Джон Голсуърти
Над всичко (43)

ІІ

Последният влак идеше едва в единадесет и половина и Джип влезе в кабинета на Съмерхей, над който беше тяхната спалня. Щеше да се ужаси, ако знаеше чувствата на баща си. Тя наистина не изпитваше желание да среща повече хора. Условията на нейния живот й се чинеха идеални! Беше свободна от хора, които за нея не значеха нищо, свободна от всички празни обществени задължения. Това, което притежаваше, беше действително, — любов, природа, язда, музика, животни, бедни хора. Често й се чинеше, че книгите и драмите, които представяха жени в нейното положение като нещастни, са фалшиви. Ако такива жени бяха нещастни, то те или нямаха гордост, или не обичаха истински. Неотдавна беше прочела „Ана Каренина“ и си бе помислила: „Нещо тук не е вярно! Толстой иска да ни накара да повярваме, че Ана тайно се разкайва. Обаче, когато човек обича, не се разкайва“.

Чувството, че любовта й налага известна осамотеност дори я радваше: зарад него тя на драго сърце стоеше настрана от всичко. Освен това и чрез рождението си вече тя бе поставена вън от обществото; любовта й беше отвъд любовта, както я чувствуваха другите, точно както беше с любовта на баща й. И гордостта й беше по-силна от тая на другите. Как можеха някои жени да се оплакват и вайкат, че са отритнати, да се мъчат да се вмъкнат пак там, дето не са желани? Дори и да умреше Фиорсен, щеше ли да се омъжи тя за своя любовник? Каква разлика би имало? Нямаше да го обича повече. По̀ би искала да продължава тоя живот, макар че не беше никога сигурна в него, тъй като не беше обвързан с нея, и можеше да я напусне като й се насити. Но може би той се чувствуваше по обвързан, отколкото ако бяха женени, морално обвързан? Тая мисъл, тая сянка от една мисъл, беше причината на сериозността, която баща й беше забелязал.

В стаята, осветена само от лъчите на луната, тя седна на писалището, пред което Съмерхей често работеше до късно през нощта над трудни дела, като я оставяше сама. Като опря голите си лакти на масата тя се загледа в лунната светлина и ума й се унесе в потока спомени от годината насам, когато той беше влязъл в живота й.

Толкова много спомени, почти всичките щастливи! Най-голямото изкуство на златаря, който сглобява човешката душа, се състои в това да усъвършенствува способността да се забравя тъмното и да се помни само слънчевият блясък. Годината и половина с Фиорсен, празните месеци след това бяха изчезнали като мъгла пред блясъка на последните три години. Единственият облак беше съмнението дали Съмерхей я обича така, както тя него. Нейният ум работеше постоянно, сравняваше минали дни и нощи с настоящите. Предчувствието й, че ако обича, ще обича отчаяно, се беше сбъднало. Той беше станал нейният живот. И тъй като нейната сила и нейната слабост беше гордостта й, нищо чудно, че тя се съмняваше.

Тяхната Одисея ги беше завела в Испания, в кафявата неевропейска страна, дето чернооблечените жени с чудните очи сякаш още се нуждаят от ориенталското було. Това беше омаен весел месец; вълшебни разходки из улиците на Севиля, целувки и смях, странни благовония и звуци, златиста светлина с кадифено меки сенки, целият огън и дълбока сериозност на Испания. През опърлените от слънцето висини на Кастилия бяха стигнали в Мадрид, при Гойя и Веласкец, после в Париж, дето останаха до края на съдебната ваканция. Там прекараха една седмица в някакъв смешен малък хотел, за който Джип пазеше много приятни и един неприятен спомен. Един път вечеряха след театъра, когато тя видя в огледалото, че влизат и сядат близо при тях Фиорсен, Розек и Дафне Уинг. Отначало тя беше спокойна, понеже те бяха заети да поръчат яденето си, но после непременно щяха да я видят. Да каже ли, че не се чувствува добре и да си отидат? Или да каже на Брайян? Или да седи, да приказва, да яде като че няма нищо?

В огледалото видя, че е червена и очите й блестят. Значи те ще видят, че е щастлива в любовта си. Колко хубав и мургав изглеждаше Брайян в сравнение с тия бледи градски същества! Той я погледна сякаш едва сега откри цялата й красота. Как е могла да понася оня мъж там с бледото лице и тия очи? После огледалото й показа, че Розек я беше познал, тя видя как си сви устните, как се изчерви. Какво ще направи? Някакво чувство на физическо неразположение я обхвана. Ако Съмерхей знаеше, че тия двама мъже седат толкова близо до тях! Розек забеляза, че и тя ги беше видяла. Той се наведе и пошепна нещо на Дафне Уинг. Тя се обърна, устата й се поразтвори, но тя задуши едно възклицание и погледна безпокойно към Фиорсен. Сигурно ще поиска да си отидат преди Фиорсен да забележи нещо. Скоро тя наистина стана. Какви светски маниери беше придобила! Беше напълно господарка на положението и излезе, като хвърли само един уплашен поглед от вратата. След малко Джип каза:

— Да си вървим мили!

Струваше й се, че бяха избягнали някаква грозна опасност — не че ония двамата можеха да им сторят нещо; но поради болката и ревността, които тая среща щеше да пробуди у него.

Като се върнаха, живяха, докато се приготви Червената къща, в един хотел в Лондон. После Джип настоя да се настани тя първо там с Бети, детето и конете. Обаче през първата седмица след връщането им й донесоха веднъж една визитна карта „Леди Съмерхей“. Когато момчето излезе, тя се погледна разколебана в огледалото. Струваше й се, че точно знае какво ще си помисли дамата, която веднъж беше видяла на гарата: „Много мека, неподходяща за него!“ Тя оправи косите си, сложи си малко парфюм на веждите и слезе на вид спокойна, но вътрешно разтреперана.

В хола на хотела видя гостенката си, че прелиства едно илюстровано списание, както правят хората у зъболекаря, като чакат да ги приеме. И тя си помисли: „Струва ми се, че се страхува повече от мене.“

Леди Съмерхей й поддаде ръка.

— Как сте? — каза тя. — Надявам се, че ще извините моето идване.

— Много любезно от ваша страна. Съжалявам само, че Брайян още не се е върнал. Желаете ли да пиете чай с мене!

— Благодаря, пих вече. Да седнем. Харесва ли ви хотелът?

— Доста.

Те седнаха на едно канапе една до друга, обърнати една към друга.

— Брайян ми разправи колко приятно сте прекарали в странство. Той изглежда много добре. Аз много го обичам.

Джип отговори полека:

— Да, разбирам. — Сърцето й изведнъж се вкамени.

Леди Съмерхей я погледна бързо.

— Надявам се, че няма да се сърдите на моята откровеност. Аз много се разтревожих за него. Това е едно нещастно положение, нали? И за вас трябва да е ужасно. Ако мога с нещо да помогна, ще съм много доволна.

Джип каза много спокойно.

— О, не! Не бих могла да бъда по-щастлива.

Леди Съмерхей я изгледа.

— Човекът отначало не вижда. Още не знаете какво значи, когато обществото ви обърне гръб.

Джип се усмихна.

— То може да ни обърне гръб, само ако го търсим. Никога не бих пожелала да видя човек, който не може да ме вземе такава, каквато съм. И не виждам какво може да вреди на Брайян; повечето мъже на негова възраст все си имат по някого. — Тя ненавиждаше тая жена, която, както и да го прикриваше, в сърцето си беше неин враг, смяташе я като прелъстителка, която беше разрушила светските възможности на сина й. И още по-спокойно продължи: — Той няма нужда да разправя никому за моето съществуване и можете да бъдете сигурна, че няма да му се натрапвам, щом ми се насити.

Тя стана. Леди Съмерхей също стана.

— Надявам се, че не мислите… Аз наистина само бих искала…

— Мисля, че е по-добре да бъдем откровени. Вие никога не ще ме обикнете, не ще ми простите, че съм увлякла Брайян. За това нека се държим, като че ли аз съм само негова метреса. За нас двете това ще е най-правилното. Все пак ви благодаря, че дойдохте. Сбогом!

Леди Съмерхей буквално прелетя между масите и модерните кресла. Високата й фигура изчезна зад една колона. Джип седна пак на канапето и притисна ръцете си до пламналите си слепи очи. В тоя момент демонът на гордостта у нея беше почти по-силен от любовта й. Тя все още седеше там, когато слугата й доложи за второто посещение — баща й. Уинтон се зарадва много да я види след такова дълго отсъствие. След като й разправи за Милденхем и малката Джип, той я погледна в очите и каза.

— Къщата там е готова за вас, също Бъри Стрит, Джип, ако искаш да дойдеш. Смятам това за истинския ти брак, така ще обясня и на слугите.

Тя видя мислено слугите наредени като за молитва, и татко й изправен пред тях; „Ще имате добрината да си спомняте за в бъдеще… Ще ви бъда благодарен, ако…“ и т.н. Бети възмутена, че я турят наравно с другите, Марки спокоен, загадъчен. Госпожа Марки учудена. Заешките лица на слугите. Петънс озъбен; „Господин Съмерхей купи коня й, затова…“

И тя каза:

— Не зная, татенце. Много мило от тебе. Ще видим после. — Уинтон погали ръката й. — Трябва да се държим пред тях, Джип.

Тя се засмя.

През нощта каза:

— Брайян, обещай ми нещо!

— Зависи какво. Познавам те много добре.

— Не, то е съвсем разумно и възможно. Обещай.

— Е добре! Какво е?

— Нека аз да наема къщата! Да е моя цялата! Нека аз да плащам за всичко.

— Защо?

— Искам да имам свой собствен дом. Не мога да ти обясня, но посещението на майка ти ме направи да почувствувам, че така трябва да бъде.

— Мило дете, как мога да живея на твой гръб? Това е глупаво!

— Можеш да плащаш за всичко друго: Лондон, пътувания, дрехи, ако искаш. Можем да си разделим разноските. Не е въпрос за пари. Искам само да чувствувам, че в момента, когато вече не ме обичаш, можеш просто да спреш да идваш.

— Това е брутално, Джип.

— Не. Толкова жени изгубват мъже, защото искат от тях. Аз не искам да те изгубя по тоя начин, това е всичко.

— Това е глупаво, мила.

— Не е. Мъже и жени дърпат веригите. Но дето няма вериги…

— Добре. Нека тогава аз наема къщата, а ти можеш да си отидеш, като ми се наситиш. — Гласът му звучеше сподавен, ядосан, тя го чуваше как се обръща и обръща, сякаш възглавниците го ядосваха.

— Не мога да обясня. Но наистина мисля така.

— Ние едва почваме съвместния си живот, а ти говориш, като че вече свършва. Това ми причинява мъка, Джип.

Последва дълбока тишина, всеки лежеше неподвижен в тъмнината и се мъчеше да победи другия само с мълчание. След един час той въздъхна и като усети устните му върху своите, тя позна, че беше спечелила.