, че у него се крие все пак нещо фино и прекрасно като звуковете, които изтръгваше от цигулката си. Но все пак тя намираше тия писма наивни, до нейде трогателни и пълни с някакво истинско чувство.

В Милденхем нейното безнадеждно настроение почна да се губи, тя почувствува желание да живее за новия живот, който беше в нея. За първи път почувствува това, когато влезе в старата си детска стая, дето всичко беше както в нейното детинство: червената къща на куклите, която се отваряше от едната страна, за да се видят всичките етажи, изтърканите капаци на прозорците, чието тракане толкова стотини пъти беше чувала; високият параван пред камината, дето тя, легнала на пода, с брада опряна на ръце, бе чела своите детски книги или английските предания. Тук и нейното дете щеше да живее между старата позната покъщнина. Хрумна й да дочака тук тежкия час, а не в стаята, дето бе спала като момиче. В детската стая беше сигурно, спокойно! И след като беше прекарала една седмица в Милденхем, тя накара Бети да я пренесе.

Никой в тая къща не беше нито на половина тъй спокоен като Джип. Бети не можеше да откаже, че насаме, често плаче. Госпожа Марки никога не беше готвила тъй лошо, дори Марки понякога до там се забравяше, че почваше да говори. Уинтон приличаше на безпокоен дух. Гласът му, тъй сух и умерен, издаваше много ясно вътрешната му тревога. На Джип се виждаше чудно, че толкова се безпокоят за нея. Често тя седеше, втренчена в огъня с големите си тъмни очи като на кукумявка ноще и се питаше какво би могла да стори за баща си, когото без малко не беше убила с раждането си.