Джон Голсуърти
Над всичко (38)

XI

Макар че Джип не се обърна, тя знаеше, че Съмерхей се беше спрял на мястото, дето се бяха разделили. Силата на чувството я изненада, както един плувец в морето се изненадва, като не усети почва под краката си и се види носен от вълните.

Вече втора нощ тя прекара без сън. На закуска разказа на баща си за появяването на Фиорсен. Той я погледна изпитателно.

— Е какво, Джип?

— Казах му.

В него бушуваха любопитство, неодобрение, на което нямаше право; възхищение от нейната смелост; страх за последиците; страх, че и тя бе нахълтала в дълбоките води на любовта. Но той даде израз само на последното от тия чувства.

— Как го прие той?

— Избяга. Убедена съм, че няма да поиска развод.

— Не, не вярвам да бъде толкова нахален. — Уинтон млъкна. — Да, — каза той внезапно — сега всичко е в ръцете на боговете. Но бъди предпазлива, Джип!

По обед се върна Бети с малката почерняла бъбрива Джип. След като я нахраниха с всичко, каквото можеше да изяде след пътуването, Джип я занесе в спалнята си, уви я в един шал и си легна с нея. Няколко сънливи целувки и ласки и малката заспа, а Джип лежеше и гледаше със страст дългите й черни клепки. Тя не обичаше много деца, но нейното собствено дете, пъргаво и нежно с гукащия глас, който все призоваваше „мама“, беше обично и привлекателно. То се беше развило бързо, с грациозната закръгленост на малко животно и съвършенството на цвете. Италианската кръв на прабаба му преобладаваше в него. Косата му беше изгубила чернотата на първите месеци и вече се къдреше по челото и шията му. Едната от мургавите му ръчички се беше поддала от шала и здраво стискаше края му. Джип гледаше мъничките розови нокти, и нейните устни почнаха да треперят, приближиха се до тъмните клепки и тя трябваше да направи усилие, да не наруши спокойния сън на детето.

На вечерята Уинтон каза спокойно:

— Срещнах се с Фиорсен и го предупредих. Намерих го у Розек. Онова момиче танцувачката, тъкмо излизаше от там; аз, разбира се казах, че съм я видял и мисля, че той няма вече да те безпокои.

— Как изглеждаше тя, татко!

Уинтон се усмихна. Как да опише фигурата, която слизаше по стълбите с широко отворени очи и полузатворени устни?

— Все същата. Малко смутена. Беше с бяла шапка: много елегантна. Привлекателна е, но много ординерна. Ония двамата свиреха пиано и цигулка. Не искаха да ме пуснат да вляза. Странна къща.

Джип виждаше всичко много добре. Черни стени, сребърни статуйки, изсъхнали рози, ония двамата при пианото, баща й студен и спокоен.

— С такива хора човек не трябва да се церемони. Не съм забравил поведението на тоя поляк спрямо тебе.

Джип изтръпна.

— Съжалявам, че си ходил, татко. Каза ли нещо?

— Не, бях много учтив. Не си спомням дали не нарекох единия или другия шарлатанин. Те казаха, че съм използувал положението на инвалид.

— О татко!

Тя пак почувствува страх. Виждаше бледното, нежно лице на Розек, очите му, зад които се криеше толкова много, пълните, въздържани, чувствени устни. Не, той никога няма да прости! Уинтон обаче се усмихваше. Той беше доволен от срещата си, която за него беше цяло облекчение.

Джип прекара цялата вечер да пише първото си истинско любовно писмо. Но когато на следния ден, според както се бяха споразумели, дойде в шест часа пред малката къщица на Съмерхей, намери я заключена и капаците спуснати. Ако беше в къщи, щеше да я чака на прозореца. Дали не беше получил писмото й, не се ли беше връщал от вчера? Обзе я леден страх, страхът, които измъчва влюбените, когато за първи път една среща не се състои. В триъгълната градина един амур със счупен лък, а в подножието му кучето на Съмерхей. — Оси, — извика тя и старото куче се приближи, махайки слабо с опашка си.

— Господаря! Къде е господарят?

Оси потърка дългата си муцуна по крака й. Тя си тръгна, изпълнена с тревожни мисли. Къде беше отишъл? Защо не й се беше обадил? Обзе я недоверие. Какво знаеше за него, освен че я обича? Ревността, която я бе обхванала на морето, когато писмата му бяха спрели, се върна с двойна сила. Навярно имаше тук някоя жена, която имаше право над него, някое момиче, от което той се възхищава. Тя се изплаши от своята способност да ревнува. Всякога беше мислила, че ще е много горда за такова тъмно и долно чувство, което обаче бе тъй страшно действително и мощно.

Уинтон беше отишъл в клуба си. Тя вечеря набързо, облече се и пак излезе. Да направи нещо глупаво беше облекчение и тя се запъти, усмихвайки се слабо, към парка. Улични момичета отиваха бавно към града. Гневният израз по напудрените им, направени лица събуди у Джип някакво злорадство. Тя им пречеше, обиждаше ги и искаше да им пречи и да ги обижда.

Тя се отби от шумната улица и тръгна към парка. Сега я обхвана дълбока, черна тъга. Защо не беше нейният възлюблен до нея, всред светлините и сенките на дърветата, в мекия, топъл въздух? Защо го нямаше между минувачите? Нейната усмивка, която можеше да привлече всеки мъж, нямаше сила да докара тук единствения, за когото копнееше!… На ъгъла на улицата Сен Джемс тя се спря. Тук беше клубът му. Може би той беше тук, играеше карти или билярд, само няколко ярда далеч от нея, обаче в друг свят. После ще излезе, ще отиде в някой театър или вкъщи, като мисли за нея или може би, като не мисли никак! И тя се върна, и забърза за вкъщи.

На сутринта получи писмо. Съмерхей й пишеше от едно място по реката да дойде там с влака в единадесет часа. Той щеше да я чака на гарата; искаше да й покаже една къща, която беше намерил там; можеха да прекарат целия следобед на реката. Писмото й причини радост, която не беше в състояние да скрие. И Уинтон, който я наблюдаваше, каза:

— Аз отивам в Нюмаркет, Джип. Ще се върна утре вечер.

Във влака тя беше като прехласната. Ако Съмерхей беше тука, нямаше да й се чини, че е по-близо.

Тя го видя, щом пристигна влакът и те си стиснаха ръцете без да кажат нито дума, само като се гледаха.

Един малък файтон, който Съмерхей беше „изровил“ заедно с коня и коларя, ги отнесе. Под покривката те се държаха за ръка.

Беше хубав септемврийски ден, когато слънцето е топло, но не много горещо, и светлината му пада като коприна по дърветата, изгубили вече лятното си изобилие, върху сребристо-златно зрелите ниви, сребристо-зелени паши и златист див хрян; когато отдалеч се чуват пушечни гърмежи и листа капят сякаш без причина. По една пътека те стигнаха до една самотна къща от червени тухли със старомодни комини, цяла обрасла с дива лоза. Пред нея имаше занемарена морава с тополи и един бор. Слънцето като че се беше събрало в градината и там се чуваше бръмчене на пчели. Съмерхей имаше ключовете, те отвориха и влязоха. За тях беше като някаква детинска игра да си представят, че ще живеят тук, ще редят стаите и ще ги осветят. Тя не искаше да накърни прекрасния ден с някакви решения или доводи. Когато той попита:

— Е, любима, какво ще кажеш? — тя отговори само:

— О, много е хубаво, но да се върнем на реката и там да прекараме!

Наеха една лодка. Съмерхей, който в Оксфорд беше един от най-добрите гребци, познаваше добре тия места, но Джип никога не се беше возила по Темза и беше пленена от тихия чар на тая местност. Да плуваш бавно през тоя тих, светъл ден, надолу по реката, над зелените води, по които растяха блестящи, големи водни лилии, да виждаш как прелитат морски кончета, да виждаш как гукат гълъбите, да топиш ръката си във водата, за да прохлаждаш със свежата мокрота пламналите си бузи, да гледаш любимия — всичко това приличаше на пътуване по реката на бляновете, приличаше на сбъдване на всички блаженства. Наистина ли беше живяла с друг мъж и то само преди година?

Когато той завърза лодката в един залив, вече се смрачаваше и смътната меланхолия на засенчената река обхвана и нея. Сърцето й се сви, когато той почна да се моли.

— Джип, трябва да заминем заедно. Не можем все така да си открадваме по някоя среща.

— Защо, мили? Не беше ли хубаво днес? Можем ли да искаме нещо по-добро? Беше като в рая!

— Да, но да бъдем всеки ден прогонвани от рая! Да съм по цели дни и нощи без тебе? Джип, трябва! Не ме ли обичаш достатъчно?

— Премного. Но това значи да изкушаваме Провидението.

— Защо се боиш?

— О, нека е все така! Да не променяме и да не рискуваме!

— От хората, от обществото ли се страхуваш? Мислех, че те не значат нищо за тебе.

Джип се усмихна.

— Не от това, че малко обичам.

— Как може човек да обича премного?

Тя притисна лицето му до устните си.

— Не, Брайян, нека си е все така. Ще те обезщетя, когато сме заедно. Ако ми се наситиш, не бих го понесла.

Той още дълго се моли, с доводи, целувки, сърдито, но на всичко тя противопоставяше своето нежно, скръбно „не“! Стъмваше се, когато слазоха от лодката; падаше роса. Тъкмо преди да стигнат на гарата, тя притисна ръката му към сърцето си.

— Любими, не ми се сърди. Може би, един ден…

Във влака тя се силеше да мисли, че е още в лодката, между сенките, шепота на тръстиките и цялата спокойна прелест на реката.