Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beyond, 1917 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- iConevska (2015)
Издание:
Джон Голсуърти. Над всичко
Превод: Живка Драгнева
Художник: Богдан Мавродинов
Фототипно издание
Печати се по второто издание на романа „Над всичко“, излязло у нас през 1947 г. в библиотека „Златни зърна“ на редактора-стопанин Славчо Атанасов.
„Витраж“ — София, 1991 г.
Печат ИПК „Родина“
Подвързия ДФ „Георги Димитров“
Цена 11 лв.
История
- — Добавяне
XVI
Под чадъра си Джип несъзнателно се запъти към сянката на дърветата. В ума й беше цяла бъркотия; Дафне Уинг свита до вратата, топчестото лице на бащата, камината натъпкана с червено боядисано сено, синята купичка, Розек, когато се хвърли върху нея, детето й заспало под дърветата.
Тя стигна до парка Кенсингтон и седна. Беше обед, слугини с деца, кучета, детски колички, стари господа, всички бързаха за обед. Те поглеждаха към тая млада, хубава жена, свободна и сама в тоя час, търсеха да открият какъв недостатък има в нейната красота — дали краката й са криви или друго нещо се изкупва от това красиво лице. Джип никого не забелязваше, освен тук-там някое куче, което, минавайки, подушваше коленете й. Толкова дълго се бе упражнявала да бъде безчувствена, съпротивлявала се бе да погледне действителността право в очите, сега преградата бе рухнала, пороят я беше отнесъл! Да заведе дело! Тия, които се свенят да поверят своите интимни работи дори на най-близките си приятели, никога нито помислят да правят своите страдания публично достояние. Така и Джип. С горчива усмивка тя помисли: Все пак аз съм по-добре от нея; Ако и аз го обичах! Не, никога, никога не искам да обичам! Жени, които обичат, страдат много.
Тя седя дълго време тука преди да се сети, че в три часа има урок у господин Армо. Вече минаваше два, когато тръгна. Денят беше пълен с бръмченето на пчелите и мушиците, с гукането на гълъбите, тих шепот и шумолене на листата, с мириза на цъфналите липи под едно синьо небе с няколко спокойни, бавни, бели облаци. Защо да е нещастна? Едно пъстро рошаво куче с широка глава се завъртя около нея с надежда, че тя ще хвърли чадъра си във водата, за да го извади то — според него единствената причина да се носи нещо в ръка.
Господин Армо се разхождаше безпокойно из стаята, чиито отворени прозорци не смогваха да прогонят тютюневата миризма.
— Мислех, че няма да дойдете! — извика той. — Изглеждате бледа. От топлината ли е? Или… — той я погледна изпитателно, — обидил ли ви е някой, моя малка приятелко? — Джип поклати глава. — Е да, да, вие няма да ми кажете, вие никому няма да кажете! Вие затваряте хубавото си лице като цвете през нощта. На вашите години, дете мое, човек трябва да поверява мъките си: Затаената мъка е за музиката като източният вятър за стомаха. Хайде разкажете ми болките си. Отдавна мислех да ви попитам. Само веднъж сме млади; бих искал да ви видя щастлива.
Щеше ли да я облекчи, ако излееше душата си? Неговите кафяви очи я разпитваха като тия на старо куче. Тя не можеше да оскърби човека, който беше тъй мил. И все пак — невъзможно!
Господин Армо седна пред пианото. Като сложи ръцете си на клавишите, той се обърна и я погледна:
— Вие знаете, че съм влюбен във вас. Стари мъже могат да бъдат много влюбени, но знаят, че това не е хубаво — това ги прави непоносими. При все това ние искаме да сме полезни на младостта и красотата, това ни сгрява малко. Разкажете ми своята мъка! — Той почака малко, после каза ядосан: — Добре, добре, да се върнем тогава към музиката!
Той обикновено седеше до нея пред пианото, обаче днес остана прав, сякаш се готвеше да бъде особено строг. И Джип свири, дали защото нервите й бяха прекомерно възбудени или защото не беше обядвала, по-добре отколкото друг път, Шопеновата полонеза в а мол, тая революционна песен, която всякога й се бе струвала непостижима. Когато свърши, господин Армо повдигна едната й ръка и сложи устните си на нея. Джип издигна главата си с израз на задоволство, а в тоя миг един глас зад нея каза насмешливо:
— Браво!
Фиорсен стоеше на вратата.
— Поздравлявам ви, госпожо! Отдавна исках да ви видя вдъхновена от вашия — учител!
Сърцето на Джип се разтупа. Господин Армо не се мръдна. Очите му бяха изплашени.
Фиорсен целуна собствената си ръка.
— Тоя стар палячо! Пфу, какъв любовник!
Джип видя, че старият човек трепна. Тя скочи и извика: — Скот!
Зад нея господин Армо каза:
— Преди да си отидете, господине, моля да ми обясните идиотската си постъпка!
Фиорсен дигна юмрук и излезе, мърморейки. Външната врата се тръшна. Джип се приближи бързо до прозореца и погледна в задънения двор. И тук бе настъпило лято. Листата на дървото блестяха, една черна котка със синя панделка на врата се грееше в едно кътче, ярко огряно от слънцето. От една странична улица се провикваше продавач на ягоди. Джип чувствуваше, че господин Армо стои зад нея, притиснал ръка до устата си и цяла буря от болка и гняв се дигна в нея. Добрият старец — да го обидят така! Това беше върхът на всички низости на съпруга й! Никога нямаше да му прости! С това и нея беше обидил повече, отколкото можеше да се понесе. Тя се обърна и сложи ръцете си върху тия на господин Армо:
— Съжалявам много. Сбогом, драги господин Армо! В петък ще дойда! — И преди да може да я спре, тя излезе.
Тъкмо минаваше на тротоара от другата страна на улицата, тя усети, че някой я дръпна за дрехата, и като се обърна, забеляза Фиорсен зад себе си. Тя се изкубна и забърза нататък. Дали ще направи на улицата някоя сцена? Той я сграбчи за ръката. Тя се извърна и каза с леден глас.
— Моля, не прави сцени по улицата и недей ме следи! Ако искаш да говориш с мене, можеш в къщи.
После тръгна много спокойна. Но той все продължаваше да върви след нея. Тогава тя направи знак на първата кола, която срещна.
— Бъри Стрйт, бързо! — Тя видя, че Фиорсен се завтече, но не успя да я стигне. Той се спря смъртно бледен под широкополата си шапка. Но тя беше тъй ядосана и разтревожена, че не обърна внимание.
Беше решила да отиде при баща си, не искаше да се върне при Фиорсен, но как да вземе Бети и бебето? Уинтон сигурно беше в клуба си. Тя се поддаде от прозорчето и даде на шофьора адреса на клуба.
Вратарят я позна веднага, извика на едно от момчетата „Майор Уинтон, веднага!“ — излезе от мястото си и й предложи стол и „Таймс“.
Джип седна, с вестника на коленете си, без да забележи един възрастен, слаб господин, един слуга с чаши за чай и трима от членовете на клуба пред зелена покрита с бели листчета дъска. Един добродушен, пълен и висок, с пенсне и бяла жилетка, премести шапката си и зае положение, отдето да може, без да се втренчва, да гледа към някого, който му харесва. После се зададе баща й и доволна, че можеше да се измъкне от тоя храм на мъжете, тя го посрещна още на долното стъпало.
— Искам да ти говоря татко.
Той я погледна бързо, взе шапката си и я последва към вратата. В колата сложи ръката си върху нейната.
— Какво има, мила?
— Искам да се върна при теб, татко. Там не върви. Не… не мога повече.
Ръката му стисна силно нейната, като че да й попречи да каже повече. Джип продължи:
— Но трябва да взема бебето. Страх ме е, че ще се опита да го задържи, за да ме върне.
— В къщи ли е той?
— Не зная. Не съм му казала, че ще го напусна.
Уинтон погледна часовника си.
— Извеждате ли детето по това време?
— Да, сега е по-хладно.
— Тогава ще взема тая кола. Ти остани вкъщи и приготви стаята на детето. Не се безпокой и не излизай докато се върна.
Колко чудесно, че не й зададе нито един въпрос!
Колата спря пред къщата на Бъри Стрит.
— Искаш ли кучетата? — попита той спокойно.
— Да, о, да! Той не ги обича.
— Добре. Ще има време да си вземеш някои работи за нощта след като се върна. Поискай от госпожа Марки да ти даде чай.
Джип гледаше след колата, видя го, че й маха с ръка, и с дълбока въздишка на полутревога, полуоблекчение, тя позвъни.