Джон Голсуърти
Над всичко (11)

V

От сега нататък Джип всеки ден се сближаваше все повече с „Висшата бохема“, онова странно общество, което се занимава с музика, изкуство и театър. Тя чувствуваше, че не принадлежи към това общество, както не принадлежеше към него и Фиорсен, който беше истински бохем и артист и подиграваше хората от тоя свят, както подиграваше и Уинтон, и леля Розамунд, и тяхната среда. Съвместният живот с него караше Джип да се чувствува все по-малко и по-малко член от старото, православно, благовъзпитано общество, което, преди да се ожени, беше нейното, на което обаче тя се чувствуваше малко чужда, откак баща й й беше открил тайната на произхода й. В същност тя беше много впечатлителна и критична, за да приеме предписанията и правилата на тоя свят, който се управляваше от външни форми; обаче по собствена инициатива никога не би прекрачила неговите граници. Откъсната от тия корени, неспособна да пусне други в новата почва, духовно несвързана с мъжа си, тя беше все по-самотна. Единствените наистина щастливи часове бяха за нея тия, които прекарваше с Уинтон или на пианото. Все се учудваше на това, което беше направила; мъчеше се да открие дълбоката му, достатъчно уважителна причина. Но колкото повече търсеше, толкова по се засилваше чувството й, че е изпаднала в някаква клетка. В последно време се прибави и една нова, по-определена грижа.

Тя прекарваше много време в градината, дето дърветата и люлякът вече бяха прецъфтели, акациите напъпили и косовете замлъкнали.

Уинтон беше открил, след грижливи наблюдения, че от три и половина до шест нямаше опасност да срещне зетя си, и идеше всеки ден на чай и на една цигара в градината. Един ден той седеше там с Джип, когато Бети донесе една визитна картичка с името „Дафне Уинг“.

— Покани я, Бети, и донеси чай, сухар с масло и бонбони, колкото намериш, миличка.

Бети тръгна през тревата с прояснения израз, който лицето й добиваше всякога, когато Джип я наричаше „миличка“. А Джип каза на баща си:

— Това е малката танцувачка, за която ти разказвах, татенце. Ще видиш нещо съвършено. Но жалко, че ще бъде облечена.

Тя беше облечена в рокля с топлия цвят на слонова кост, украсена със зелен като листа шифон, с колан с дребни зелени листа, каквито се виеха и около главата й. Така приличаше на нимфа, която наднича измежду дърветата. Облеклото й беше малко прекалено, но все пак хубаво и не можеше да прикрие красотата на фигурата й. Изглеждаше малко нервна.

— О, госпожо Фиорсен, надявам се, че не ви е неприятно, дето съм дошла. Толкова ми се искаше да ви видя. Граф Розек ми каза, че мога да се осмеля. Денят за моето появяване е вече определен. Ах, добър ден! — Тя седна на стола, който Уинтон й подаде. Джип го наблюдаваше и почувствува желание да се изсмее. Татко и Дафне Уинг!

— Танцували ли сте в последно време у граф Розек?

— О, да, не сте ли, не знаехте ли, аз — о да!…

У Джип проблесна мисълта: „Густав се е срещал с нея, а не ми каза“, обаче тя веднага отговори:

— Ах, да, разбира се. Забравила бях. Кога е вашата вечер?

— Идващия петък. В „Октагон“. Нали е чудесно? Предложиха ми много добри условия. Бих желала толкова много да дойдете с господин Фиорсен.

— Разбира се, че ще дойдем. И баща ми много обича танца, нали, татко!

— Когато се играе добре — каза Уинтон учтиво.

— О, аз играя добре, нали, госпожо Фиорсен? Искам да кажа, работила съм от тринадесетата си година. Обожавам танца. Мисля, че и вие бихте танцували добре, госпожо Фиорсен, вие имате такава чудесна фигура. За мене е цяла наслада да гледам как ходите.

Джип се изчерви.

— Вземете от тия бонбони, госпожице Уинг. Те са с цели малини вътре. — Казвайте ми Дафне. Господин Фиор… всички хора ми казват така.

Забелязвайки израза по лицето на баща си, Джип промърмори:

— Прелестно име. Вземете и от тия! Те са със зарзали.

— Те са чудесни. Знаете ли, първият ми костюм е направен само от портокалови цветчета. Господин Фиорсен ми даде тая идея. Може би, вие сте му я подсказали? — Джип поклати глава. — Граф Розек казва, че светът чака за мене… — Тя млъкна, с един бонбон на половин поднесен към устата й, после продължи: — Мислите ли, че е вярно.

— Надявам се.

— Той казва, че съм била нещо ново. Толкова е приятно да вярваш това. Той има добър вкус, също и господин Фиорсен, нали?

Джип забеляза, че баща й стисна устни и кимна.

Малката танцувачка лапна бонбона. — Разбира се, че има; нали се е оженил за вас.

После тя забеляза, че Уинтон бе устремил погледа си върху нея и се смути.

— О, тук е чудесно, — каза тя. — Като на село. Но мисля, че вече трябва да си вървя, време е да почна упражненията си. За мене е важно да използувам времето си, нали? — И тя стана.

Уинтон също се надигна. Джип видя, че тя се загледа в изкуствената му ръка и че очите й се разтвориха широко; чу как каза, минавайки през градината: — О, надявам се, че… на какво се надяваше, не можа да се разбере.

Джип седеше неподвижна. Пчели бръмчаха между цветята, гълъби гукаха по дърветата, слънцето топлеше коленете й и протегнатите й крака, обути в прозрачни чорапи. През градината долиташе смехът на слугинята и ръмженето на двете кученца, които играеха в кухнята, от улицата се чуваше далечният вик на един млекар. Всичко беше тъй мирно. Обаче в сърцето й бушуваха странни, разбъркани чувства. Откритието, че мъжът й не е искрен, съвпадна с много други неща, които беше забелязала. Беше казала веднъж на баща си, че не иска деца; за нея, чието раждане бе причинило смъртта на майка й, това беше повече или по-малко съзнателно нежелание. Но сега знаеше, че ще има дете. Тя не бе постигнала онова духовно единение със съпруга си, което прави майчинството радост, и знаеше, че няма да го постигне. Тя се бе уловила в мрежите на своята безумна грешка! След няколко месеца брачен живот бе разбрала, че бракът й е несполука и гледаше без надежда на бъдещето. Нужен е един груб, естествен факт, за да може един забъркан копнеещ дух да разбере истината. Разочарованието е всякога нежелано, особено когато е разочарование от нас самите и от другите. Какво бе искала да направи? Да спаси Фиорсен от него самия! Смешно! Тя само изгуби себе си! Вече се чувствуваше в затвор, а чрез детето щеше да бъде по-обвързана. Съзнанието за една необходимост успокоява нервите на много жени. Но у Джип беше противното. Всяка принуда разбуждаше у нея противоположни чувства.

И докато гълъбите гукаха и слънцето топлеше краката й, тя преживя наново най-горчивите минути на живота си. Гордостта й дойде на помощ. Никой не биваше да знае, нито дори баща й, който тъй настоятелно я беше предупредил! Както си беше послала, така трябваше да си легне.

Когато се върна, Уинтон каза:

— Не намирам нещо пленително в тая дама, Джип.

— Не намираш ли, че лицето й е съвършено?

— Много обикновено.

— Да, но това изчезва, когато танцува.

Уинтон я погледна с полузатворени очи:

— А как я намира Фиорсен?

— Дали се е замислял за това? Не зная.

Тя чувствуваше как лицето му става все по-твърдо.

— Дафне Уинг!… Ах, Господи!

Тия думи издаваха гняв и недоверие. Дъщеря му застрашена от такава една!

След като си отиде, Джип остана в градината, докато се скри слънцето и росата проникна през тънката й дреха. Казваха, че да ощастливяваш другите е начин сам да бъдеш щастлив. Ще опита. Бети, толкова дебела, с ревматизъм, мислеше ли някога за себе си? А леля Розамунд, която постоянно прибираше бездомни кучета, хроми коне и бедни музиканти? А татко, с неговите светски обноски, не помагаше ли постоянно на хората от полка си? Не мислеше ли постоянно какво да направи, за да я зарадва? Да обичаш хората, да ги правиш щастливи! Възможно ли бе това? Да обичаш хората е мъчно, много по-мъчно, отколкото животни и цветя, любовта, към които е естествена и лесна.

Тя влезе в къщи и почна да се облича за вечеря. Коя от роклите й му харесваше? Светложълтата, дълбоко изрязана или оная бялата от мек плат с жълтеникави дантели? Тя се реши за последната. Като се гледаше в огледалото, тя потръпна. Всичко това ще изчезне, тя ще стане като тия жени, на чиято смелост да се показват тя се бе учудвала. Защо трябва човек да погрознее, за да донесе нов живот в света? Някои жени се гордеят с това. Но тя никога няма да се реши, да се покаже в това състояние.

Като се облече, тя слезе долу. Фиорсен още не беше дошъл. Тя въздъхна с облекчение и седна да вечеря, после отиде при пианото. Бети, която имаше слабост към Шопен, седеше до вратата, представлявайки си своята „хубавица“ в бялата рокля, осветена от свещите от двете страни, до които имаше бели благоуханни лилии в една ваза. Когато доближеше някоя от слугините, тя я прогонваше.

Стана късно. Слугините си легнаха. Джип беше спряла да свири, изправи се до прозореца, загледана в тъмнината. Колко топло беше! Миризмата на жасмина се носеше надлъж по зида. Нито една звезда. В Лондон се виждаха малко звезди. Някакъв шум я стресна. Нещо голямо стоеше в тъмното до отворената врата. Тя извика уплашена.

— Густав, ти ли си?

Той избъбра няколко думи, които тя не разбра. Като затвори бързо прозореца, тя се приближи до него. Светлината от хола падаше върху едната страна на лицето му. Той беше бледен, очите му светеха странно, ръкавите му бяха изцапани. Той мърмореше пресипнало: „Малък дух!“

За пръв път Джип виждаше пиян отблизо. Колко ужасно, да го види някой — колко ужасно! Тя се втурна към хола, за да заключи вратата, която водеше към задните помещения, но той я сграбчи за рамото и тя се спря, защото се изплаши да не вдигне шум или да не го събори. Другата му ръка също се залови за рамото й и така той се опря на нея. Тя не се ужаси, мислеше само: „Какво да направя? Как да го заведа горе без никой да ни забележи?“ Тя го погледна в лицето, което й се стори трогателно със своята бледност и светналите очи, и му каза спокойно:

— Добре, добре! Облегни се на мене! Да се качим горе!

Тя не чувствуваше толкова отвращение, колкото състрадание. Като го обхвана през кръста, тя го поведе към стълбата. Само да не чуе никой, само да го заведе полека горе! И тя пошепна:

— Не говори! Облегни се на мене!

Той като че ли правеше усилия, дишаше дълбоко и на лицето му имаше израз, който щеше да е комичен, ако не беше толкова трагичен.

Крепейки го с всички сили, тя започна да се качва по стълбата. Беше по-лесно, отколкото бе мислила. Сега през коридора в спалната, и опасността бе преминала! Свършено! Той лежеше на леглото, вратата беше заключена. Сега напрежението й изчезна, тя почна да трепери тъй силно, че чуваше зъбите си как тракат; видя се в огледалото и забеляза, че хубавата й дантела беше скъсана, рамената й червени от ръцете му, които я бяха натискали, за да се държат. Тя метна един халат на плещите си и отиде при него. Той лежеше като вцепенен и тя едва можа да го изправи и облегне на кревата, блъскайки си главата какво да му даде. Сода, сигурно ще е добре! Най-после той беше настанен в леглото, а тя стоеше и го гледаше. Очите му бяха затворени, той нямаше да види, ако тя се разплаче, обаче тя не искаше да плаче. Не й оставаше нищо друго, освен да си легне и тя. Тя се съблече, загаси светлината. Той хъркаше. Загледана в тъмнината, Джип се усмихна. Тя мислеше за всичките ония млади жени от романите, които, зачервени и разтреперани, шепнат на ухото на младите си съпрузи, „че имат нещо — нещо да им кажат!“